Определение № 398 от 10.03.2025, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 398 гр. Плевен, 10.03.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА

Членове:

РЕНИ М. СПАРТАНСКА

КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ като разгледа докладваното от КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ Въззивно частно гражданско дело № 20254400500166 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.274 вр. с чл.248 от ГПК.

С определение №15 от 03.01.2025г., постановено по ч.гр.дело №69/2024г. по описа на РС – гр. Плевен, е оставил без уважение искането на „Водоснабдяване – Дунав“ ЕООД – гр.Разград за изменение на Определение №4934/25.11.2024г. по частно гражданско дело №5069/2024г. по описа на ПлРС в частта за разноските, като неоснователно.

Срещу така постановеното определение е подадена частна въззивна жалба от „Водоснабдяване – Дунав“ ЕООД – гр.Разград . В нея се правят оплаквания, че определението е незаконосъобразно и необосновано. Развиват се подробни доводи в тази насока, като основно се твърди, че с възражението не е претендирано да бъдат заплатени на длъжника сторените в заповедното производство разноски, но е приложен договор за правна защита и съдействие и адвокатско пълномощно с адвокат П. А.. С нарочна молба е поискано присъждане на разноските, което е преклудирано, тъй като не е поискано своевременно. Твърди също така, че не е предявило иск срещу длъжника за установяване на вземането си в едномесечен срок от съобщаването, с оглед на приложените по възражението доказателства за прехвърляне на собствеността на водоснабдения имот, но счита, че потребителят Х. не е изпълнила свое задължение по чл. 61 от ОУ, като не е уведомила надлежно дружеството за продажбата на имота си, поради което същата е дала повод да бъде образувано 1 производство срещу нея. Заявява също, че надлрежно е направено възражение относно размера на присъденото възнаграждение, като в заповедното производство същото се определя от половината от стойността на интереса.

Счита за неправилни изводите на съда за наличие на основание за пълно уважаване на претендирания размер, макар и според съда в „предвидения минимален размер“. Приема за противоречиво на правната логика твърдението на съда, че сумата следва да се присъди, без да е изследвана фактическата и правна сложност на делото от частен характер, считайки, че се касае за бланкетно попълнено възражение за недължимост на взимането по издадената от съда заповед за изпълнение, без допълнителни процесуални действия от страна на адвоката при липса на предварителни, подготвителни действия по проучване на делото, както и действия по процесуалното му приключване в срок. Моли съда да отмени определението и допусне изменение в частта за разноските, като отхвърли искането за присъждане на разноски или алтернативно ги намали съобразно фактическата и правна сложност на извършените действия от адвоката.

В законния срок е постъпил писмен отговор от страна на ответницата по жалбата Е. Х., чрез процесуалния представител адв.П. А.. В него се изразява становище за нейната неоснователност, като се сочи, че възражението е бланкетно, тъй като в същото е надлежно мотивирано с доводи защо не се дължи сумата по подаденото заявление, представени са и писмени доказателства. Заявява, че правната помощ се изразява в проучване на делото, установяване на произхода на задължението, проучване на историята на собствеността на имота, снабдяване с нотариални актове относими към собствеността , изготвяне на мотивирано възражение, поради което и твърдениуята на молителя в тази насока са изцяло неоснователни. Заявява също, че е направено надлежно искане за присъждане на разноски с нарочна молба, с която е поискано обезсилване на издадената заповед за изпълнение, след като е изтекъл срокът за предявяване на иска по чл.422 от ГПК и доколкото с възражението този срок не е бил даден, както и не е било ясно дали ще бъде предявен иска, в което вече производство могат да се претендират сторените в заповедното разноски. В заключение моли съда да потвърди определението, като законосъобразно.

Окръжният съд, като съобрази доводите на страните, представените по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира за установено 2 следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения седмичен срок от връчване на съобщението до процесуалния представител на ищеца, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна.

Установено по делото е, че жалбоподателят „Водоснабдяване – Дунав“ ЕООД – гр.Разград е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено срещу длъжника Е. Г. Х., относно нейно задължение по незаплатени суми за ползвани В и К услуги, във водоснабден имот, находящ се в град Разград, бул.

„България“ №27, вх.В, ет.З. Издадена е Заповед за изпълнение №2897/03.09.2024г., която е връчена на длъжника на 18.09.2024г. На 03.10.2024г. е подадено възражение от Е. Х., чрез пълномощника адв.П. А., в което подробно е проследена историята със собствеността на имота, като се сочи, че за процесния период длъжницата не е била собственик на имота, съответно ползвател на ВиК услуги и не дължи сумата по заповедта.

Представени са писмени доказателства, както и адвокатско пълномощно с договор за правна помощ с отразено надлежно плащане на сумата от 400лв. в брой. С разпореждане №11615/04.10.2024г. съдът е указал на заявителя да предяви в месечен срок от съобщението иск по чл.422 ал.1 от ГПК срещу длъжника за съществуване на вземането. Разпореждането е съобщено на 14.10.2024г. Няма данни иск да е предявен. С молба от 19.11.2024г. длъжникът Ека Х. отново чрез адв.П. А. е поискала обезсилване на издадената заповед и осъждане на заявителя за разноски в производството. С определение №4934/25.11.2024г. съдът е обезсилил заповедта за изпълнение на осн. чл.415 ал.5 от ГПК и осъдил дружеството да заплати на Х. разноски за адвокатски хонорар от 400лв. Определението, като необжалвано е влязло в законна сила.

