Решение № 501 от 11.01.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 501 гр. София, 11.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 168 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: КАТЯ Н. ВЕЛИСЕЕВА при участието на секретаря НАДЯ В. ЧЕРНЕВА като разгледа докладваното от КАТЯ Н. ВЕЛИСЕЕВА Гражданско дело № 20221110112406 по описа за 2022 година

Предявени са установителни искове от „Т.С.“ ЕАД с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79 ЗЗД, ал. 1 вр. с чл. 149 ЗЕ и по чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД против Г. Й.

К. за сумата от 6395,40 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г. в имот, находящ се в АДРЕС с абонатен №199134, сумата от 1015,53 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за доставена топлинна енергия за периода от 15.08.2019 г. до 07.09.2021 г., сумата 50,90 лева - главница за извършена услуга за дялово разпределение за периода от м.

08.2018 г. - м. 04.2020 г. и сумата 10,05 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за предоставена услуга за дялово разпределение за периода от 01.10.2018 г. до 07.09.2021 г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 20.09.2021 г. до окончателното плащане, за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. №54514/2021 г., по описа на СРС, 168 състав.

Ищецът твърди, че е налице облигационно отношение, възникнало с ответника въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези общи условия е доставил за процесния период на ответника топлинна енергия, като купувачите не са заплатили дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение. Твърди, че съгласно общите условия купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат дължимата цена в 45-дневен срок от датата на публикуването в интернет страницата на продавача. Сочи, че ежемесечното публикуване в интернет страницата на дружеството на данните за дължими суми за топлинна енергия се удостоверява чрез констативни протоколи, съставени в присъствието на нотариус. Заявява, че в сградата, в която се намира процесния имот се извършва услугата дялово разпределение, стойността на която следва да се заплаща на ищеца по силата на Наредба №13-334/2007 г. за топлоснбдяването и общите условия, действащи между страните.

Посочва, че потребителите в ЕС, в която се намира процесният имот са сключили договор с лице, регистрирано по реда на чл. 139а ЗЕ, извършващо дяловото разпределение. Твърди, че ответникът е изпаднал в забава, поради което претендира заплащане на обезщетение за 1 забава по чл.86, ал.1 ЗЗД върху главницата. Претендира разноски.

В срока за отговор на исковата молба ответникът оспорва изцяло предявените искове с оплаквания за недопустимост на същите, за нищожност на заповедта за изпълнение на парично задължение, издадена по ч.гр.д. № 54514/2021 г. по описа на СРС, 168 състав, за нищожност на клаузите от ОУ, поради противоречието им с разпоредби на нормативни актове от различен ранг, както и с решения на СЕС. Поддържа, че претендираните от ищеца суми били завишени и не отговаряли на реалното потребление, както и че в случай че е начислена енергия за сградна инсталация същата е недължима. Твърди, че в компетентността на общото събрание на етажната собственост не влиза да сключва сделки от името на всички собственици/ ползватели. Оспорва начина на изчисляване на задължението за топлинна енергия и битова гореща вода. Прави възражение за погасяване по давност на претендираните вземания за главницата и лихвите. Претендира присъждането на разноски по представен списък по чл. 80 ГПК.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съдът приема, че процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда на. чл. 415, ал. 1 ГПК са налице, тъй като длъжникът е подал възражение по чл. 414 ГПК съдържащо изявление, че не дължи изпълнение по издадената заповед като оспорването на вземането в срока за това е довело до дадените на заявителя указания, че може да предяви иск за установяване на вземането си, което последният е направил в законоустановения срок, довнасяйки дължимата за производството държавна такса. Предвид това възраженията на ответника, че кредиторът следва да обосновава интереса си от предявяване на иска са неоснователни. Като неоснователни следва да се определят и ответните възражения за нищожност на издадената по ч.гр.д. №54514/2021 г. по описа на СРС, 168 състав заповед за изпълнение, тъй като същата е в писмена форма, подписана е, постановена от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда като волята на съда е напълно разбираема.

За да бъде уважен искът с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ за заплащане на топлинна енергия ищцовото дружество следва да установи при условията на пълно и главно доказване възникването на облигационно отношение по договор за продажба между него и ответника, по силата на което в качеството му продавач се е задължило да му достави топлинна енергия, а ответникът е поел задължение да я получи и да заплати цената й, както и реалната доставка на топлинна енергия на посочената в исковата молба стойност. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че са погасили претендираните вземания.

Според нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията по енергийно и водно регулиране, като в ал. 2, изр. 2 е предвидено, че общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от страна на клиентите. Съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да заплащат цената на топлинна енергия.

Досежно изложеното следва да се приеме, че клиенти (потребители) на топлинна енергия, с които по силата на закона възниква облигационното отношение с предмет продажбата на енергия, са собствениците или вещните ползватели на топлоснабдените имоти, или трето ползващо лице в хипотезата на ТР 2/2017 г. от 17.05.2018 г. на ОСГК на ВКС.

