Решение № 261889 от 17.12.2020, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№…………. гр. София, 17.12.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и осми юли през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. ТАНЯ ОРЕШАРОВА

2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА с участието на секретаря Антоанета

Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 10063 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С

Решение № 529137 от 08.11.2018 г., постановено по гр.д. № 11904 по описа за 2012 г. на СРС, II ГО,

163-ти състав, първоинстанционният съд е осъдил ответника Република

България, представлявана от министъра на финансите, на основание чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД да заплати на ищеца И.И.Г. сумата от 1324,26 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от неизплатено и дължимо обезщетение за безработица за периода от 15.04.2005 г. до 15.10.2005 г., както и сумата от 2000,00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в същия период, изразяващи се в претърпени душевни страдания от липса на средства за задоволяване на елементарни нужди за живот и невъзможност да се грижи за възрастните си родители, ведно със законна лихва за период от подаване на исковата молба (05.03.2012 г.) до изплащане на задължението, като е отхвърлил иска за обезщетение за имуществени вреди за разликата над присъдената сума до предявената сума в размер на 2000,00 лева. С решението ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати в полза на съдебната власт сумата от 711,00 лева, представляваща сторени разноски. В отделен диспозитив съдът е определил възнаграждение от бюджета на съда на адв. М.Б., назначеният особен представител на ищеца, в размер на 500,00 лева.

С

Определение № 62331/12.03.2019 г., постановено по гр.д. № 11904 по описа за 2012 г. на СРС, II ГО,

163-ти състав, първоинстанционният съд на основание чл. 78, ал. 7 от ГПК е осъдил ответника да заплати сумата в размер на 300,00 лева в полза на Националното бюро за правна помощ (НБПП), представляваща заплатено от НБПП на адв. М.Б. възнаграждение за осъществена от нея правна помощ в полза на ищеца.

Срещу решението на СРС в осъдителната част е подадена въззивна жалба от ответника.

Посочва се, че с оглед изложените в исковата молба фактически твърдения исковата претенция следва да се квалифицира по чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Поддържа се, че съдът е постановил недопустимо решение, позовавайки се на чл. 54а от Кодекса за социално осигуряване (КСО), макар в исковата молба и уточнителните молби ищецът да не е твърдял да има право на обезщетение за безработица, а да е основал иска си на бездействието на министъра на труда и социалната политика да упражни правомощията си в областта на социалната политика, за да гарантира правата на уволнените лица при безработица. Сочи се, че по делото са събрани доказателства, че с Разпореждане № 1583 от 08.07.2005 г. на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО, потвърдено с Решение № 660 от 15.09.2005 г. на главния директор на СУ „Социално осигуряване” – гр. София на ищеца е било отказано отпускане на парично обезщетение за безработица с мотива, че лицето не отговаря на изискванията на чл. 54а, ал. 1 от КСО. Отказът на административния орган е бил обжалван и с Решение от 17.07.2006 г., постановено по адм. дело № 3336/2005 г. по описа на СГС, оставено в сила с Решение № 2166/05.03.2007 г. по адм. дело № 10853/2006 г. по описа на ВАС, жалбата на ищеца е била отхвърлена.

Възразява се, че искът е неоснователен, тъй като държавата не е възложител на работа на министъра на труда и социалната политика, че сочените от ищеца вредоносни действия и бездействия не са противоправни, тъй като не е посочена на каква правна норма противоречат. Моли се за обезсилване като недопустимо, респ. за отмяна като неправилно на решението на СРС и отхвърляне на исковите претенции. Търсят се разноски за юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство.

Депозирана е частна жалба от въззивника-ответник срещу Определение № 62331/12.03.2019 г., постановено по гр.д. № 11904 по описа за 2012 г. на СРС, II ГО, 163-ти състав. Поддържа се, че обжалваното определение е постановено по реда на чл.