Постъпила е молба за изменение на това определение по реда на чл.248 ал.1 от ГПП от жалбоподателя, като в атакуваното определение №15/03.01.2025г. РС-Плевен я е оставил без уважение.

Тези изводи на първата инстанция се споделят и от настоящия въззивен състав.

Заявяването на претенция за заплащане на разноски в заповедното производство спрямо кредитора – заявител следва да стане със заявлението.

3

По отношение на длъжника обаче няма изрична правна норма, която да указва срока, начина или формата, в която това да стане. Това е така, доколкото при липса на възражение заповедта ще влезе в сила и няма основание за произнасяне по разноски за длъжника. При подаване на възражение обаче, има две възможностти за развитие на производството – едната е заявителя да предяви иск, в която вече исково производство съдът ще се произнесе по въпроса за разноските и заповедното такова – Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, докладвано от съдиите Красимир Влахов и Тотка Калчева, а втората да не предяви иск, при която съдът следва да се произнесе с определение по чл.415 ал.5 от ГПК. В случая е налице втората хипотеза. При нея въззивният съд счита, че искането за присъждане на разноски в заповедното производство следва да е направено до постановяване на определението по чл.415 ал.5 от ГПК, без значение дали формално това е със самото възражение или с нарочна молба, какъвто е настоящия случай. Същото следва да е поставено пред съда за произнасяне преди решаването на делото с окончателния съдебен акт за съответната инстанция с арг. От т.11 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, докладчик съдиите Елеонора Чаначева и Албена Бонева.

Ето защо и настоящия състав счита, че искането е надлежно и своевременно направено с молбата от 19.11.2025г., преди приключване на заповедното производство с определението от 25.11.2025г., поради което не е преклудирано.

Що се касае до възражението, че длъжникът Х. не е изпълнила чл.61 от Общите условия, следва да се отбележи, че такива не са налични по делото и са извън предмета на преценка в заповедното производство. Ако жалбоподателят е счел, че задължението съществува и има противоправно поведение на длъжника е следвало да предяви иск, в което вече производство могат да се изследват подобни възражения. Факт е че иск не е предявен и последица от това процесуално поведение е възлагане на разноските на длъжника в заповедното производство върху заявителя.

По отношение размера на същите следва да се отбележи, че те представляват единствено адвокатско възнаграждение и са изцяло съобразени с действащата в РБ нормативна уредба. Наредба № 1/2004 г. за минималните 4 размери на адвокатските възнаграждения е част от обективно действащото българско национално право и намира приложение при определяне на размера на адвокатските възнаграждения. Както се сочи в самата жалба в чл.78 ал.5 от ГПК е предвидена възможност за намаляване размера на адвокатското възнаграждение само при наличие на кумулативните предпоставки – да е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, и да има искане на насрещната страна. В случая искането е направено едва с молбата по чл.248 ал.1 от ГПК, но доколкото няма изрична уредба това да бъде посочено в заявлението, нито изискване за размяна на молбата от 19.11.2024г.,следва да се приеме за процесуално допустимо, доколкото същото е станало известно на заявителя едва с връчване на определението от 25.11.2024г.

Действително в своите актове - Определение № 712 от 21.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 175/2023 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Тотка Калчева;

Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т. о. и редица други ВКС изрично приема, че съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд е прието, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги.

По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА , препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. В тези случаи – чл.38 ал.2 от ЗА Съда на европейския съюз и ВКС приемат, че съдилищата могат да определят възнаграждение и под минималния размер, предвиден в тази наредба като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

В случая обаче не се касае за тази хипотеза, а за свободно договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат. При свободното договаряне правилата на Наредбата №1 са изцяло приложими, защото нейната основна функция е избягване на нелоялна конкуренция и следователно възнаграждението следва да бъде определено по нейните норми. В чл.7 ал.7 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения 5 изрично е предвидено, че „за защита в производства за обезпечаване на бъдещ иск, в производства по издаване на изпълнителен лист по чл. 405, ал. 3 и 4 ГПК и в производства за издаване на заповед за изпълнение възнаграждението се определя по правилата на ал. 2 на базата на половината от стойностите на претендираните суми.“ В случая сумата по заповедта за изпълнение и заявлението е 1804.60лв. главница и 45.25лв. лихви или общо 1849.85лв.

Половината от нея е 924.93лв. При този интерес възнаграждение се определя по реда на чл.7 ал.2 т.1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на фиксираните минимални 400лв. Толкова е и договореното възнаграждение, което именно съдът е присъдил и правилно е приел, че няма основание за намаляването му, тъй като е обвързан с ограничението по чл.78 ал.5 от ГПК до минимално предвидения в чл.36 от ЗА размер.

Ето защо, независимо, от правната и фактическа сложност на делото съдът не може да определи възнаграждение под минималния предвиден в чл.36 от ЗА размер, който е 400лв. и правилно е присъден от РС-Плевен.