Решение № 4253 от 22.06.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4253 гр. София, 22.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Дамян Ив. Христов Въззивно гражданско дело № 20251100513752 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Подадена е въззивна жалба от Столична община срещу Решение № 18003/08.10.2025 постановено по гр.д. № 55117/2024 г. по описа на СРС, 165 състав, с което е Столична община, е осъдена да заплати на Л. Г. С. сума в размер на 5 048 лева, представляваща обезщетение за неоснователно ползване на недвижим имот, намиращ се в гр.София, ж.к.

****, завзет неправомерно от ответника по реда на чл. 65, ал. 1 ЗОбС, за периода от 09.08.2019 г. до 02.03.2021г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба- 17.09.2024г. до окончателното изплащане на вземането. Със същото решение е отхвърлен иска за горницата над присъдената сума до пълно предявения размер от 7 050 /седем хиляди и петдесет/ лв. В отхвърлителната си част решението на СРС не е обжалвано и е влязло в сила.

Във въззивната жалба се твърди, че процесното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, като се излагат следните съображения:

Така предявения иск по чл.59 от ЗЗД трябвало да бъде отхвърлен, тъй като липсвали всички елементи от фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.59 от ЗЗД- общината владяла имота добросъвестно, тъй като насрещната страна не оборила презумпцията за добросъвестност, а СРС изобщо не разгледал въпроса за основанието на владението.

1

Поддържа, че липсвало обедняване за ищеца, тъй като имотът бил неизползван и замърсен преди завземането му, което налагало ремонт, а праводателката на ищеца не ползвала имота по предназначение в продължение на десетилетия. Навежда, че с установяването на владението от общината не накърнила някакво имуществено благо на ищеца, което да води до обедняването му. Твърди, и че липсвала причинна връзка, тъй като обедняването щяло да настъпи и без завземането на имота, тъй като праводателката на ищеца не ползвала имота и не събирала плодове от него. Налице била и причинна връзка между бездействието на праводателката да представи документ за собственост и издаването на заповедта за завземане. Счита, че липсвало и обогатяване, тъй като полученият от общината наем бил в размер на 414 лв., като тази сума не покривала разходите по издирване на собственика, завземане и смяна на брави. Освен това общината осигурила ремонт на значителна стойност.

Поддържа се, че праводателката на ищеца разполагала с други искове, като искане за преустановяване на незаконосъобразно действие на администрацията и/или атакуване на заповедта за завземане, поради което бил нарушен принципа на субисидиарността на иска по чл.59 от ЗЗД. Поддържа ,че дори да се приеме, че искът е основателен, то съгласно чл. 59, ал. 1 ЗЗД се дължи по-малката сума между обогатяването и обедняването. В случая общината се е обогатила само с 414 лв. (получения наем) и съдът следвало да присъди помалката сума, т.е. 414 лв. По изложените съображения моли съдът да отмени решението на СРС и да се отхвърлят изцяло предявените искове, а при условията на евентуалност да се да се отмени решението в частта, в която е присъдена главница за горницата над 414 лв., и законната лихва върху нея.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивна жалба, в който се поддържа че подадената въззивна жалба е неоснователна, като се излагат следните доводи: решението на СРС било правилно, тъй като обедняването на собственика се изразявало в пропуснатата наемна цена, като не било нужно ищецът реално да е ползвал имота преди това или да е реализирал доходи, а било достатъчно да докаже, че е лишен от възможността да ползва или извлича ползи от имота. Твърди, че обогатяването се изразявало в спестения наем, който общината би плащала за ползването на имота, като правото на обезщетение не зависело от това дали ответника действително е реализирал доходи или в какъв размер, като общината дължала средния пазарен наем, определен от експертизата. Навежда, че връзката между обедняването и обогатяването била функционална, а не причинна- ползите се извличали, а обедняването се осъществявало в резултат на един и същи факт: ползването на имота без правно основание. Счита твърдението на въззивника за липса на субсидиарност за неоснователно, тъй като искът по чл. 59 ЗЗД бил единственият път за защита на собственика за облигационното му право по чл.59 от ЗЗД, като посочените от общината алтернативни способи били насочени към защита на правото на собственост. Твърдението на общината за необсъждане на добросъвестността от СРС било ирелевантно, тъй като добросъвестността не била елемент от фактическия състав на неоснователното обогатяване. По изложените съображения моли съдът да потвърди решението на първата инстанция.

2

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Пред първата инстанция е бил предявен иск с правно основание чл.59,ал.1 от ЗЗД, с който ищецът е искал ответника да бъде осъден да му заплати сумата от 7 050 лв., представляваща вземане за неоснователно обогатяване, изразяващо се в ползване без правно основание на имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, находящ се в гр. София, район ****, със застроена площ от 45,31 кв. м, с предназначение: жилище, апартамент, в размер на среден пазарен наем, за периода:

09.08.2019 г.- 02.03.2021 г.

