Определение № 440 от 04.11.2025, Окръжен съд - Сливен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 440 гр. С., 04.11.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мая П. Величкова

Членове:

Никола Г. Маринов

Мария Кр. Донева като разгледа докладваното от Мария Кр. Донева Въззивно частно наказателно дело № 20252200600663 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 243, ал.7 и ал. 8 от НПК.

Образувано е по подадена жалба от Н. М. П. в качеството му на законен представител на М.Н. П.а против Определение № 786/17.10.2025 г. по ЧНД № 1250/2025 г. по описа на Районен съд - С., с което е потвърдено постановление от 17.09.2025 г. за прекратяване на наказателно производство по досъдебно производство № 517/2025 г. по описа на Районно управление-С., вх. № 2121/2025 г. по описа на Районна прокуратура - С., образувано за престъпление по чл. 131, ал.1, т.5а от НК.

В жалбата се твърди, че в акта на районния съд никъде не е обсъждано, че в случая се касае за причинена телесна повреда на малолетно дете в условията на домашно насилие. Поддържа, че дори и да се касае за еднократен акт, породен от битова ситуация, това не следва да се класифицира като малозначително деяние. Сочи още, че са установени множество увреждания на детето, които не са получени от един шамар, а са резултат от няколко нанесени удара, както е описано в СМУ. Според жалбоподателя уврежданията сочат, че деецът няколко пъти умишлено е ударил детето, а не само веднъж с „възпитателна цел“, както твърди. Счита, че в актовете на прокуратурата и на съда липсва преценка на характера на обекта на посегателство, степента на неговото засягане и тежестта на конкретното деяние. Моли за отмяна на акта на съда, с който е потвърдено постановлението за прекратяване като незаконосъобразно и необосновано и да се върне делото на прокурора.

След като се запозна с аргументите, развити в жалбата, атакуваното определение на СлРС и материалите по ДП № 517/2025 г. по описа на РУ-С., вх. № 2121/2025 г. по описа на РП - С., контролната въззивна инстанция прие за установено следното:

Жалбата, с която е сезиран въззивния съд, е депозирана в рамките на законоустановения срок и от легитимирано да обжалва акта на РС лице, а именно родител и законен представител на малолетно пострадало лице, поради което се явява процесуално допустима.

1

Разгледана по същество, настоящият състав намира жалбата за основателна.

ДП № 517/2025 г. по описа на РУ-С., вх. № 2121/2025 г. по описа на РП С. е образувано и водено за това, че на 03.04.2025г. в гр. С., в условията на домашно насилие, е причинена лека телесна повреда на малолетната М.Н. П.а, родена на 20.01.2017г. от гр. С. – престъпление по чл. 131, ал.1, т.5а НК.

В хода на разследването няма привлечено към отговорност конкретно лице.

С Постановление на РП-С. от 17.09.2025 г. наказателното производство по ДП № 517/2025 г. по описа на РУ-С., вх. № 2121/2025 г. по описа на РП - С. е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК.

В постановлението прокурорът е приел, че макар формално да е осъществен съставът на престъплението по чл. 131, ал.1, т.5а НК, деянието е малозначително, като то не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна при преценка на цялостната фактическа обстановка, степента на обществена опасност на деянието и на дееца, мотивите и подбудите за извършване на деянието.

Недоволен от прокурорския акт е останал Н. П. – баща и законен представител на пострадалото лице, който е обжалвал по реда на чл. 243, ал. 4 НПК прекратителното постановление пред С.ския районен съд. С жалбата е направено искане за отмяна на постановлението за прекратяване на наказателното производство.

Първоинстанционният съд е потвърдил постановлението на прокуратурата, като е приел, че деянието действително е малозначително поради явна незначителност на обществената опасност на деянието и на дееца с оглед личностната характеристика на дееца, чистото му съдебно минало, липсата на противообществени прояви и поведението му след извършване на деянието, вкл. че вече не съжителства с пострадалото лице.

Въззивният съд намира изводите, обективирани в първостепенния съдебен акт, за неправилни и незаконосъобразни.

В разпоредбата на чл. 243, ал. 5 от НПК законодателят е определил пределите на съдебния контрол върху постановлението за прекратяване на наказателното производство, който се разпростира върху обосноваността и законосъобразността му.

За изясняване на фактическата обстановка по делото са разпитани свидетелите Н. М. П., М.Н. П.а, П.Д.И., М.Н.Ж., И.Я.Б., като са приложени и относими медицински документи – СМУ, както е и изготвена съдебномедицинска експертиза.

Настоящата инстанция намира, че актът на прокуратурата е необоснован и незаконосъобразен, поради следните съображения:

При отразяване на фактическата обстановка в постановлението за прекратяване остава неясно в какво се изразява точно случилото се на процесната дата. Не е посочено как е причинена телесната повреда - какви и колко удари са нанесени, какви увреждания са налице, механизмът на получаване на тези увреждания, в кои части на тялото са локализирани, какъв е характерът и степента на увреждането. При излагането на фактическата част прокурорът е пресъздал посоченото от разпитаните свидетели М.Н. П.а и И.Я.Б., но това по никакъв начин не внася яснота по горепосочените въпроси.

Това е така, защото е налице противоречие в показанията самите свидетели 2

П.а и Б. по отношение на механизма на получаване на уврежданията, в т.ч. и в броя на отделните физически действия спрямо детето, като свидетелят Б. сочи един шамар с възпитателна цел, а свидетелят П.а-няколко шамара, удар по лявата ръка и по дясното рамо, хващане за косата и дърпане и ритане в седалищната област. Това противоречие не е отстранено, като в тази връзка не са обсъдени и приложените медицински документи, както и СМЕ, която съдържа информация по тези въпроси, както и за това какъв е броят и последователността на нанесените удари, причинно-следствената връзка, реализираният медикобиологичен признак, период на възстановяване. По този начин остава неясно каква е точно фактическата обстановка, приета от прокуратурата, преди да бъде направена квалификация на деянието, какво се е случило на процесната дата, как точно е причинена телесната повреда и в какво се изразяват уврежданията.

