Определение № 11068 от 21.05.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 11068 гр. София, 21.05.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Л, в закрито заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емилия Александрова

Членове:

Катя Хасъмска

Таня Кандилова като разгледа докладваното от Катя Хасъмска Въззивно частно гражданско дело № 20261100504602 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК във вр. с чл. 248 ал.3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Лендиво“ ООД срещу Решение № 4986/16.03.2026 г., постановено по гр.д. № 40776/2025 г. по описа на СРС, 173 състав, с което е оставена без уважение молбата на дружеството по чл. 248 ГПК за изменение на Решение № 2295/07.02.2026 г. в частта за разноските, като не е уважено искането да не бъде присъждано адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв. в полза на процесуалния представител на ищеца. Частният жалбоподател моли съда да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да измени Решение № 2295/07.02.2026 г. по гр.д. № 40776/2025 г. по описа на СРС, 173 състав, в частта за разноските, като отмени присъденото в полза на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., а при условията на евентуалност – същото бъде допълнително намалено.

В частната жалба се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение в частта, с която е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските. Жалбоподателят поддържа, че представеният по делото договор за правна защита и съдействие не е достатъчно индивидуализиран и от съдържанието му не може да се установи връзката му с конкретното производство. Навеждат се доводи, че не са налице предпоставките на чл.

38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., тъй като ищецът не представлява материално затруднено лице.

Поддържа се още, че предявяването на множество идентични искове срещу един и същ ответник при сходна фактическа и правна обстановка съставлява злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3 ГПК, насочена към генериране на разноски. В тази връзка жалбоподателят счита, че не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение, а при условията на евентуалност – същото следва да бъде значително 1 намалено с оглед фактическата и правна сложност на спора.

В законоустановения срок по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна - М.С.М., чрез пълномощника му адв. Л.Б., с който жалбата се оспорва като неоснователна.

Излагат се доводи, че представеният договор за правна защита и съдействие е относим към настоящото производство и съдържа достатъчна индивидуализация на предоставената правна помощ. Поддържа се, че са налице предпоставките на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., като съдът не дължи проверка относно материалното състояние на лицето извън заявеното от адвоката и доверителя. Оспорват се и твърденията за злоупотреба с процесуални права, като се сочи, че предмет на делото е самостоятелен договор за потребителски кредит, а предявяването на искове по различни договори не представлява недобросъвестно упражняване на право на иск. Поддържа се още, че присъденото адвокатско възнаграждение е определено под минималния размер по Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа и не е прекомерно, поради което се иска обжалваното решение да бъде потвърдено.

Софийският градски съд, след като обсъди доводите в жалбата и отговора и прецени материалите по делото, приема следното:

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срок, от лице, легитимирано да обжалва, и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Производството пред Софийски районен съд е образувано по искова молба на М.С.М. срещу „Лендиво“ ООД, с която са предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние, № 130357/09.01.2025 г., както и осъдителен иск за връщане на сумата от 180 лв., представляваща недължимо платена сума по нищожния договор за кредит.

С Решение № 2295 от 07.02.2026 г., постановено по гр.д. № 40776/2025 г. по описа на СРС, 173 състав, първоинстанционният съд е уважил предявените искове, като е прогласил за нищожен, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗП, сключения между страните договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние, № 130357/09.01.2025 г., и е осъдил „Лендиво“ ООД да заплати на ищеца сумата от 180 лв., представляваща недължимо платена сума във връзка с посочения договор. При произнасянето си по въпроса за разноските първоинстанционният съд е приел, че ищецът има право на разноски за заплатена държавна такса, както и на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., доколкото е бил представляван безплатно от адв. Л.Б. при условията на чл. 38, ал. 1, т.

2 ЗАдв. Съдът е посочил, че наличието на предпоставките за предоставяне на безплатна правна помощ не подлежи на самостоятелна преценка в производството по 2 присъждане на разноски, като отделно от това е обсъдил релевираните от ответника възражения за злоупотреба с процесуални права. В тази връзка районният съд е извършил служебна справка, при която е установил, че пред Софийски районен съд са образувани множество производства между същите страни, с идентичен предмет искове за прогласяване недействителност на договори. Констатирано е, че вместо претенциите да бъдат предявени в едно общо производство или поне да бъдат групирани съобразно процесуалните възможности, са били инициирани множество самостоятелни дела, по всяко от които е претендирано отделно адвокатско възнаграждение.

Районният съд е приел, че подобно процесуално поведение противоречи на принципа за добросъвестно упражняване на процесуалните права по чл. 3 ГПК, тъй като води до изкуствено увеличаване както на броя на съдебните производства, така и на подлежащите на присъждане разноски, без това да съответства на действително необходимите процесуални усилия за защита на претендирания материален интерес.

