Решение № 98 от 23.11.2021, Районен съд - Свиленград

РЕШЕНИЕ

№ 98 гр. Свиленград, 23.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВИЛЕНГРАД, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева при участието на секретаря Цвета Ив. Данаилова като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20215620100429 по описа за 2021 година

Предявени са обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С. А. – Франция, действащ чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С. А., клон България, срещу ИВ. Й. Н. за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца следните суми: 645,92 лв. – изискуема главница по договор за потребителски кредит № PLUS-11175273/25.02.2015 г., и 64,31 лв. – мораторна лихва за периода 05.02.2020 г. – 16.03.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 25.03.2021 г., до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед № 260131/26.03.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 234/2021 г. по описа на РС Свиленград. При условията на евентуалност предявява осъдителни искове за посочените претенции.

В исковата молба се твърди, че с Договор за потребителски кредит № PLUS11175273/25.02.2015 г. ищецът се задължил да предостави на ответника паричен заем в размер на 10 000 лв. Въз основа на договора за ответника възникнало задължение да погаси заема чрез заплащане на 60 месечни вноски – всяка в размер на 237,38 лв.

Кредитополучателят следвало да заплати и такса ангажимент, срещу което кредиторът сключвал договора при фиксиран лихвен процент. Таксата се заплащала от кредитополучателя при усвояване на кредита, като кредиторът удържал сумата от общия размер на кредита. Посочено е, че сумата била преведена по банковата сметка на ответника. Твърди се още, че ответникът преустановил плащането на вноските по кредита на 05.01.2020 г., като били погасени 57 месечни вноски. Поддържа, че на основание чл. 5 от договора вземането станало изискуемо в пълен размер на 05.02.2020 г., когато изтичала падежната дата на втората пропусната месечна вноска, за което било изпратено изрично уведомление до длъжника. Твърди се, че ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на което било 1 образувано ч. гр. д. № 234/2021 г. по описа на РС Свиленград. Тъй като длъжникът подал възражение, на основание чл. 415, ал. 1 ГПК ищецът предявил иск за установяване на вземането си. При условие че установителният иск бъде отхвърлен поради ненастъпила предсрочна изискуемост преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, предявява осъдителни искове за вземанията си.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника ИВ. Й. Н., с който изразява становище за неоснователност на исковите претенции. Не оспорва, че между страните бил сключен договор, по силата на който ищецът й отпуснал паричен заем в размер на 10 000 лв. Поддържа се, че през част от погасителния период ответницата изпълнявала задълженията си с известно закъснение.

За това й били начислени разноски за събирането им в размер на 132 лв., които счита за недължими, тъй като не били реално сторени. Възразява, че обезщетение за забава следвало да се претендира върху всяка вноска, а не върху цялата сума. Счита клаузата на чл. 7 от договора, предвиждаща, че задължението се погасява в последователност разноски, лихва и главница за неравноправна, тъй като я ощетявала. Посочено е, че от съдържанието на договора не ставало ясно по какъв начин е формиран годишният процент на разходите в размер на 17,62 %. Също така намира, че годишният процент на разходите надхвърлял определения в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер, тъй като според процесуалния представител на ответницата размерът на законната лихва е 0,00 %.

Поради това счита клаузата за определяне на годишния процент на разходите за нищожна. По тези съображения моли да бъдат отхвърлени предявените искове.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

Видно от приложеното ч. гр. д. № 234/2021 г. по описа на РС Свиленград в полза на ищеца е издадена Заповед № 260131 от 26.03.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за следните суми: 645,92 лв. – изискуема главница по договор за потребителски кредит № PLUS-11175273/25.02.2015 г., и 64,31 лв. – мораторна лихва за периода 05.02.2020 г. – 16.03.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 25.03.2021 г., до окончателното изплащане на вземането. Тъй като в срока по чл. 414 ГПК срещу заповедта за изпълнение е постъпило възражение от длъжника, съдът на основание чл.

415, ал. 1, т. 1 ГПК е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си. В изпълнение на указанията в предоставения едномесечен срок ищецът е депозирал настоящата искова молба.

От представения договор за потребителски кредит № PLUS11175273/25.02.2015 г. се установява, че праводателят на ищеца „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, в качеството му на кредитор, се е задължил да предостави на ответницата ИВ. Й. Н., в качеството й на кредитополучател, кредит за потребителски цели в размер на 10 000 лв., който последната е следвало да върне в срок до 05.03.2020 г. на 60 месечни вноски, всяка една в размер на 237,38 лв. или общо 14 242,50 лв., включващи плащания по главницата, такса ангажимент в размер на 350 лв. и на договорна лихва в размер на 14,90 %. В чл. 2 е посочено, че кредитополучателят следвало да заплати такса ангажимент, срещу което кредиторът сключвал договора при фиксиран лихвен процент. Таксата се заплащала от кредитополучателя при усвояване на кредита, като кредиторът удържал сумата от общия размер на кредита. В чл. 5 от договора за кредит е посочено, че при забава на една или повече месечни погасителни вноски кредитополучателят дължал обезщетение за забава в размер на действащата 2 законна лихва за периода на забавата върху всяка забавена погасителна вноска, ведно с направените разноски по събиране на вземането (за телекомуникационни услуги, напомнителни писма и/или други действия), извършени по преценка на кредитора.