За да постанови така обжалваното решение първата инстанция е приела, че процесния имот е бил собственост на наследодателката на ищеца по силата на договор от 1997 г., а общината незаконосъобразно е иззела жилището на 09.01.2020 г. и го е отдала под наем на трето лице. С оглед на това съдът е приел, че ищецът има вземане за неоснователно обогатяване, съизмеримо със средния пазарен наем, който той би получил, ако не беше лишен от фактическата власт върху имота. Въз основа на назначената по делото съдебнооценителна експертиза съдът е установил, че от датата на отнемане на владението на имота (09.01.2020 г.) до връщането му от страна на общината (02.03.2021 г.), следния пазарен наем възлиза на 5 048 лв., поради което е и уважила иска за тази сума, като за горницата до пълно претендирания размер от 7 050 лева искът е бил отхвърлен. В отхвърлителната си част решението на СРС не е обжалвано, влязло е в сила и не е предмет на въззивна проверка.

От фактическа страна безспорни са следните обстоятелства:

По делото не е спорно, че на 04.08.1997 г. Р.Л. С. е придобила процесния недвижим имот по силата на договор за покупко-продажба на жилище от 04.08.1997 г., сключен по реда на ЗУЖВГМЖВ със Столична община. От представеното удостоверение за наследници, изх. № 2017/29.11.2023 г. се установява, че Р.Л. С. е починала на 20.11.2023 г. и е оставила за свой единствен наследник сина си Л. Г. С..

По делото не се спори, че процесния имот е бил актуван като общинска собственост с Акт за общинска собственост № 10044/09.08.2019 г., издаден на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 във вр. с чл. 59, ал. 1 3ОбС. По делото е безспорно, а и от представените доказателства се 3 установява, че въз основа на заповед № РЛН19-РД09-451/11.12.2019 г., на 09.01.2020 г. процесния имот е бил иззет със съдействие на полицията.

Със заповед от 18.12.2020 г. процесния имот е бил деактуван като общинска собственост, въз основа на искане направено от Р.Л. С. към което е приложен посочения погоре договор за покупко-продажба на имота. По делото не е спорно, че на 02.03.2021 г. процесния имот е била върнат на Р.Л. С..

По делото не се спори, че на основание Заповед №РЛН20- РД66-9/04.03.2020 г. на кмета на р-н „Люлин“, процесния имот е бил отдаден под наем на А.Х., с оглед на което е бил сключен Договор за наем от 11.06.2020г. Съобразно чл.3 от Договора наеманата цена възлиза на 46 лева месечно, като за периода на действие на договора / от юни 2020 г. до февруари 2021 г.- 9 месеца/ общината е признала, че е получила наем в общ размер от 414 лева.

От представеното по делото Решение №260365/17.06.2024г. по гр.д. № 4303/2021г. на СГС, I- 1 състав, влязло в законна сила на 31.07.2024г., се установява, че Р.Л. С. е била осъдена да заплати на А.В.Х., сума от 25 295 лв., на основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, представляваща направени необходими разноски и подобрения в процесния недвижим имот.

От назначената по делото съдебно- оценителна експертиза, която настоящия състав на съдът, кредитира като обективна, компетентна и безпристрастна се установява, че средния пазарен наем на имот със същото местоположение, вид и функционална характеристика за 2020 г. възлиза на 355 лева, а за 2021 г. – 394 лева.

При така установеното от фактическа страна от правна съдът намира следното:

С ППВС № 1/1979 г. е изяснено, че фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл.59 от ЗЗД включва следните елементи- обедняване на солвенса (обеднелия), обогатяване на акципиенса ( обогатилия се), причинна връзка между обогатяването и обедняването, липса на основание ( разбирана като липса на валидно правно основание за имущественото разместване) и липса на друг иск с който солвенса да защити правата си. В тежест на ищецът е да установи всички елементи от фактическият състав на неоснователното обогатяване. Съгласно константната съдебна практика / виж Решение № 24 от 01.06.2016 г. по гр. д. № 2968 / 2015 г., 4-то ГО и цитираната в него съдебна практика/ неоснователно обогатяване се реализира не само в случаите, когато имуществено на едно лице е увеличено без основание за сметка на обедняването на друго лице, като увеличаването и обедняването произтичат от един или няколко общи факти, но и в случаите когато едно лице неоснователно си спестява за сметка на друго разходи, които са били необходими и е трябвало да бъдат извършени. Затова в случаите, когато едно лице ползва чужд имот, без да има правно основание за това ползване, той лишава собственика от възможността да ползва имота си, било лично, било чрез трето лице като извлича доходи от него. Когато собственик на имот е лишен от неговото ползване, 4 доколкото същият се държи и ползва от друго лице несобственик , обедняването на собственика се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването под наем на имота, които следва да се определят съобразно действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния имот. Същевременно неоснователното обогатяване на лицето, което държи имота се изразява в облагодетелствуването му със спестения от него наем, който би плащал за ползване на имота през този период, а не с получения от него по- нисък наем като граждански плод при преотдаването му на трето лице / в този смисъл виж Решение № 262 от 22.02.2013 г. по гр. д.

№ 1480/2011 г., г. к., ІІІ Г. О. на ВКС, Решение № 131 от 27.10.2009 г. по т.д.№ 268/2009 г., І т.о. на ВКС/. В практиката на ВКС / Решение № 251 от 24.03.2010 г. по гр.д. № 366/2009 г., 3-то ГО/ е разяснено още, че паричното обезщетение по чл. 59 ЗЗД от лице, неоснователно ползващо чужд имот, възниква ежедневно. Неговият размер е определяем на база средномесечния пазарен наем на имоти със същото местоположение, вид, функционална характеристика, установен с помощта на вещо лице.