Определение № 398 от 13.11.2023, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 398 гр. Пловдив, 13.11.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова

Членове:

Катя Ст. Пенчева

Тодор Илк. Хаджиев като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно частно търговско дело № 20235001000618 по описа за 2023 година

Производството е по чл.274 и сл.от ГПК.

С определение №337/27.09.2023г., постановено по т.д. №150/2023г. по описа на Окръжен съд Пазарджик, е върната на „П.“ ЕООД, ЕИК *** искова молба с вх. №7247/17.08.2023г., ведно с приложенията към нея и е ПРЕКРАТЕНО производството по т.д. №150 по описа на ПОС за 2023г.

Против така постановеното определение е подадена въззивна частна жалба от „П.“ ЕООД. Изложени са съображения за незаконосъобразност на съдебния акт. Изразено е несъгласие с начина, по който окръжният съд е определил дължимата се държавна такса по предявения иск. Изложени са подробни доводи и съображения в тази насока. Иска се обжалваното определение да бъде отменено и делото – върнато за продължаване на съдопроизводствените действия.

Като се запозна с приложените към делото доказателства, Апелативният съд намира частната жалба за допустима – като подадена в срок и от легитимирана страна, а по същество - неоснователна по следните съображения:

Производството по т.д. №150 по описа на ПОС за 2023г. е образувано по предявен от „П.“ ЕООД иск по чл.179 ал.4 от Закона за концесиите – за обявяване недействителност на концесионен договор.

Обжалваното определение е постановено по реда на чл.129 ал.4 във вр.

1 с ал.3 от ГПК. С разпореждане №623/13.09.2023г., окръжният съд, като е изменил при условията на чл.253 от ГПК разпореждане на съда за оставяне на исковата молба без движение за внасяне на ДТ в размер на 138 800лв., е определил като дължима ДТ в размер на 52 388лв., оставил е без движение исковата молба и е дал едноседмичен срок на ищеца да внесе таксата по сметка на ПОС и да представи доказателства за плащането. Разпореждането е връчено на ищеца на 19.09.2023г. и по повод дадените указания ищецът е депозирал молба вх.№8262/26.09.2023г., в която е изложил съображения за неправилно определяне размера на държавната такса и поради това – недължима. Съответно държавна такса по така предявения иск не е внесена, като с исковата молба е заявено особено искане – държавната такса да бъде определена при хипотезата на чл.70 ал.3 от ГПК.

Цитираната правна норма се прилага тогава, когато по предявен иск оценката представлява затруднение към момента на предявяване на иска.

Категорично искът по чл.179 ал.4 от Закона за концесиите – за обявяване недействителност на концесионен договор, е оценяем. Касае се за имуществени права, тъй като концесионерът има право да ползва имота, концедентът да получи уговореното концесионно възнаграждение. В настоящия случай спорният въпрос се свежда до това – как следва да се определи цената на предявения иск. Съгласно чл.69 ал.1, т.4 от ГПК цената на иска се определя от стойността на договора, а когато договорът има за предмет вещни права върху имот, приложение намира т. 2. Концесионният договор е със сложен фактически състав. Легалното определение на този вид договор може да се изведе от разпоредбата на чл.1 от Закона за концесиите /ЗК/ – публично-частното партньорство, при което по възлагане от възлагащ орган и/или от възложител икономически оператор изпълнява строителство или предоставя услуги чрез концесия за строителство или концесия за услуги.

Или концесията е право на експлоатация върху обект от обществен интерес, предоставен от концедент на търговец – концесионер, срещу задължението на концесионера да изгради и/или управлява и поддържа обекта на концесията на свой риск, като срещу предоставеното право се предвижда задължение на концесионера за извършване на концесионно плащане. Изведено от разпоредбата на чл.1 от ЗК и според изричната норма на чл.6 ал.2 от ЗК, според предмета си концесиите са:1. концесия за строителство; 2. концесия за услуги. От своя страна разпоредбата на чл.7 ал.1 от ЗК съдържа дефиниция за 2 концесия за строителство - публично-частно партньорство, при което възлагащ орган и/или възложител възлага на икономически оператор изпълнение на строителство, срещу което предоставя на икономическия оператор правото да експлоатира строежа при поемане на оперативния риск.

