Решение № 5233 от 28.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5233 гр. Пловдив, 28.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20245330121960 по описа за 2024 година

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД.

В исковата молба от К. А. Т. против „Стик-Кредит“ АД се твърди, че че на 11.09.2020г. между страните бил сключен договор за кредит, по силата на който бил предоставен заем от 1500 лв., при фиксиран лихвен процент от 36 % и годишен процент на разходите от 42.58 %.

Съгласно договора, същият следвало да бъде обезпечен до края на деня, следващ сключването на договора за кредит с банкова гаранция или поръчителство на физическо лице, което се одобрява от ответното дружество. Твърди се, че в случай на неизпълнение на това задължение, ищецът дължал неустойка от 900 лв., като същата се заплащала заедно с погасителната вноска съобразно погасителен план. Твърди се, че ищецът е усвоил заемния ресурс, но не дължи плащания за неустойка. Направено е искане за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 20 лв., платена без основание неустойка по договор за кредит от 11.09.2020г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащане на сумата.

В законоустановения едномесечен срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Стик – Кредит“ АД със становище за допустимост, но неоснователност на предявения иск. Твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние от 11.09.2020г., по силата на който кредиторът е предоставил на ищеца заемна сума от 1500 лв. Ищецът се задължил да върне посочената сума заедно с дължимото възнаграждение за нейното ползване съгласно погасителен план. Договорът бил сключен от разстояние, при спазване изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Ответникът 1 твърди, че в чл. 20 и сл. от договора за кредит е предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя, може да бъде начислена неустойка, като кредиторът не е договорно задължен да претендира подобна неустойка.

Сочи, че комуникацията между страните се извършвала по инициатива на ищеца чрез извършване на действия по кандидатстване за отпускане на кредит, чрез попълване на електронна заявка на сайта на ответното дружество. Електронната поща, която потребителят посочвал във формата/заявлението за кандидатстване, представлявала средство за индивидуализация на същия от страна на кредитора. Поддържа, че в Общите условия към договора е посочено, че използването на идентификационния номер, профил на клиента/електронен профил и електронна поща от потребителя, представлява електронен подпис, като му е придадена силата на саморъчен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ. На 11.09.2020 г., чрез създадения от ищеца личен профил, същият попълнил заявка за кандидатстване за кредит от разстояние, като в зададените полета в заявлението въвел личните си данни, бил посочен и т.нар. идентификационен номер. След попълване на заявлението за кандидатстване и в съответствие с чл. 6, ал. 2 от Общите условия, на ищеца била изпратена необходимата преддоговорна информация, вкл. Стандартен европейски формуляр. Твърди се, че след запознаване с всички условия във връзка с кредита, ищецът е натиснал бутон „подпис“, с което е изразил своето недвусмислено съгласие за сключване на договора. Посочва се, че сключването на договора във формата на електронен документ е съобразено изцяло със ЗЕДЕУУ, ЗПФУР, ЗПК и всички други приложими нормативни документи. Относно неустойката при непредоставяне на обезпечение е изложено становище, че независимо от това, че такава неустойка не е начислявана и събирана от ответното дружество, тази клауза е валидна и отговаряща на всички законови изисквания. Твърди, че неустойката представлява самостоятелно съглашение, което в случая е обективирано в един и същ документ с договора за потребителски кредит. Счита, че по отношение на нейната действителност не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива № 2008/48, а общите условия на ЗЗД. Заявява, че в случай на неизпълнение на задължението, което тя обезпечава, размерът на задължението на длъжника се увеличава, като това обстоятелство не я прави нищожна с оглед факта, че това е присъщата за нея функция. Твърди, че в настоящия случай са налице всички предпоставки за възникване на задължението за неустойка. Същата била уговорена за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение, като нейният вид се определял в зависимост от това дали заемателят ще изпълни в някакъв момент своето задължение. В тази връзка сочи, че размерът на неустойката се определя като процент от заетата сума, като същата се начислява докато не бъде изпълнено задължението и зависи от волята на заемателя. Заявява, че видно от договора, неустойката се дължи единствено за периода, в който заемателят не е предоставил обезпечение и ако такова бъде предоставено впоследствие, същата спира да се начислява, т.е. причината за евентуално начисляване на такава неустойка би било единствено виновно поведение на ищеца. Твърди, че така уговореният размер на неустойката от 0,9 %, изпълнява предвидените в чл. 92 ЗЗД цели и не предвижда неоснователно разместване на блага, независимо, че в текста на договора за кредит е посочен вече изчисленият размер, който обхваща целия период на 2 договора. Счита, че уговорената неустойка не е излязла извън присъщите й функции, като същата има стимулираща роля за длъжника да изпълни точно задълженията си. Твърди се, че в случай на непредоставяне на обезпечение кредиторът е лишен от гаранция, че неговото вземане някога ще бъде удовлетворено. Поддържа, че основната цел на уговорената неустойка е да репарира причинените от неизпълнение в срок вреди. С оглед изложеното счита, че задължението на заемателя да предостави обезпечение, както и неблагоприятните за него последици от неизпълнение на това негово задължение, са валидни и не противоречат на добрите нрави. Твърди, че няма въведено ограничение на максималния размер на неустойката и в случай, че се приеме, че същата е прекомерно голяма, следва нейният размер да бъде намален, а не цялата клаузата да бъде обявена за недействителна.

