Определение № 62 от 17.02.2025, Окръжен съд - Търговище

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 62 гр. Търговище, 17.02.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МАРИАНА Н. ИВАНОВА

Членове:

МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ

БОРЯНА СТ. ПЕТРОВА като разгледа докладваното от МАРИАНА Н. ИВАНОВА Въззивно частно гражданско дело № 20253500500063 по описа за 2025 година Производството е по чл. 274 във вр. с 413, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК 175074752, гр. София, чрез пълномощник юрк. Г.Антонов, против разпореждане № 263/31.01.25 г. по ч.гр.д. № 158/2025 г. по описа на РС – Търговище, с което е ОТХВЪРЛЕНО заявлението на дружеството по чл. 410 от ГПК против Е. С. Г. от гр. Търговище, за претендираните: 492,44 лв. договорна лихва за периода 10.01.2024 г. до 04.12.2024г.; 197,96 лв. обезщетение за забава за периода 11.07.2023 г.- 04.12.2024г.; 78,96 лв. законна лихва за периода от 04.12.2024 г. до 29.01.2025 г.

С оплаквания, че разпореждането в обжалваната му част е неправилно, въззивникът моли неговата отмяна и уважаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Претендира разноски: 15 лв. - д.такса и 50 лв. юрк.възнаграждение.

Въведените в жалбата оплаквания: заповедният съд не разполага с правомощия на този етап да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права (цитира определения на ОС–Габрово от 2019 г.); съдът неправилно не е отчел разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП; І . По отхвърленото заявление за договорна лихва: излага доводи, че ГПР е в нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК (до 50% - ограничение, въведено с изменението 1 на ЗПК, в сила от 23.07.2014 г.); „т.е. в случай, че съдът постави граница за максимално допустим размер на възнаградителната лихва до 30 %, то автоматично и абсолютно неоснователно се ограничава и размерът на годишния процент на разходите до 35-40 процента, каквото правомощие за разширително тълкуване на императивни правни норми или за дописване на изключения към тях считам все още не е дадено на нито един държавен съд“; (подчертаването и потъмнения шрифт са на въззивника, с цитирана практика на ОС и РС от 2018-2019 г.); ІІ. По отношение на законната лихва: сочи, че присъждането на законната лихва е последица от уважаването на главния иск (който в случая е уважен), и тъй като не се предявявал като самостоятелен иск, не се дължала д.такса и т.н., цитирайки Решение № 75/16.07.15г. по т.д 519/14г. на ВКС, ІІ т.о., приложимо и в заповедното производство. Въззивникът цитира и част от ТР № 3/2017 г. (т.2) за определяне размера на вземането при предсрочна изискуемост. ІІІ. По отношение на лихвите за забава: претендираната лихва не представлява неравноправна клауза – кредиторът има право да получи възнаграждение за ползване на кредита извън уговорения за това срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане и не е налице анатоцизъм, тъй като договорното възнаграждение представлява цената за ползване на отпуснатата парична сума, докато лихвата за забава е обезщетение за допуснатото от длъжника неизпълнение, позовавайки се на чл.

33 от ЗПК.

Частната жалба е допустима, но НЕОСНОВАТЕЛНА.

За да се произнесе по същество, въззивът съобрази следното: На 30.01.2025 г.“ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е депозирало пред РСТ заявление по чл. 410 ГПК за вземане в общ размер 4549.22 лв., уважено частично – Заповед № 83/31.01.25г. за: 1629.82лв. – главница по ДПК № 40017931809/12.06.2023 г., ведно със законната лихва от 30.01.2025 г . до окончателното изплащане на вземането, както и разноски, съразмерно.

С обжалваното разпореждане заповедният съд е ОТХВЪРЛИЛ като неоснователно искането на заявителя в останалата му част, предмет на ч.жалба, както и на претенциите за сумата 1650.04 лв.- пакет доп.услуги Фаст и Флекси, 500 лв. такса за извънс. събиране на вземането, и частично разноски.

2

По фактите: Между страните е сключен

ДПК

40017931809/12.06.2023 г с параметри: кредит 2000лв.; срок 24 месеца; вноска по кредита: 122.51лв., ГПР 48.76%; ГЛП 41.00%; Лихвен % на ден:

0.11%. Дължима сума по кредита: 2 940.09 лв. Възнаграждение закупен пакет доп.услуги Фаст 800лв. и Флекси 1400 лв., като месечната вноска по тези услуги е 91,66 лв. „и е„дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита“. ОБЩО задължение по кредита и допълнителните услуги:

5 140.09лв. Общ размер на вноска: 214,17 лв. с Погасителен план (л. 11, последна вноска 10.06.25г.). Т.е. общата сума, която следва да върне длъжникът след като ползва в рамките на 24 месеца кредитен ресурс 2 000 лв. е 5 140.09 лв.

При така установеното, съдът приема следното от правна страна:

Заявлението е по чл. 410 от ГПК, вземането е предмет на договор за потребителски кредит - чл.9, ал. 1 от ЗПК, с приложимост на разпоредбите на ЗПК и ЗЗП(Закон за защита на потребителите).

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК искането по чл. 410 ГПК се отхвърля когато „се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това“, като нормата на чл.

143, ал. 1 от ЗЗП (2019 г.) дефинира неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, като „уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя“.

Изброяването в ал. 2 не е изчерпателно, по аргумент от чл. 143, ал. 2, т 20 от ЗЗП.

С изменението на ГПК (ред.ДВ. бр. 100/2019 г. ) в чл. 7, ал. 3 и чл. 411 ал. 2 т. 3 ГПК заповедният съд задължен служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като това задължение на съда произтича и от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Съдът следва да откаже издаване на заповед за изпълнение, когато вземането произтича от договор с потребител и искането се основава на неравноправна клауза в договора или е налице обоснована вероятност за това. Преценката за спазване на посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в 3 заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът съобразява и представените към заявлението договор и общи условия, по аргумент от чл.