В настоящия случай по делото е прието копие на нотариален акт за продажба на недвижим имот №22, том I, н.д №20/2005 г. от 25.03.2005 г. на нотариус С.Д. с рег. №399 на 2

НК и район на действие СРС, от който се установява, че Г. Н. К. е придобил собствеността върху недвижим имот, представляващ апартамент №39, находящ се в АДРЕС заедно с избено помещение и 1.872% ид. части от сградата и правото на строеж върху мястото. Не са представени доказателства за наличие на прехвърляне на собствеността преди предявяване на исковата молба в съда, а напротив приобщени са две молби от съдебен изпълнител за вписване на възбрана върху собствения на длъжника Г. Й. К. имот през 2013 г. за обезпечаване на задълженията му по образувани срещу него изпълнителни дела, поради което може да се направи извод, че ответникът в качеството си на собственик на имота, до който ищецът твърди да е доставял топлинна енергия е потребител на топлинна енергия, респ. между него и ищцовото дружество е налице облигационно отношение с предмет продажба на топлинна енергия възникнало по силата на закона.

Съдържанието на това правоотношение е уредено от Общите условия на топлопреносното предприятие, одобрени с Решение от КЕВР и действащи през процесния период. Същите са влезли в сила, за което не е необходимо писменото им приемане от страна на потребителите. Общите условия обвързват ответника дори и без да ги е приел изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ. За неоснователен съдът намира довода на ответника за противоречие на разпоредбата на чл. 150, ал. 2 ЗЕ с общностното право, доколкото в чл. 150, ал. 3 ЗЕ е предвидено за клиентите, които не са съгласни с общите условия да предложат специални условия в посочената в разпоредбата срок от влизане в сила на ОУ. Предложените от клиентите и приети от топлопреносното предприятие специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения. По делото нито се твърди, нито се установява ответникът да е подал заявление по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, с което да е предложил специални условия, нито да е сключено допълнително писмено споразумение. При служебно извършена проверка на приложимите за периода общи условия на топлопреносното дружество съдът не намира, че същите съдържат неравноправни клаузи, което обуславя неоснователност на наведените от ответната страна възражения.

Следователно се налага извод, че между страните съществува облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия, по силата на което за ищеца „Т.С.” ЕАД е налице задължение да доставя в топлоснабден обект топлинна енергия, а за ответникът е налице задължение да заплати цената й, в качеството му на потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на параграф 1, т.42 от ДР на Закона за енергетиката през процесния период.

Неоснователни са и възраженията на ответника за нарушение на европейското законодателство - Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент, респ. за нарушение на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 62, ал. 2 ЗЗП, забраняваща доставката на централно отопление без искане на потребителя, е приета с цел транспониране в националното законодателство на разпоредбите на Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011г. относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета. В тази връзка вече е постановено ТР №2/25.05.2017г. по т.д. № 2/2016г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което разпоредбите на ЗЕ не противоречат на чл. 62 вр. § 1 от ДР на ЗЗП.

Съгласно задължителните указания в цитираното ТР, съгласието за доставката и нежеланието за преустановяването й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява "искане" на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона не съществува противоречие. Следва да се има предвид и че по делото няма данни да е налице хипотезата на чл.153, ал.2 от ЗЕ за отказ от ползване на топлинна енергия - прекратяване на топлоснабдяването за отопление на цялата сграда от абонатната станция или от нейното самостоятелно отклонение, когато две трети от собствениците и титулярите на вещно право на ползване не желаят да бъдат потребители на топлинна енергия за отопление и декларират писмено това пред топлопреносното предприятие, което е длъжно в срок до 15 дни след постъпване на заявлението да извърши исканото прекратяване.

За установяване факта на предоставяне на топлинна енергия в обема, съответстващ на 3 претендираната цена е прието заключение на СТЕ, според което през периода в процесния имот е потребявана топлинна енергия за отопление на имот и такава е била начислявана, като е начислявана и ТЕ от сградната инсталация и ТЕ за доставка на БВГ. През периода 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г. ТЕ за отопление на имот е определяна по реален отчет на показанията на 4 броя ИРРО, монтирани на 4 броя радиатори в имота. През исковия период разходът за БВГ е определян на основата на реален отчет на показанията на 2 броя технически изправни и сертифицирани водомери за топла вода. На ответника са начислени суми за топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, които са изчислени в съответствие с разпоредбите на Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. и Методиката към нея на база пълния отопляемия обем на жилището към пълния отопляем обем на сградата – етажна собственост. От заключението на съдебно–техническата експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно дадено, се установява, че за периода 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г. стойността на потребената топлинна енергия е в размер на 6299,86 лева, до която сума исковата претенция се явява основателна, а за разликата до 6395,40 лева следва да се отхвърли като недоказана и неоснователна.