Предметът на процесната концесия е „Строителство, експлоатация и поддържане на обект за паркиране и обслужване на превозни средства – паркинг, разположен в поземлен имот….“. Или в случая се касае за концесия за строителство по смисъла на чл.7 ал.1 от ЗК и чл.10 от ЗК /Когато възлагащ орган и/или възложител възлага на икономически оператор както изпълнение на строителство по чл. 7, ал.2, така и предоставяне и управление на услуги, концесията се определя като концесия за строителство/. За определяне цената на иска за обявяване недействителността на този договор за концесия, настоящата инстанция споделя изцяло приетото в определение

№410/25.06.2014г. на ВКС по ч. т. д. №1225/2014г., II т.о., ТК: „Когато в концесионния договор е предвидено извършване на строителство на определен обект срещу експлоатирането му, заплащане на концесионно възнаграждение и влагане на инвестиции в обекта - предмет на концесионния договор в определен размер, стойността на договора следва да се определи от „историческата цена“ по смисъла на §1, т.6 от Допълнителните разпоредби на Закона за концесиите, т. е. стойността на инвестициите, уговорени в договора, и от сумата на дължимото концесионно възнаграждение за останалата част от срока на договора.“ Цитираният в определението §1, т.6 от ДР ЗК се съдържа в отменения Закон за концесиите /отм. ДВ бр.96/01.12.2017г., в сила от 01.01.2018г./. Действащото законодателство не съдържа дефиниция на понятието „историческата цена“ /цената на придобиване, определена в концесионния договор – съгл. §1, т.6 от ДР ЗК – отм./ . Независимо от това цената на иска за обявяване недействителността на договора за концесия, предмет на предявения иск, следва да се определи кумулативно от цената на инвестициите + сумата на дължимото концесионно възнаграждение за срока на договора /25 години – чл.19 ал.6 от договора/. С оглед сложния фактически състав на договора за концесия, чиито предмет съчетава множество елементи, не само от договор за наем /както явно е приел окръжният съд/, но и елемент на договор за изработка, мандатен елемент – договор за поръчка, логично е и цената на положителен или отрицателен иск по отношение на такъв вид договор /в случая отрицателен установителен иск за недействителност/ да се 3 определя и от инвестиционната стойност, която концесионерът влага, както и от концесионното възнаграждение за целия срок на договора /доколкото в самата искова молба се твърди, че същият е сключен през 2023г./. По отношение на първия компонент би могла да се приложи разпоредбата на чл.70 ал.3 от ГПК /ако се приеме, че инвестиционната стойност не е тази, посочена в чл.13 от договора/, а впоследствие тази стойност да се определи посредством знания от специално естество – експертиза в съответната област, то цената на иска според втория посочен компонент /концесионното възнаграждение за срока на договора/ е определяема.

Въпреки че, независимо от позоваването на чл.69 ал.1, т.4 от ГПК, с разпореждане №623/13.09.2023г. първоинстанционният съд неправилно е определил цената на договора, а оттам и дължимата се държавна такса според правилото на чл.69 ал.1, т.5 от ГПК – концесионното възнаграждение само за една година + еднократното годишно такова, като краен резултат обжалваното определение е правилно. Това е така, тъй като цената на иска, определена по горепосочения начин и по гореизложените съображения би била по-висока от цената на иска, определена от окръжния съд, а оттам и дължимата се държавна такса би била по-висока. При положение че ищецът не е изпълнил указанията за внасяне на макар и неправилно определения, но по-нисък размер на дължимата се държавна такса, окръжният съд правилно е приложил санкционните последици по чл.129 ал.3 от ГПК за бездействието на ищеца и е върнал исковата молба. За пълнота следва да се отбележи, че цитираната в частната жалба съдебна практика е неприложима в настоящия случай, тъй като не касае идентичен казус.

Ето защо частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Водим от горното, Пловдивският апелативен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение №337/27.09.2023г., постановено по т.д.

№150/2023г. по описа на Окръжен съд Пазарджик, с което е върната на „П.“ ЕООД, ЕИК *** искова молба с вх. №7247/17.08.2023г., ведно с приложенията към нея и е ПРЕКРАТЕНО производството по т.д. №150 по описа на ПОС за 2023г.

4

Определението подлежи на обжалване с касационна частна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5