Счита, че нищожността поради противоречие с добрите нрави следва да се преценява към момента на сключване на договора, а не въз основа на размера, който се получавал в резултат на неизпълнението. Намира за правилно размерът на неустойката да е предварително уговорен между страните и включен като част от погасителните вноски, като изрично било записано, че това е дължимата вноска само при хипотезата на чл. 20 от договора, а именно – в случай, че заемателят не предостави обезпечение. Излага съображения, че не е била налице изначална невъзможност да се осигури в уговорения в договора срок поръчител, който да отговаря на посочените изисквания, като твърди, че ищецът е бил предварително запознат с договора и е имал възможност да прецени дали ще успее да изпълни това си задължение. Заявява се, че потребителят е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД, след като изначално е бил наясно, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение. Поддържа, че неустойката се начислява само докато не бъде предоставено обезпечение, като същото може да бъде предоставено, както преди подписването на договора, така и в процеса на неговото изпълнение. Позовава се на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, която предвижда възможност задължението по договора да стане предсрочно изискуемо при непредоставяне на обещано обезпечение от страна на длъжника.

С определение от открито заседание на 30.10.2025г. е допуснато изменение в размера на предявения осъдителен иск от 20 лв. на 141.78 лв.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е по делото договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № *** от 11.09.2020г., сключен между страните, по силата на който дружеството в качеството си на кредитор се е задължило да предостави на потребителя потребителски кредит под формата на паричен заем съгласно условията на договора.

Представен е Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, както и Общи условия на договора за потребителски кредит от разстояние, уреждащи отношенията между дружеството и потребителите. Представен е и погасителен план.

С разписка от 11.09.2020г. дружеството, в качеството си на наредител, е превело на К. Т.

3 сумата от 1 500 лв.

По делото е прието заключение на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, според което размерът на заплатената от К. Т. неустойка по договор за кредит № *** от 11.09.2020г. е 141.78 лв., като плащането е извършено на 07.10.2020г.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, че на 11.09.2020 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ***, по силата на който „Стик-Кредит“ АД е предоставило на К. Т. сумата в размер на 1 500 лв., със срок за погасяване 12 месеца, с падеж на първа погасителна вноска 11.10.2020г. и падеж на последна погасителна вноска 11.09.2021г.

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК.

В договора е уговорена клауза за неустойка – чл. 17, ал. 1, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. В ал.1 на чл.6 от договора е предвидено, че потребителят следва в срок до 3 дни от сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и сл. ЗЗД в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и др.; да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора в срок от един работен ден, считано от датата на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Третото лице, както и банковата гаранция трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобрява от кредитора. Одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора. Според чл.20, ал.1 от Общите условия поръчител може да е дееспособно физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, с постоянно местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права, което полага труд по безсрочен договор и не е в период на предизвестие за прекратяване на трудово/служебно правоотношение към датата на подаване на заявката за 4 кредит, както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя.

Уговорената в чл. 17, ал. 1 от договора за кредит № *** от 11.09.2020г. неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три дни след сключването на договора и многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. Следователно посочената клауза от процесния договор за потребителски кредит, като недействителна, не поражда права и задължения за страните.