Изложени са съображения, че неупражняването на всички права в рамките на едно производство е изцяло в правомощията на ищеца, но упражняването на това право не следва да води до неоправдано утежняване положението на ответника чрез натрупване на разноски в размер, многократно надхвърлящ този, който би бил дължим при едно общо производство. В мотивите е посочено още, че съдът не само не следва да съдейства за подобна практика, а напротив - дължи противодействие срещу превратното упражняване на процесуални права, като в тази насока са цитирани и актове на ВКС и СГС. Наред с това първоинстанционният съд е приел, че независимо от установеното процесуално поведение не следва изцяло да бъде отказано присъждане на адвокатско възнаграждение, доколкото по делата действително е осъществена адвокатска защита. Съдът е счел обаче, че размерът на възнаграждението следва да бъде определен с оглед общата фактическа и правна сложност на всички установени производства, идентичността на спорните правоотношения и сходния характер на извършените процесуални действия. Поради това е приел, че справедлив общ размер на дължимото възнаграждение за всички осем производства е сумата от 800 евро с ДДС, като за настоящото дело следва да бъде присъдена 1/8 част от този размер, а именно 100 евро с ДДС в полза на адв. Л.К.Б. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

След постановяване на решението и в рамките на срока по чл. 248, ал. 1 ГПК и двете страни са депозирали молби за изменение на съдебния акт в частта относно разноските.

С молба от 23.02.2026 г. ответникът „Лендиво“ ООД е поискал изменение на решението в частта за разноските, като е поддържал, че не следва да бъде присъждано адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищеца поради 3 наличие на злоупотреба с право, а при условията на евентуалност е поискал присъденото възнаграждение да бъде допълнително намалено.

С молба от 26.02.2026 г. процесуалният представител на ищеца адв. Л.Б. е поискала изменение на решението в частта за разноските, като присъденото адвокатско възнаграждение бъде увеличено до размер, съответстващ на положения адвокатски труд и справедливостта.

С обжалваното Решение № 4986/16.03.2026 г. СРС е оставил без уважение и двете молби по чл. 248 ГПК. Районният съд е приел, че разноските по делото са правилно и законосъобразно разпределени съобразно изхода на спора и процесуалното поведение на страните, както и че не са налице предпоставки за изменение на решението в частта за разноските. Посочил е, че изложените в молбите доводи вече са подробно обсъдени в постановеното решение, поради което не следва да бъдат преповтаряни в производството по чл. 248 ГПК. На това основание е оставил без уважение както искането на ответника за отпадане или намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение, така и искането на процесуалния представител на ищеца за неговото увеличаване.

Настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение е неправилно в частта, с която първоинстанционният съд, въпреки приетото наличие на злоупотреба с процесуални права, е присъдил адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищеца на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Правилно районният съд е приел, че в случая е налице злоупотреба с право при упражняване на процесуалното право на иск. Установено е, че ищецът е предявил срещу същия ответник множество отделни искови производства, основани на идентични по вид договори за потребителски кредит, при сходна фактическа и правна материя и при идентични процесуални действия. Обосновано първоинстанционният съд е приел, че подобно процесуално поведение води до изкуствено увеличаване броя на делата и съответно на претендираните разноски, без това да е необходимо за ефективната защита на правата на ищеца.

Настоящият съдебен състав споделя извода, че предявяването на множество самостоятелни искове при наличие на възможност спорът да бъде разрешен в значително по-малък брой производства не обслужва легитимен интерес на страната, а води единствено до генериране на разноски в тежест на насрещната страна.

Неупражняването на всички права в рамките на едно или няколко производства е изцяло по волята на ищеца, но упражняването на това право не може да води до неоправдано утежняване положението на ответника чрез възлагане на разноски в прекомерен размер, многократно надхвърлящ обичайно необходимите разноски за защита по подобен вид спорове.

Предявяването на иск поначало е правомерно действие, като израз на 4 упражняване на законоустановена възможност за защита на нарушени материални права, като титулярът на процесуални права е този, който преценява дали и кога да ги упражни. Противоправно упражняване на процесуалното право на иск по смисъла на чл. 3 от ГПК е налице, когато сезирането е извършено не с цел твърденията в молбата да бъдат проверени и въз основа на това страната да получи съответна защита, а когато ищецът преследва или забранена от закона цел, или постига същата цел по непозволен начин. Когато предоставените на страните процесуални права не се упражняват добросъвестно (например при липса на материално право или за да бъдат увредени права и законни интереси на други лица), е налице злоупотреба с процесуално право. Злоупотреба с право е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и законни интереси на други правни субекти (чл. 57, ал. 2 от КРБ) и когато правото се упражнява в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 от ЗЗД). В този смисъл е решение № 189/20.06.2014 г., постановено от ВКС по гр. д. № 5183/2013 г.

Според трайната и непротиворечива практика на ВКС, съдът е длъжен във всички случаи да прецени дали процесуалните действия на страните са съобразени с чл. 3 от ГПК, т. е. дали са упражнени добросъвестно и съобразно добрите нрави и да осуети всяка злоупотреба с право. Дали едно материално право е упражнено добросъвестно се преценява въз основа на фактите по делото за всеки конкретен случай.

Разпечатката съдържа 32 от 49 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/4f1d268c-c41d-4ba0-96c1-bd504afc0461