Предвидено е, че при просрочване на две или повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората непогасена вноска, вземането на кредитора ставало предсрочно изискуемо, включително всички определени надбавки, ведно с дължимото обезщетение за забава и всички разноски за събиране на вземането, без да е необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпването на предсрочната изискуемост.

От приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че кредитът в размер на 10 000 лв. е усвоен, като по сметка на ответницата била преведена сумата от 9650 лв. Вещото лице е установило, че за периода 02.04.2015 г. – 27.02.2020 г. ответницата е извършила плащания в общ размер на 13 728,58 лв. Тази сума е разпределена за погасяване на 9914,44 лв. – главница, 3682,14 лв. – възнаградителна лихва, и 132 лв. – разноски за събиране на вземането съобразно чл. 5 от договора. Претендираната от ищеца сума от 645,92 лв. се получавала, след като от общия размер на дълга от 14 242,50 лв. се извади общо платената сума за главница и възнаградителна лихва в размер на 13 596,58 лв. Установено е още, че според кредитора претендираната главница включвала части от следните вноски: 01.2017 г., 02.2017 г., 02.2018 г., 03.2018 г., 10.2018 г. и 11.2018 г.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

За успешното провеждане на предявените искове ищецът следва да установи наличието на валидно правоотношение по договор за потребителски заем, по който е била предоставена и усвоена от ответника твърдяната парична сума. Също така следва да установи и наличието на валидно постигната договореност между страните за връщане на заема с лихва, както и размера на дължимите възнаградителни лихви.

От наличните по делото доказателства може да се направи извод, че страните са обвързани от договор за кредит, съгласно който праводателят на ищеца „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е поел задължение да предостави на ответника сумата от 10 000 лв., която последният се е задължил да върне на 60 месечни вноски до 05.03.2020 г.

Процесният договор отговаря на императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7-12 и т. 20 ЗПК. В случая договорът е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, посочен е общият размер на кредита, фиксираният лихвен процент, ГПР и общата сума, дължима от потребителя, инкорпориран е и погасителен план. Тъй като за целия срок на договора е договорен фиксиран лихвен процент, не е налице задължение погасителният план да съдържа информация за последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Съобразена е и императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева или валута, определена с постановление на МС на Република България. С оглед изложеното, съдът приема, че е възникналото заемно правоотношение, което валидно обвързва страните.

Във връзка с претенцията за главница следва да се уточни, че е отпусната сума в размер на 10 000 лв., от която е приспадната сумата от 350 лв. – такса ангажимент, и по сметка на лицето са преведени 9650 лв. (видно от чл. 2, изр. посл. от договора).

Според договора таксата ангажимент е дължима чрез удръжка от отпуснатата сума, като в замяна кредиторът фиксира лихвения процент за срока на договора. В този 3 смисъл тя се явява такса по усвояване на кредита, но тук следва да се има предвид нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която предвижда, че кредиторът не може да събира такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Освен това, с уговарянето на това допълнително възнаграждение съдът намира, че се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. В този смисъл е налице противоречие с императивна законова норма, поради което клаузата е нищожна и като такава не поражда правни последици, респективно задължения за заемателя и ищецът няма основание да търси тази сума. Предвид изложеното, съдът намира, че подлежи на връщане от заемателя само сумата, която той е получил и реално му е била предоставена. С оглед обстоятелството, че при забава кредиторът е начислявал на длъжника фиксирана сума от 12 лв. като разходи за събиране на вземането, съдът намира, че това вземане по своята правна същност е неустойка за забава. Това е така, тъй като не се твърди таксата да се формира от конкретни разходи, сторени от кредитора, а касае начисляване на фиксирана сума, обусловена от неизпълнението на длъжника и независимо от стойността на евентуално сторените разноски. Отделно от това, ищецът не представя доказателства за реално сторени разходи във връзка със събирането на дълга. Клаузата е и в пряко противоречие с императива чл. 33, ал. 1 ЗПК, съгласно който при забава на длъжника кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Клаузата противоречи и на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, част от които е да изисква изпълнение от длъжника. Тъй като противоречието между тази уговорка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва изводът, че в конкретния случай не е налице валидно съглашение за заплащане на такса за разходи за извънсъдебно събиране на просроченото вземане и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, вр. ал. 4 ЗЗД в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие.

Съдът намира за неоснователно възражението на ответницата за нищожност на клаузата за уговорена договорна лихва. Видно от съдържанието на договора същата е в размер на 14,90 %. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните за сметка на другата. За да се приеме, че уговорката за заплащане на възнаградителна лихва е нищожна, е необходимо да е налице значителна липса на еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната страна да е в размер, който чувствително надвишава насрещната престация, като това несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване. В настоящия случай следва да се съобрази, че праводателят на кредитора е попадал в обхвата на определението за небанковите финансови институции по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ. Върху небанковите институции не се упражнява постоянен надзор, а тяхната дейност е уредена с подзаконов нормативен акт – Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции. Основната им характеристика, която предпоставя и посочените различия с банките е, че те отпускат кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими начини. Поради тази причина тяхната дейност не би могла да бъде финансирана от друго място освен от лихвоносни заемни средства, поради което и лихвите по тях са в пъти по-високи от тези, предлагани от 4 банките. От друга страна, в случая се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената защита.

Разпечатката съдържа 25 от 43 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/4f25d0e3-3c2a-43b4-9361-b8dbc664d598