Решение № 2829 от 07.05.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

...............2020г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ВО, ІІА състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА

Г.

СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ с участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. д. № 4310 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.

258 ГПК.

С решение от 30.03.2012г., постановено по гр.д. № 5994/2011г. по описа на Софийски Районен съд, 44 състав е уважен изцяло предявения от И.М.С. срещу С.Г.Г. осъдителен иск с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ за заплащане на сумата от 960 евро, ведно със законната лихва, считано от 14.02.2011г. – датата на депозиране на исковата молба, до окончателното й заплащане и са присъдени разноски съобразно изхода на спора.

Срещу решението е подадена молба, администрирана като въззивна жалба от ответната страна, с доводи за неправилност на постановения съдебен акт, поради нарушения на съдопроизводствените правила. В жалбата не се релевират конкретни оплаквания срещу неправилността на решението, освен за липса на надлежно уведомяване за обжалваното решение. В хода на устните прения въззивникът поддържа, че не е подписал записа на заповед, като неоснователно в първоинстанционното производство му е било отказано ищецът да бъде задължен да представи оригинала или официално заверен пррепис от същия. В писмни бележки се поддържа, че в о.с.з. на 21.02.2012г. и в писмен отговор на 07.02.2012г. жалбоподателят е поискал допускане на СГрЕ, която неоснователно му била отказана. Моли съда да отмени решението и да отхвърли иска.

В срока за отговор въззиваемата страна изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на постановеното съдебно решение. Твърди, че доказателствените искания на въззивника са несвоевременно направени и правилно не са уважени от първоинстанционния съд. Сочи, че същите не са направени своевременно и в срока за въззивно обжалване, поради което са преклудирани. Моли съда да потвърди решението.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

По същество жалбата е неоснователна, а решението, предмет на въззивно обжалване, е правилно и следва да бъде потвърдено.

СРС е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ за заплащане на сумата 960 евро, с която С.Г.Г. се е обогатил във вреда на И.М.С., поради изтичане на погасителната давност и изгубване на исковете по запис на заповед, издаден от С.Г.Г. на 27.09.2006г., с падеж на плащане на 27.10.2006г.

Първоинстанционният съд е приел, че е налице редовен от външна страна запис на заповед, който съдържа изискуемите по чл. 535 ТЗ реквизити, поради което по него е възникнало валидно менителнично задължение, като при липсата на твърдения от страните за наличие на каузално правоотношение, за уважаването на ищцовата претенция е достатъчно единствено да се изследва редовността от записа на заповед от външна страна.

За да бъде основателен искът с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ, следва да са налице следните правопораждащи юридически факти - редовен от външна страна менителничен ефект, с предвиденото в чл. 535 ТЗ съдържание; менителничният ефект да е прескрибиран, поради което приносителят не може да реализира правата си по него. При кумулативното наличие на посочените предпоставки, в полза на приносителя възниква правото да получи от издателя или платеца на менителничния ефект сумата, с която той се е обогатил във вреда на приносителя, съизмеряваща се с инкорпорираното в ценната книга парично вземане. В процесния случай е налице запис на заповед, платим на определения в него падеж – 27.10.2006 г., редовен от външна страна по смисъла на чл. 535 ТЗ. Юридическият факт, с който приносителят -ищец свързва възникването на правото на специалния субсидиарен иск срещу издателя на ефекта, е изтичането на тригодишна погасителна давност от падежа - чл. 535, ал. 1 ТЗ.

Ищцовата страна не е въвела твърдения за наличие на каузално правоотношение. Съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в Решение № 74 от 10.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 119/2011 г., II т. о., ТК и Решение № 132 от 17.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 161/2009 г., II т. о., ТК, , изгубеното право на иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ, поради изтекла давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ е юридическият факт, от който за приносителя на записа на заповед възниква право да реализира правата си срещу издателя чрез специалния субсидиарен иск за неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ. В случая към момента на завеждане на исковата претенция на 14.02.2011г,. е изтекъл тригодишният давностен срок от определения в записа на заповед падеж – 26.10.2006г.

Ищцовата страна не е въвела твърдения за наличие на каузално правоотношение. При отсъствие на твърдения за съществуване на каузално правоотношение между страните, осъществяваната от решаващия съд проверка следва да бъде ограничена единствено в рамките на въведените от длъжника абсолютни менителнични възражения (в този смисъл Решение № 133 от 5.07.2013 г. на ВКС по т. д.

№ 104/2011 г., II т. о., ТК, постановено по реда на чл. 290 ГПК).

При така установените фактически положения за наличие на редовен от външна страна прескрибиран менителничен ефект и липсата на абсолютни менителнични възражения и доводи за наличие на каузално правоотношение от страните, се налага извод за дължимост на претендираното с исковата молба парично вземане, като първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

Единственият релевиран в жалбата довод за извършени процесуални нарушения, поради липса на допусната СГрЕ, е неоснователен. В единственото проведено съдебно заседание на 21.02.2012г. СРС е приел, че подаденият на 07.02.2012г. писмен отговор е извън преклузивния срок по чл. 131 ГПК, тъй като е налице редовно получено съобщение от ответника на 05.07.2011г. чрез баща, от когато е започнал да тече срока.

Предвид изложеното е приел, че направеното оспорване на авторството на подписа за издател и поисканата в тази връзка СГрЕ са преклудирани, тъй като в срока по чл. 131 ГПК не е депозиран отговор и не са направени доказателствени искания.

Искането за допускане на СГрЕ не е направено и в молбата от 28.01.2013г., администрирана впоследствие като въззивна жалба, нито най – късно в срока за обжалване, считано дори и от 11.08.2014г., когато е налице отбелязване за лично получаване на препис от обжалваното решение. Предвид изложеното, направеното в хода на въззивното производство отново доказателствено искане е оставено без уважение като изцяло преклудирано. В тази връзка следва да се отбележи, че въззивникът – ответник е посочил като адрес за призоваване в хода на въззивното производство адреса, на който е връчено съобщението на 05.07.2011г., поради което, при липса на опровергана материална доказателствена сила на удостоверителното изявление на длъжностното лице по призоваване, както и липса на искания за възстановяване на срока по чл. 131 ГПК, липсва процесуално основание за преодоляване на преклузията по чл. 133 ГПК.

По изложените съображения, жалбата е неоснователна на релевираните в нея оплаквания и обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

Разноски не се претендират от въззиваемия и такива не следва да бъдат присъдени, с оглед изхода на спора.

Така мотивиран, Софийски Градски съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение от 30.03.2012г., постановено по гр.д. № 5994/2011г. по описа на Софийски Районен съд, 44 състав.

Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.