Решение № 258 от 28.07.2021, Окръжен съд - Бургас

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 258 гр. Бургас , 28.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на десети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:Вяра Ив. Камбурова

Членове:Галя В. Белева

Александър Д. Муртев при участието на секретаря Таня Н. Михова като разгледа докладваното от Александър Д. Муртев Въззивно гражданско дело № 20212100500491 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба на К.И.К., ЕГН: ********** и Ц.М.К., с ЕГН: **********, двамата с постоянен и настоящ адрес гр. ***, ул. “***” № *, депозирана чрез проц. представители – адв. Милена Тончева и адв.

Костан Тончев, двамата със съдебен адрес гр. Бургас, ул. “Охрид” № 5, ет.1, против Решение № 260022/19.01.2021г., постановено по гр.д. № 1246/2019г. по описа на РС – Несебър, по силата на което е бил отхвърлен предявеният от жалбоподателите иск против Б. Н. Б., ЕГН********** и В. В. Б., ЕГН **********, за допускане на делба на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***., с административен адрес: гр. ***, п.к. ****, ул.

“***” № *, ет.*, по кадастрална карта и кадастралните регистри, който самостоятелен обект се намира в сграда с идентификатор ***, със застроена площ 38 кв.м., която сграда е разположена в поземлен имот с площ по скица 258 кв.м., с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект: “за обществено хранене”, брой нива на обекта: 1, с площ от 242,77 кв.м., при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: няма, над обекта: няма, под обекта: няма, заедно с прилежащия към обекта подземен етаж, при квоти по ½ ид.ч. за всяка от страните.

С обжалваното решение жалбоподателите са били осъдени да заплатят поравно на ответниците сумата от 1000 лв., представляващи разноски, а по сметка на РС – Несебър и сумата от 100 лв. представляваща държавна такса.

С жалбата се застъпва становище, че постановеното решение е неправилно, поради нарушаване на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано.

Излагат се съображения за липса на извършен от първата инстанция обективен и пълен анализ на всички събрани по делото доказателства, неправилна преценка на свидетелските показания, в резултат на което се е стигнало до несъответстващи на обективната истина фактически констатации.

1

Оспорва се извода на съда, че ответникът Б.Б. е упражнявал фактическа власт върху целия ресторант, който държал като свой, както лично, така и чрез дъщеря си за времето, през което е имала шивашко ателие. В тази връзка се прави анализ на показанията на св. Й. която имала непосредствени лични впечатления относно ползването на помещенията от страна на ищците и изложените от нея факти не били в противоречие с показанията на свидетеля на ответниците -С.Б. и изцяло се подкрепяли от показанията на свидетеля А. К..

Оспорва се извода на съда, че целият ресторант се е ползвал от ответника Б. и от дъщеря му, който съдът формирал само на база показанията на свидетелката С.Б.. Акцентира се върху обстоятелството, че същата в о.с.з. на 28.09.2020г. заявила, че за времето през което работила при дъщерята на ответника, а именно през 2010г. и за период от 1 месец през март 2008г. придобила лични впечатления за ползването само на две от помещенията в ресторанта, като наличие на други помещения свидетелката дори не споменала.

Релевира се оплакване, че при изграждане на своите изводи, съдът не взел предвид приетата по делото СТЕ, от която се установявало, че в обема на ресторанта се включват освен помещения, разположени в контура на жилищната сграда: зала, топла кухня, санитарни и складово помещение, така и помещения разположени извън контура на жилищната сграда: студена кухня, склад сухи продукти и хладилен склад. Сочи се още, че вещото лице е установило при огледа, че и към настоящия момент само част от ресторанта е зает от складирани картини, а останалата част продължава да функционира като складове.

Следователно, според въззивниците, само от показанията на свидетелката Б. не би могло да бъде направен извод, че всички помещения, които се включват в площта на ресторанта са се ползвали от Б. лично или чрез дъщеря му.

Оспорват се като неправилни и изводите на РС – Несебър, според които ответникът Б. е упражнявал фактическата власт върху целия ресторант, чрез дъщеря си, за времето, през което същата е имала шивашко ателие. Прави се анализ на показанията на св. Б., Й. и К. като се аргументира тезата, че за този период дъщерята на ответника “М.” се е намирала в имота по силата на овластяване от страна на ищците К., които са имали уговорка с нея да им заплати наем, след като реализира печалба от дейността си. В тази връзка се застъпва становище, че при наличието на уговорки за плащане на наем с ищците, дъщерята на Б. е била просто държател на съсобствената на ищците идеална част от имота, а не владелец.