248 от ГПК. Посочва се, че съдът два пъти (с решението си и с обжалваното определение) в едно и също производство е осъдил държавата да заплати възнаграждение за осъществената правна помощ в полза на ищеца, тъй като с обжалваното определение се допълва решението в частта за разноските, без обаче да се отмени вече постановеното осъждане, сторено с решението. Моли се за отмяна на осъждането на държавата в размер на 500,00 лева в полза на съда, сторено с решението. Моли се за изменение на определението на съда, като бъде намалено присъденото адвокатското възнаграждение съобразно уважената част от исковите претенции с оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 7 от ГПК.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на депозираната частна жалба.

Софийски градски съд, като взе предвид оплакванията във въззивната жалба и събраните по делото доказателства, приема следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени искове за търсене на обезщетение за имуществени вреди от неизплатено и дължимо обезщетение за безработица за период от 15.04.2005 г. до 15.10.2005 г. в размер на 2000,00 лева, както и за неимуществени вреди, претърпени в същия период, в размер на 2000,00 лева, изразяващи се в претърпени душевни страдания от липса на средства за задоволяване на елементарни нужди за живот и невъзможност ищецът да се грижи за ближните си, ведно със законната лихва за периода от депозиране на исковата молба (05.03.2012 г.) до изплащане на вземането.

В исковата молба и уточненията към нея от 14.08.2013 г. и 19.02.2018 г. се поддържа, че ищецът е претърпял вреди от действието на разпоредбите на чл. 54а, чл. 9, ал. 3 и ал. 5 от КСО. Исковите претенции са насочени срещу Държавата като ответник, в качеството ѝ на възложител на министъра на труда и социалната политика и представлявана от министъра на финансите. В уточнителните молби към исковата молба се посочва, че цитираната нормативна уредба е в противоречие с духа и основните принципи на Конституцията на Република България, касаещи правото на труд, заплащането му, правото на социално осигуряване и защитата при безработица. Ищцовата страна поддържа, че министърът на труда и социалната политика не е изпълнил правомощията си съгласно чл. 3, ал. 1 от Устройствения правилник на Министерството на труда и социалната политика (приет с ПМС № 266 от 10.11.2009 г.). Ищецът претендира, че държавата е възложил на министъра на труда и социалната политика за дейността по ръководство на министерството във връзка с оптимизиране на осигурителната система, като поради бездействието на министъра в тази насока, липсата на инициатива за законодателни промени в областта на защита при безработица и непредприемането на адекватни мерки за отстраняване на неудачни законодателни разрешения ищецът е претърпял вреди.

В депозирания отговор на исковата молба ответникът възразява, че предявените искови претенции не са подведомствени на гражданския съд – поддържа се, че същите следва да бъдат квалифицирани като такива по чл. 1 от ЗОДОВ и разгледани от административен съд. Ответникът излага съображения, че изпълнителните органи са еманципация на държавната власт, като държавата не се явява техен пряк възложител по смисъла на чл. 49 от ЗЗД, за да бъде ангажирана гаранционно-обезпечителната ѝ отговорност за противоправните им действия или бездействия. Ответната страна излага съображения за неоснователност на иска по същество.

Първоинстанционният съд правилно е квалифицирал исковите претенции като такива по чл. 49, вр. чл.

45 от ЗЗД. Определянето на правната квалификация на иска е дейност на съда, а не на страните по спора, и се извежда от исковата молба и нейния петитум. Искът по чл. 1 от ЗОДОВ предполага задължителна пасивна процесуална легитимация на изчерпателно посочените в текста правни субекти, като насочването на иска се свързва с изложените в исковата молба фактически данни, определящи обстоятелствата, на които се основава претенцията, свързана с конкретен петитум, в случая - целящ възмездяване на сочени като претърпени вреди. Видно от претенцията на ищеца, същият е насочил исковете си срещу държавата, а не срещу министъра на труда и социалната политика – органът по смисъла на чл. 7, ал. 1 от ЗОДОВ. Следва да бъде отбелязано, че отговорността по ЗОДОВ е специална по отношение на деликтната отговорност, уредена в чл. 45 - 54