Решение № 3384 от 19.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3384 гр. София, 19.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20261100501204 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищеца Столична община срещу решение № 19550 от 30.10.2025 г., постановено по гр. дело № 3850/2024 г. по описа на СРС, 63 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените срещу „Жанел 2000“ ЕООД положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 236, ал. 2 и чл. 86 от ЗЗД за сумата от 21465,64 лева, представляваща остатък от дължимо обезщетение за ползване на недвижим имот (публична общинска собственост за поставяне на търговски обект с целогодишен режим на работа на територията на Южен парк 3 част за позиция № 1.2. за обект № 9) без правно основание – поради прекратен договор за наем от 30.12.2011 г., със знанието и въпреки изричното противопоставяне на наемодателя, за периода от 01.10.2018 г. до 28.02.2023 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК – 10.03.2023 г., до окончателното плащане, както и за сумата от 3,13 лева, представляваща остатък от обезщетение за забава за периода от 25.09.2018 г. до 02.02.2023 г., за които суми са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 12938/2023 г. по описа на СРС, 63 състав; както и в частта, с която са 1 отхвърлени предявените срещу „Жанел 2000“ ЕООД осъдителни искове с правно основание чл. 236, ал. 2 и чл. 86 ЗЗД за разликата над уважения размер от 3384,17 лв. до пълния предявен размер от 7700 лв. (т.е. за сумата от 4315,83 лева), представляваща обезщетение за ползване на наетия имот без основание за периода от 01.03.2023 г. до 31.08.2023 г., както и за разликата над уважения размер от 108,32 лв. до пълния предявен размер от 716,24 лв. (т.е. за сумата от 607,92 лева), представляваща лихва за забава за периода от 26.02.2023 г. до 22.01.2024 г.

Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на процесуалните правила, необоснованост и превратно тълкуване на събраните доказателства, с доводи, че СРС е кредитирал заключението на ССЕ, без да го съпостави с приетите по делото писмени доказателства за извършваните от ответника плащания. Въззивникът счита, че дължимата от насрещната страна главница е в по-голям размер от присъдения с първоинстанционното решение, доколкото част от извършените плащания касаят задължения извън процесните периоди предвид посочените в платежните документи основания – период от м. март 2023 г. до м. януари 2024 г. и от м. февруари до м. юли 2024 г., които не са част от исковите претенции. Поддържа, че непогасените задължения на ответника са в общ размер на 15750 лв. и се отнасят до периодите от м. октомври до м. декември 2018 г., от м. януари до м. септември 2019 г., от м. януари до м. май 2020 г., от м. юни до м. август 2020 г. и от м. септември до м. декември 2020 г.

Намира, че заключението на ССЕ не е взело предвид приложените по делото платежни нареждания и посочените в тях основания за плащане. С оглед на изложеното, моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и уважаване на предявените искове в цялост.

Въззиваемият „Жанел 2000“ ЕООД е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението в обжалваната от ищеца част е правилно и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез 2 посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е частично неправилно в обжалваната част, поради следните съображения:

Първоинстанционният съд е сезиран с искове за заплащане на обезщетение за ползване на недвижим имот без основание поради прекратяване на договора за наем между страните от 30.12.2011 г. и продължаване ползването на имота от наемателя въпреки противопоставянето на наемодателя, както следва: положителни установителни искове по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 236, ал. 2 и чл. 86 ЗЗД за сумата от 21465,64 лв., непогасена част от дължимото обезщетение за периода м. 10.2018 г. – м.

02.2023 г. и за сумата от 3,13 лв., непогасена лихва за забава върху главницата за периода 25.09.2018 г. – 02.02.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по гр.д. № 12938/2023 г. по описа на СРС, 63 състав; както и осъдителни искове по чл. 236, ал. 2 и чл. 86 ЗЗД за сумата от 7700 лв., обезщетение за периода м. 03.2023 г. – м. 12.2023 г. и за сумата от 716,24 лв., лихва за забава върху главницата за периода 26.02.2023 г. – 22.01.2024 г. С първоинстанционното решение осъдителните искове са частично уважени за сумата от 3384,17 лв., дължимо обезщетение за ползване на имота без основание за периода м. 09.2023 г. – м. 01.2024 г. и за сумата от 108,32 лв., лихва за забава за периода от 26.08.2023 г. – 22.01.2024 г., като в тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила. Следователно, между страните към настоящия етап от производството е налице сила на пресъдено нещо относно обстоятелствата, че към началната дата на периода, за който е уважена главната претенция – 01.09.2023 г., договорът за наем за процесния имот е бил прекратен, като ответникът е продължил ползването на имота без основание и въпреки изричното противопоставяне на наемодателя.

Посочените обстоятелства се установяват и за останалата част от процесните периоди – от м. 10.2018 г. до м. 08.2023 г. От приложения по делото договор за наем № РД-566-28/30.12.2011 г. е видно, че същият е бил със срок от 5 години, който е изтекъл на 31.03.2017 г. – удостоверението за въвеждане в експлоатация на преместваемия обект е издадено на 26.02.2013 г., но срокът на договора е започнал да тече три месеца след подписването му съобразно уговореното в него (чл. 2), т.е. на 31.03.2012 г., респ. изтекъл е на 31.03.2017 г. и не е могъл да бъде продължен предвид изричната забрана за това в договорните клаузи.

Предоставеният под наем имот представлява реална част от имот публична общинска собственост – Южен парк 3 част, с открита площ от 200 кв.м., за поставяне на преместваем търговски обект с целогодишен режим на работа, който е собственост 3 на наемателя, а за ползването на откритата площ от парка същият дължи на общината месечна наемна цена в размер на 700 лв. Видно е, че предмет на наемното правоотношение е реалната част от поземления имот, а не преместваемият търговски обект, който е собствен на ответника, поради което издадената заповед за принудително премахване на същия от 13.08.2018 г. няма отношение към ползването на наетата вещ. В допълнение следва да се отбележи, че тази заповед е отменена (с влязло в сила на 02.10.2019 г. решение № 7558/13.12.2018 г. по адм. д. № 10270/2018 г. по описа на АССГ, 48 състав), като няма данни в рамките на процесните периоди обектът да е бил премахнат и ответникът да е върнал обратно на наемодателя наетата открита площ от парка. Същевременно, несъмнено е налице противопоставяне на наемодателя срещу продължаващото ползване на наетия имот от наемателя след прекратяване на правоотношението – доколкото общината е издала заповед за премахване на преместваемия търговски обект преди началната дата на процесния период (още през м. август 2018 г.), то от този момент нататък тя е изразила явното си несъгласие наемателят да продължи да ползва наетата открита площ от парка за уговореното в договора предназначение.

С оглед на изложеното, следва да се приеме, че предявените искове за заплащане на обезщетение се явяват доказани по основание, като предвид наведените от ответника твърдения за извършвани частични плащания (включително след иницииране на заповедното производство) и представените в тази връзка доказателства спорно по делото остава обстоятелството дали възникналите в тежест на ответното дружество-наемател парични задължения са били погасени.

Доколкото между страните не е постигнато съгласие относно ред и условия за прихващане при частично изпълнение, то извършваните от ответника частични погасявания следва да се отнасят по реда, предвиден в разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД – при липса на уговорка между страните за реда на погасяване на задълженията и ако са налице условията по чл. 76, ал. 1 ЗЗД, изборът на длъжника кое от няколкото еднородни задължения погасява обвързва кредитора. В случай, че длъжникът не е направил избор, погасяването задължително се извършва по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 2 или изр. 3 ЗЗД. В този смисъл – задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 3/27.03.2019 г. по тълк. дело № 3/2017 г. по описа на ВКС, ОСГТК.

Правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД е установено в интерес на длъжника, като по този ред се погасяват еднородните задължения, включително паричните. Условието е да съществуват няколко задължения, всяко от които е главно и самостоятелно и да е определено по основание и размер, какъвто е и настоящият случай – касае се до еднородни парични задължения, които са възниквали ежемесечно в идентичен размер (700 лв.), всяко от тях е главно (за обезщетение за съответния месец) и е установено по 4 основание предвид ползването на имота от ответника след прекратяване на наемното правоотношение и въпреки противопоставянето на наемодателя. Следователно, извършените плащания следва да бъдат отнесени на първо място към погасяване на задължението за съответния месец, посочен в основанието на платежния документ, а ако такова липсва – към най-стария месец, за който е налице изискуемо задължение (доколкото всички те са еднакво обременителни предвид идентичния си размер и липсата на покана, с която длъжникът да е поставен в забава).

По делото са представени многобройни платежни нареждания за извършени плащания в полза на Столична община от страна на „Жанел 2000“ ЕООД, като в голяма част от тях е посочен конкретният месец, за който се извършва погасяване – за м. 10.2019 г. и м. 11.2019 г. (платежно нареждане от 07.11.2019 г.), за м. 12.2019 г.

(платежно нареждане от 20.12.2019 г.), за м. 04., 05., 06. и 07.2021 г. (платежно нареждане от 15.07.2021 г.) и за останалите осем месеца от 2021 г. (платежно нареждане от 25.05.2023 г. – л. 180 от делото на СРС), за м. 01., 02., 03. и 04.2022 г.

(платежно нареждане от 29.03.2023 г.) и за останалите осем месеца от 2022 г.

(платежно нареждане от 25.05.2023 г. – л. 181 от делото на СРС), за м. 01., 02. и 03.2023 г. (платежно нареждане от 12.04.2023 г.), за м. 04. и за м. 05.2023 г. (платежно нареждане от 25.05.2023 г. – л. 182 от делото на СРС), за м. 06. и за м. 07.2023 г.

(платежно нареждане от 28.07.2023 г. – л. 183 от делото на СРС), за м. 08. и за м.