Изразява се и несъгласие с мотивите на РС – Несебър, според които владението на имота от страна на ответника Б.Б. е започнало още от 1995г. и е продължило до 2003-2004 до 2008г., което според съда се установявало от показанията на свидетелите на ответника Т. и Б.. Сочи се, че при разпита си, св. Т. единствено е заявила, че не е посещавала ресторанта, респ. е нямало как да знае, дали само Б. е упражнявал фактическата власт върху целия ресторант, респ. че жалбоподателите не са ползвали имота по никакъв начин. От показанията й се установявало единствено,че ответникът пазарувал стоки за ресторанта от магазина на своя братовчед, което по никакъв начин не обосновавало извод, че същият е упражнявал владение върху него и то изцяло от 1995г. Още повече, че самият ответник в отговора на исковата молба бил навел твърдения, че го владее от 1996г. Данни опровергаващи извода на съда се извеждали и от показанията на св. Й., според която е имало разпределение на отговорностите между страните в ресторанта като Б. се занимавал с административните дейности и доставките, а леля му Ц. К. помагала в ресторанта с личен труд. Фактът на владението според жалбоподателите не се установявал и от показанията на св. Б., която единствено заявила, че е идвала да види дъщеря си през периода 2003-2004г. пред лятото за по 5-6 дни на месец, като не се установява да е имала пряко наблюдение върху цялостната дейност извършвана в ресторанта и достъп до всички помещения.

Навеждат се доводи, че изводите на първостепенния съд за придобиване на имота по давност от ответника Б. са формирани при несъобразяване с установената в чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест. Застъпва се становище, че предвид изложените от ответника твърдения, че е владял имота от 1996г. еднолично и непрекъснато, същият е следвало при условията на пълно и главно доказване да докаже това обстоятелство. Жалбоподателите релевират оплакване, че е неправилен извода на съда, че щом не са доказали наличие на съвместен бизнес между ищците и ответниците, не са доказали по делото и съвместно 2 владеене на процесния имот, от което пък е бил направен извод, че имотът е придобит по давност от ответника Б.. В тази връзка се позовават и на изричното указание на РС – Несебър обективирано в определението му от 06.07.2020г., според което именно ответникът е следвало да докаже, че е владял имота в процесния период. Считат, че неоснователно съдът е игнорирал и показанията на св. Й., която заявила, че докато е работила в ресторанта е дочула, че страните си делят печалбата от ресторанта, което не би имало смисъл, освен ако същите са съдружници. Тези нейни показания кореспондирали на показанията на св. К., който също заявил в с.з. “след края на сезона Б.Б. идваше горе при майка и татко и си деляха парите от сезона”, както и че за да стартират съвместния бизнес, страните са регистрирали обща фирма “Гларус 8”, със собственици В. и Б. и Ц. и К.К.и. В допълнение на горното, ответниците не представили каквито и да било счетоводни документи, трудови договори, от които да е видно на името на коя фирма са съставяни фактури и кой точно е наемал работници за заведението, има ли сключен трудов договор с ищцата К.. Очевидно било, че се касае до семейна фирма, като всеки е допринасял с каквото може и макар, че Ц. К. е помагала в кухнята и за труда си е получавала възнаграждение, то фактически същата е била съдружник в общия бизнес и никога не е била наемана като работник, респ. не е сключвала трудов договор с ЕТ Б..

Релевира се оплакване, че направените от РС – Несебър изводи не са съобразени и с нормата на чл.175 ГПК, доколкото в мотивите си съдът приел, че в отговора на нотариалната покана от 23.10.2018г. било обективирано извънсъдебно признание от ищеца, че “12 години назад, считано от 2018, т.е. 2006 Б. е владеел еднолично сутеренния етаж”.

Излагат се аргументи, че това извънсъдебно признание не е било преценено, с оглед всички обстоятелства по делото, в частност показанията на св. Й. и К..

Оспорва се като неправилно и некредитирането от страна на съда на свидетелските показания на св. К., с мотив, че същият бил заинтересовано лице по см. на чл.172 ГПК.

Навеждат се доводи, че същите и в тази хипотеза отново се ползват с доказателствена стойност, освен това са логични и последователни и не се намират в противоречие с показания на другите свидетели по делото.

Намират за неправилен и извода на съда, че ответниците, чиято е била доказателствената тежест са установили при условията на пълно и главно доказване всички елементи от фактическия състав на твърдяното от тях придобивно основание и в частност това, че ответникът е показал отричане владението на останалите собственици и е започнал да свои имота, чрез спиране изплащането на дял на ищеца от ресторанта или наем за неговата идеална част. В тази връзка навеждат довода, че ако между ищците и ответниците е имало уговорки за дял от печалбата от ресторанта или наем по отношение съсобствения имот, то ответниците Б.и се явяват държатели на идеалните части на ищците и само обстоятелството, че са спрели да плащат уговорения наем или дял от печалбата не може да ги направи владелци. Прави се анализ на свидетелските показания. Застъпва се становище, че всички обстоятелства сочат, че ищците са овластили дъщерята на Б. да ползва тяхната идеална част от имота за периода 2010-2011 срещу наем, поради което изводите на НРС, че последният е упражнявал еднолично владението за целия процесен период са в противоречие с чл.81 от ЗС.

Излагат се съображения, че районния съд не е отчел значението на вътрешните отношения между ищците и ответниците, като в тази връзка отново се прави анализ на събраните гласни доказателства. В заключение се твърди, че по делото не са били събрани доказателства, че ответниците са извършили действия, с които са обективирали спрямо останалите съсобственици намерението да владеят техните идеални части за себе си съгласно ТР 1 от 6.08.2012г. по тълк. дело № 1/2012г. Навеждат се доводи, че обстоятелството, че Б. е обявил за продан собствения си етаж от къщата, както и ½ от процесния сутерен, доказвало по несъмнен начин, че ответникът признава правата на ищците през процесния имот, а именно, че същите са собственици на ½ ид. част от сутерен и при всички случаи представлява отказ от изтеклата придобивна давност преди позоваването на ответника в настоящото делбено производство.

Претендира се отмяна на постановеното решение в неговата цялост и постановяване 3 на друго такова, с което предявения от жалбоподателите иск за делба да бъде уважен.

Претендират се направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Б. и В. Б., депозиран чрез адв. Калоян Кръстевич, с която въззивната жалба се оспорва като неоснователна.

Сочат, че районния съд е провел цялостно и задълбочено изследване на фактическата обстановка, а наведените от въззивниците възражения за необоснованост на изводите на съда не почиват на конкретни аргументи. Намират за правилен и доказателствено обезпечен извода на съда, че ответниците са владели самостоятелния обект, с функционално предназначение за ресторант през период по-дълъг от 10 години, съгл. нормата на чл.92 от ЗС. Намират това обстоятелство за безспорно установено чрез показанията на свидетелите Б. и Т., които имали преки и непосредствени впечатления за това кой е владял недвижимия имот за периода 1995-1996 до 2008г. Тези обстоятелства кореспондирали и на твърденията на самия ищец, обективирани в изпратеното от него писмено волеизявление (нотариална покана), в която изрично посочил, че ответникът владее еднолично целия сутеренен етаж повече от 12 години и не му предоставя достъп нито до ресторанта, нито до гаража и задната стая. Истинността на това писмено доказателство не била оспорена от въззивниците, поради което същата съставлявало годно писмено доказателство, свидетелстващо за писмените изявления направени от неговия автор съгл. чл.180 от ГПК. Излагат съображения, че именно с така ангажираните от ответника писмени и гласни доказателства в хода на процеса, ответникът изпълнил задължението си за установяване на правнорелевантния факт на владението, включени в предмета на доказване. В мотивите си съдът не бил посочил, че това обстоятелство е следвало да бъде доказано от въззивниците, а е заключил, че ищците не са оборили успешно презумпцията по чл.69 от ЗС относно обстоятелството, че ответниците са владели процесната вещ като своя, като тежестта за оборване на тази презумпция падала върху лицето, което оспорва владението. Цитира се практика на ВКС в тази насока.

Разпечатката съдържа 31 от 78 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/4f11cb0c-b14b-431c-8cca-cae40789d9ff