Определение № 3336 от 25.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3336 гр. София, 25.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Маргарита Георгиева Касационно гражданско дело № 20258002100689 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България срещу въззивно решение № 220/25.11.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 412/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 285/11.08.2023 г., поправено с решение № 64/28.02.2024 г., постановени по гр. д.

№ 683/2022 г. на Окръжен съд – Стара Загора, прокуратурата е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати да заплати на А. Д. Х. сумата 85 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди и сумата 15 600 лв. – обезщетение за имуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление по чл.

202, ал. 2, т. 1 вр. чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 НК и по чл. 210, ал. 1, т. 3 и т. 5, вр. чл. 209, ал. 1 НК, по което в хода на наказателното производство лицето е признато за невиновно и е оправдано с влязла в сила присъда. Обезщетенията са присъдени със законната лихва от 03.11.2019 г. до окончателното им изплащане. Първоинстанционното решение е обезсилено в частта по иска с правна квалификация чл. 2б ЗОДОВ.

В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението си прокуратурата поддържа, че на основание чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) допуснато ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила след като въззивният съд потвърждава обжалваното пред него решение в обхват по-голям от този, в който се е произнесъл първоинстанционния съд и след като същевременно е обезсилил решението на окръжния съд; 2) допустимо ли е въззивният съд служебно да обедини отделно предявени искове по 1 чл. 2 ал. 1, т. 3 и чл. 2б ЗОДОВ; длъжен ли е въззивният съд, освен да обезсили първоинстанционното решение по иска по чл. 2б ЗОДОВ и да върне делото на първоинстанционния съд; 3) право на избор на ищеца ли е да прецени, дали на отделно основание да предяви иск по чл. 2б ЗОДОВ; при предявяване на иск на основание чл. 2б ЗОДОВ, следва ли да е доказано, че е изчерпана процедурата по чл. 8 ЗОДОВ и кой е окончателният акт, доказващ това обстоятелство; от значение ли е изчерпаната процедура по чл. 8 ЗОДОВ, за да се съобрази глобалното определено обезщетение по чл. 2 ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, когато е включено в решението на съда и обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ; 4) следва ли въззивният съд при изразяване на решаващата си воля да я изложи в пълнота и без противоречия; 5) длъжен ли е апелативният съд да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да изложи мотиви за причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и настъпилите вреди; при липса на доказана причинно- следствена връзка изключва ли се отговорността на държавата; 6) длъжен ли е съдът да вземе предвид при определяне на обезщетението за вреди икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели на доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането; 7) длъжен ли е съдът, при определяне размера на обезщетение за имуществени вреди (заплатено адвокатско възнаграждение за защита) от водено наказателно производство, да изследва дали ищецът е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение и след като не я положил, остава ли в тежест на ищеца; 8) длъжен ли е съдът при определяне размера на дължимите разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция да се съобрази с решение по дело С-438/22 на СЕС и да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа и дали делото представлява правна и фактическа сложност. По отношение на първите седем въпроса се твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВС и ВКС, а по отношение на последния въпрос се излагат доводи, че е налице противоречие с цитираното решение на СЕС. Сочи се и основанието по чл.280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по жалбата - А. Д. Х. в писмен отговор е изложил доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. В срока за отговор е подадена и насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която претенцията на страната за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлена за разликата до предявения размер от 120 000 лв. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за критериите, имащи значение за определяне на справедливия размер обезщетение за неимуществени вреди.

Касационната жалба и насрещната касационна жалба са подадени в законоустановените срокове, от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и са допустими.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното:

С обжалваното решение е проследена подробно хронологията на събитията и процесуалните 2 действия по наказателното производство срещу ищеца, като е посочено, че А. Х. е имал качеството на обвиняем по ДП № 299/2009 г. – „ИП“ на ОД на МВР – Сливен. Досъдебното производство е образувано с постановление на РП – Сливен от 03.11.2009 г. срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1 НК. На 09.12.2009 г. е направено искане за предоставяне на данъчно-осигурителна информация на ищеца, което е уважено на 11.12.2009 г. На 17.02.2010 г. ищецът е разпитан като свидетел, а на 19.02.2010 г. е предал с протокол документи, поискани от разследващите органи. С постановление от 20.10.2010 г., предявено на 05.11.2010 г., А. Х. е привлечен като обвиняем по обвинение по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 НК и по чл. 210, ал. 1, т. 3 и т. 5, вр. чл. 209, ал.

1 НК. Обвинителен акт по тези обвинения е внасян четири пъти в съда, проведени са множество процесуални действия с участието на Х. (разпити, съдебни заседания с различна продължителност), като в крайна сметка с присъда на № 87/20.06.2018 г. по внохд № 53/2018 г. на Апелативен съд – Бургас, влязла в сила на 06.07.2018 г., подсъдимият е бил окончателно оправдан по повдигнатите му обвинения.

Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е счел, че обезщетение в размер на сумата 85 000 лв. е справедливо и достатъчно да репарира ищеца за неимуществените вреди от незаконното наказателно преследване. Като релевантни обстоятелства са посочени продължителността на наказателното производство – близо 8 години и 7 месеца; повдигнатите обвинения за две тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК умишлени престъпления, които са във връзка с работата на ищеца; това, че наказателното производство се е развило в досъдебна и съдебна фаза, а последната e преминала през няколко инстанции; първоначално постановената осъдителна присъда; влошеното психическо състояние на Х., макар и в процес на обратно развитие; личните и семейни притеснения (финансови и поведенчески); професионалните проблеми, социалното дистанциране; раздялата със съпругата, притесненията, свързани със състоянието на голямата дъщеря на ищеца; продължителното медийно отразяване на случая; включването на Ат. Х. в информацията за Апелативен съд – Бургас по т. 5 от заповед № 474/01.03.2017 г. на председателя на ВКС относно корупционните престъпления, която продължава да е на сайта на ВКС, въпреки оправдателната присъда. Като е посочил, че съобразява и обществено-икономическия стандарт на живот в страната към датата на увреждането, въззивният съд е направил извод, че необходимата и достатъчна компенсация за моралните вреди от незаконно упражнената спрямо ищеца процесуална принуда, възлиза на сумата 85 000 лв., в която се включва и обезщетение от 10 000 лв. за нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС.

До пълния предявен размер от 120 000 лв. е прието, че искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде отхвърлен. В тази връзка, в мотивите на обжалваното решение е посочено, че с исковата си молба ищецът е заявил за разглеждане две отделни претенции: за присъждане на сумата 100 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ; и за сумата 20 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди по чл.

2б ЗОДОВ. Съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/27.11.2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. на ОСГК, ВКС, обезщетението за неимуществени вреди, претендирани по чл. 2, ал. 1, т. 3 от 3

ЗОДОВ и по чл. 2б от ЗОДОВ се определя глобално, като в мотивите си съдът следва да обсъди и критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, както и да посочи каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за тях. Предвид това е счетено, че предявеният иск за неимуществени вреди е един, но тъй като в първоинстанционното решение има отделен диспозитив за иска по чл. 2б ЗОДОВ, в тази част решението е недопустимо. С въззивното решение е обезсилено решението на окръжния съд, с което претенцията по чл.2б ЗОДОВ е уважена до размера на сумата от 15 000 лв. и е отхвърлена за разликата до размера от 20 000 лв. Същевременно, постановен е диспозитив, с който е потвърдено решението на първата инстанция в частите му, с които е присъдено обезщетение за неимуществени вреди по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 85 000 лв. и е отхвърлена претенцията за разликата до 120 000 лв.

По иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди - заплатено адвокатско възнаграждение за защита по наказателното производство, въззивният съд е приел, че в случая ищецът е заплатил общата претендирана сума от 15 600 лв. в рамките на различни етапи от наказателното преследване, което е завършило в негова полза. Тези разходи са в разумен размер, били са необходими за реализиране на правото на защита на привлеченото към наказателна отговорност лице и са пряка последица от наказателното производство, поради което заявената искова претенция е приета за изцяло основателна.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд в настоящия си състав намира, че по поставения от Прокуратурата на РБ въпрос, касаещ иска за имуществени вреди (въпрос № 7), не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Съгласно приетото с ТР № 1/11.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГК, ВКС, при иск по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, съдът може да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес. Разяснено е, че когато по иск с правна квалификация по чл.

2, ал. 1 ЗОДОВ, съдът определя обезщетението за имуществени вреди, представляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-нисък от платения в наказателния процес, той не упражнява правомощието си по чл. 78, ал. 5 ГПК. В тези случаи съдът се произнася по предмета на предявения иск, като установява наличието или отсъствието на причинна връзка между незаконното обвинение и претендираната имуществена вреда, за да определи размера на дължимото обезщетение. Преценяват се и евентуално последиците от неполагането на дължимата грижа от страна на пострадалия при осъществяването на неговата защита срещу противоправното поведение на делинквента.

Настоящият състав на ВКС намира, че по въпроси № 1 - 4 в изложението на Прокуратурата на РБ, обжалваното решение следва да се допусне до касационен контрол на основание чл.

280, ал. 2, пр. 2 ГПК за проверка за евентуална частична недопустимост. Обобщени, въпросите касаят произнасяне на въззивния съд по непредявен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконно повдигнато обвинение и нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок.