Решение № 500 от 06.02.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 500 гр. Пловдив, 06.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Стела Гр. Грозева като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20245330117134 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Н. Я. Т. против „Стик- Кредит“ АД, с която са предявени искове, както следва: главен иск с правно основание чл. 124, ал.

1 ГПК, вр. чл. 22, вр. чл. 11, т. 10 и ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ............/ .................. сключен между страните и при условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 27, вр. чл.

17 от Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ............/ .................. сключен между страните, предвиждаща заплащането на неустойка в размер от 0.9% от стойността на усвоената по договора сума за всеки ден, в който заемателят не е предоставил обезпечение на вземанията на кредитора по договора.

Ищцата твърди, че с ответника е сключила Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ............/ .................. по силата на който й е предоставена сума в размер от 3000 лв., която е следвало да върне на 24 месечни вноски до 01.08.2025г., ведно с договорената възнаградителна лихва и други акцесорни вземания.

Отразеният по договора лихвен процент е 36%, а ГПР е 42, 58%. Сочи се, че в чл. 17 от договора е предвидено задължение за кредитополучателя да осигури в тридневен срок от сключване на договора обезпечение- физическо лице- поръчител, което следва да отговаря на множество кумулативно предвидени условия или банкова гаранция за всички задължения по договора. Изтъква се, че на практика за потребителя е невъзможно да осигури което и да било от двете обезпечения. При непредоставяне на обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, в тежест на потребителя се начислява разписаната в чл. 27 от договора неустойка- 0.9% от усвоената главница за всеки ден, в който потребителят не е предоставил обезпечение. Предвид изложеното, ищецът поддържа, че неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора, чрез което последният цели единствено да капитализира допълнителен приход.

Изтъква, че формулираното по договора задължение за заплащане на „неустойка“ 1 следва да бъде включено в ГПР, тъй като е сигурен разход за потребителя. Поддържа се, че е налице драстично разминаване между посочения в договора ГПР и действителният му размер. Изтъква се, че ако сумата по обезпечението бъде включена в ГПР, размерът му би бил доста над 50 % и по този начин би се нарушила разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди се и че непосочването на компонентите, формиращи ГПР води до цялостна недействителност на договора на осн. чл. 22, вр. чл.

11, т. 10 и ЗПК. Предвид изложеното, моли се да бъде прогласена нищожността на договора за потребителски кредит. При отхвърляне на главния иск, моли се да бъде уважен предявеният при условията на евентуалност иск. Претендират се сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Стик- Кредит“ АД е подал писмен отговор, с който поддържа, че искът е допустим, но неоснователен. Изтъква, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът, както и годишният процент на разходите. Изтъква се, че в конкретния случай, кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, то следва да се предостави обезпечение от длъжника.

Поддържа се, че вземането за неустойка при непредоставяне на обезпечение не следва да се включва при формиране на ГПР по договора, доколкото същото се заплаща единствено в случай, че потребителят не изпълни договорно поетото си задължение.

По отношение на размера на неустойката се поддържа, че в проявление на принципа на договорната свобода, същият е индивидуално договорен между страните и в тази връзка не се явява прекомерен. Твърди се, че неустойката не е прекомерна и предвид обстоятелството, че вземанията по процесния договор за кредит не са обезпечени.

Моли се така предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Стик Кредит” АД като заемодател и Н. Я. Т. като заемател е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ............/ .................. по силата на който на ищцата е предоставена сума в размер от 3000 лв. Отразеният в договора лихвен процент е 36%, годишният процент на разходите е 42,58 %, а задължението следва да се погаси на 24 месечни вноски до 01.08.2025г. (съобразно приложимия към договора за кредит погасителен план- л. 8 от делото). Съобразно 17, ал. 1 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора обезпечение, а именно: физическо лицепоръчител или банкова гаранция със срок на валидност най- малко 30 дни след падежа на последната вноска по кредита. По отношение на поръчителя, той следва да бъде одобрено предварително от кредитора лице и да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания в чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от приложимите към договора Общи условия: дееспособно физическо лице навършило 21 години, притежаващо българско гражданство, с постоянно местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права /здравно и социално осигуряване/ през последните дванадесет месеца преди датата на подаване на заявката за кредит, което полага труд по трудово/ служебно правоотношение по безсрочен договор и не е в период на предизвестие за прекратяване на трудовото/ служебното правоотношение към датата на подаване на заявката за кредит, както и е получавало редовно възнаграждението си за последните 12 месеца преди подаване на заявката за кредит. Поръчителят следва да е с минимален осигурителен доход от 1500 лв., валидно трудово правоотношение при последен работодател от минимум 6 месеца, липса на записи в ЦКР относно просрочия, под 2 наблюдение, загуба и т.н., да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банка или небанкова финансова институция, да не е настоящ потребител на кредитора и да представи служебна бележка от работодател за получавано трудово възнаграждение за период от 6 месеца преди кредитната заявка.

При неизпълнение в срок на посоченото задължение за предоставяне на обезпечение, съобразно 27, ал. 1 от договора за кредит, заемателят следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 0.9% от стойността на усвоената по договора сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. Съобразно чл. 28 от договора, при неизпълнение на което и да е задължение по договора, освен другите договорени неустойки, потребителят дължи на кредитора и неустойка в размер от 1% от размера на просрочената сума на ден (тоест, налице е кумулиране на неустойките по чл. 17 и чл. 18 от договора).

По силата на сключения договор за потребителски кредит, на ищцата Н. Я. Т. е предаден погасителен план, както и копие от условията, приложими към договора за кредит.

Между страните не съществува спор, поради което и с доклада по делото е отделен като безспорен и ненуждаещ се от доказване фактът, че при формиране на приложимия към договора за кредит ГПР не се включва вземането за неустойка дължимо съгласно чл. 27, вр. чл. 17 от договора за кредит.

По правните аспекти на спора:

По главната искова претенция с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22, вр. чл. 11, т. 10 и ЗПК.

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Стик- Кредит" АД като заемодател и Н. Я. Т. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 3000 лв.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

В процесния случай, твърденията за недействителност на договора на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 1, ал. 4 от Договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на 17, ал. 1 от договора, възлага в тежест за заемателя в изключително кратък период след сключването на договора за кредит (три дни) да осигури физическо лице- поръчител, което следва да отговаря на горепосочените кумулативно поставени изисквания или банкова гаранция. При неизпълнение се дължи отразената в чл. 27, ал. 1 от договора неустойка в размер 0.9 % от усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 17, ал. 1 и чл. 27, ал. 1 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).

Изискванията, които горепосочените клаузи от договора възвеждат за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният 3 търси паричен кредит в сравнително нисък размер (3000 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчител, който да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение) или банкова гаранция и то в тридневен срок от подписване на договора за кредит. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, обстоятелството, че „неустойката“ не е включена в ГПР по договора е обстоятелство, което не се оспорва от страните (поради което е отделено и като безспорно с доклада по делото.).

Гореизложените изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в приложимия към договора погасителен план (л. 8 от делото), изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 42, 58 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 27, ал. 1 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва изначално да бъде включена при формирането на ГПР.