Макар да липсва обсъждане на горепосочените обстоятелства и без да е направен анализ на събраните доказателства в постановлението на прокуратурата е направен извод за формално осъществяване състава на чл.

131, ал.1, т.5а НК. Не са изложени аргументи и мотиви обаче за елементите от фактическия състав на престъплението, вкл. какъв е видът на телесната повреда (тежка, средна, лека), каква е правната квалификация на същата – ако е лека телесна повреда дали има или не разстройство на здравето или е причинена само болка и страдание. Не са изложени и никакви аргументи около наличието на квалифициращия признак „в условията на домашно насилие“ и на база какви обстоятелства се извлича наличието му. По този начин за настоящата инстанция остава неясно какво е точно деянието, което е квалифицирано по чл. 131, ал.1, т.5а НК, в какво то се изразява, кои са неговите съставомерни елементи, какъв е видът на причинената телесна повреда и конкретната й правна квалификация.

След това в постановлението на прокуратурата е направен извод за малозначителност по смисъла на чл. 9, ал.2 НК, но в същото време не е уточнено коя хипотеза на малозначителност се визира-липса на обществена опасност или явна незначителност на същата. Не са изложени мотиви и защо се приема наличието на малозначителност като единствено е посочено общо, че това се извежда след преценка на цялостната фактическа обстановка, степента на обществена опасност на конкретното деяние, обществената опасност на извършителя, мотивите и подбудите за извършване на деянието, но липсват конкретни аргументи за което и да е от изброените критерии.

По този начин не може да се проследи формирането на волята на решаващия орган. Вътрешното убеждение следва да е основано на доказателствата по делото, да бъде обективирано ясно, като се посочат приетите за установени факти, доказателствата, въз основа на които са изведени фактическите изводи и съображенията за съответстващите им правни изводи. В процесния случай убеждението на прокурора не е намерило мотивиран израз. Това е така, защото без анализ на доказателствения материал и подробна аргументация, прокурорът е стигнал до извода, че е налице малозначителност, с оглед на което е и прекратил наказателното производство.

Въззивният съд намира, че постановлението на РП – С. е необосновано и незаконосъобразно и следва да бъде отменено. Аналогичен извод се следва и за определението на РС – С., с което акта на РП – С. е потвърден.

На следващо място, настоящата инстанция не споделя извода за наличие 3 на малозначително деяние.

Съгласно чл. 9, ал. 2 НК не е престъпно онова деяние, което, макар да осъществява признаците на някое от предвидените в закона престъпления, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна. В принципен план, когато се обсъжда въпросът за приложението на чл. 9, ал. 2 от НК следва да се преценяват съвкупно всички елементи от състава на престъплението, в т. ч. характера и обекта на посегателство, степента, в която той може да бъде засегнат или застрашен, характеристиките на дееца, които намират отражение върху обществената опасност на неговата личност, обществено опасните последици от деянието /Решение № 40 от 28.01.2025 г. на ВКС по н. д. № 940/2024 г., III н. о., НК/. Малозначителността на деянието представлява конкретно негово обществено качество, поради което е необходим внимателен анализ на обстоятелствата дали то обективно не може да окаже отрицателно въздействие върху обществените отношения или неговото въздействие е толкова минимално, че не застрашава реално тези отношения /Р № 102/13.03.2014г. по н.д. № 2093/13г., II н.о./

От така събраните на досъдебното производство доказателствени материали не може да се направи извод за липсата на отрицателно засягане на обществените отношения или пък минимално такова, че реално да не ги застрашава.

Касае се за посегателство върху телесната неприкосновеност на малолетно дете (на 8 години), извършено в условията на домашно насилие от лицето, с което неговата майка е живеела към този момент на съпружески начала. Налице са данни, че посегателството не се е ограничило до един шамар с възпитателна цел, за да се приеме, че е налице обикновена битова ситуация, която не засяга по никакъв или по незначителен начин здравето и телесната цялост на малолетното дете. Напротив, това само по себе си разкрива достатъчно висока степен на обществена опасност, за да бъде едно деяние престъпно. Освен това, след случилото се детето само си събира дрехите и играчките и бяга от вкъщи, което е безспорно установено в производството и е обстоятелство, което не може да не се вземе предвид при преценката за обществената опасност на деянието, неговото отражение върху детето и настъпилите вредни последици.

Въззивният съд споделя извода на първата инстанция за добрите характеристични данни на извършителя, чистото му съдебно минало, трудовата ангажираност и обстоятелството, че след случилото се е изнесъл от общото домакинство, но това не е достатъчно за приложението на чл. 9, ал.2 от НК, а би имало значение евентуално при индивидуализацията на наказанието. Макар да не се отрича липсата на отрицателни и противообществени прояви на личността на дееца, не бива да се пренебрегва това, че в случая става въпрос за посегателство върху малолетно дете, осъществено в отсъствието на биологичния родител от лице, с което то живее в едно домакинство. Настоящата инстанция не споделя извода за ниска степен на обществена опасност на самото деяние. При анализа на разглеждания казус не може да става въпрос за несъществена степен на засягане на обекта на посегателство с оглед най-вече данните за повече от един „възпитателен“ шамар, нанасянето на уврежданията в условията на домашно насилие, както и поведението на детето след инцидента. Налице е посегателство върху 4 телесната цялост на осемгодишно дете, както бе вече посочено, което обуславя достатъчна степен на обществената опасност на деянието, за да бъде последното третирано като престъпление.