410, ал. 3 ГПК.

Съгласно т. 9 от § 13а от ДР на ЗЗП, са транспонирани разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, а разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни, като така изпълнява и изискването на чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО те да не обвързват потребителя.

При така посочените параметри на ДПК, според съда, за клаузите в договора, с които се предвиждат допълнителни такси за различни услуги или за неизпълнение на различни главни или акцесорни задължения по договора за кредит, съществува обоснована вероятност, че са неравноправни и имат за цел единствено да заобикалят императивните разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК, както е и в случая, доколкото с посочените допълнителни услуги, кредитът се оскъпява двойно, при което, с оглед характера на правоотношението и вида на клаузите за доп.услуги и такси извънсъдебно събиране, е очевидно съществуването на значителен риск за увреждане правата на потребителя с тях (така и Решение от 20.09.2018 г. дело C-448/17 на СЕС).

Въззивът намира за неоснователно възражението в ЧЖ, че заповедният съд е надхвърлил правомощията си, предвид следните съображения:

Изхождайки от съображенията, съдържащи се в Решение на Съда на ЕС от 30.06.2022 г. по дело С-170/21 с предмет преюдициално запитване на осн. чл. 267 ДФЕС от Софийски районен съд, с акт от 15 март 2021 г., в рамките на производство по дело със страни: „Профи Кредит България“ ЕООД и Т.И.Т., с отговор на редица въпроси, касаещи правомощията на заповедния съд по заявление за издаване на заповед за изпълнение във връзка със служебната проверка на заповедния съд за неравноправни клаузи в договор за потребителски кредит чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори се тълкува в смисъл, че националният съд, сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, поради обстоятелството, че длъжникът-потребител не участва в производството до 4 издаването на тази заповед, е длъжен служебно да остави без приложение неравноправна клауза в ДПК, сключен между този потребител и съответния продавач/доставчик, на която се основава част от предявеното вземане. В тази хипотеза съдът може да отхвърли частично това заявление, при условие че съответният договор може да продължи да действа без каквито и да било други изменения, допълнения или поправки, което съдът следва да провери.

Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на МС на РБ. Разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК е категорична, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, се считат за нищожни.

При ДОГОВОРЕНИТЕ параметри, задължението по изплащане на кредита, заедно с договорната лихва и доп.услуги възлиза общо на 5 140.09 лв. (т.е. повече от 2 пъти предоставения кредит от 2 000 лв.).

В разпоредбата на чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК, изрично е предвидено, че ДПК включва ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В настоящия случай, в договора ГПР е посочен единствено като абсолютна процентна стойност 48.76%. Липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и не става ясно при този ГПР какво друго е включено в него, извън ГЛП. Липсата на конкретизация относно начина на формиране на ГПР води до неяснота относно включените в него компоненти, което от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл. 10, ал. 1 ЗПК). Нещо повече: при изчисляване на ГПР, чрез кредитен калкулатор ГПР, calculator.bg, на база горепосочените параметри по договора, се получава ГПР от 190 %, надхвърлящ законово допустимите 64.80 % , в случая, предвид сключването на договора през м. 06.23г., чл. 19, ал.4 ЗПК във вр. с ПМС 426/18.12.2014г. и определения ОЛП на БНБ за м. 06.2023 г., респ. стойността на ГПР не е вярно 5 посочена в договора.

Така предвиденото допълнително възнаграждение от 1400 лв. оскъпява допълнително предоставения кредит, при което съдът приема, че е налице е обоснована вероятност по чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК (ДВ бр. 100/19 г.) потребителят да е поставен в неравностойно положение спрямо кредитора по договора, като заплаща допълнителни услуги, значително оскъпяващи стойността на получения от него кредит.

В тази връзка, не почива на приетото в мотивите на районния съд в настоящия казус „ВЪЗРАЖЕНИЕ“ в жалбата и бланкетните доводи за поставена граница от заповедния съд за максимално допустим размер на възнаградителната лихва до 30 %, респ. за ГПР до 35-40 %, за да се обсъжда и приеме, че в случая РСТ разширително тълкува императивни норми (очевидно се има предвид чл. 19, ал. 4 от ЗПК). Такива доводи в обжалваното разпореждане съдът не е излагал !!!

Предвид гореизложеното, въззивът приема, че с посочения ГПР е нарушено императивното изискване по чл. 11,ал.1,т.10 от ГПК, обстоятелство, обуславящо вероятност договорът да е недействителен изцяло, като съдържащ клаузи, заобикалящи императивни норми и установяващи съществено неравновесие между правата и задълженията на доставчика на услугите и потребителя по смисъла на чл.143 от ЗЗП( в този смисъл е и Решение от 21.03.2024г. по дело C‑714/22 на СЕС, съобразно което „когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница“) Неравнопоставеността на тази клауза води до недействителност на целия договор, тъй като чрез въвеждането й и с оглед конкретните параметри на договора като цяло, размерът на ГПР надхвърля установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК законов минимум. И тази неравноправност рефлектира и върху договорената възнаградителна лихва по кредита. Следва да се приеме, че е налице сключване на ДПК в противоречие на закона, което води до предвидената в в специалния закон (в разпоредбата на чл. 23 ЗПК) недействителност. В такава хипотеза заявителят има право само на вземане за 6 връщане на неплатената главница, но не и на съпътстващите вземания за обезщетение за забава и законна лихва ДО датата на подаване на заявлението.