Решение № 2125 от 30.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2125 гр. София, 30.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20251100505461 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД, чрез юрисконсулт Злидолски, срещу решение № 4618/18.03.2025г., постановено по гр. д. № 38605/2024г. на СРС, 59 с-в.

С обжалваното решение ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД, ЕИК:

000694286, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл. „Позитано“ № 5, е осъдено да заплати на С. Ц. С., ЕГН: ****, адрес: гр. София, бул. ****, на основание чл. 405, ал. 1 КЗ, сумата от 50,00 лв. – частично от вземане в общ размер на 664,18 лв., представляваща остатък от дължимо застрахователно обезщетение по договор за имуществена застраховка „Каско“, обективиран в застрахователна полица № 47252417304000185/29.02.2024 г. за настъпило на 22.04.2024 г. в гр. София застрахователно събитие – ПТП, с лек автомобил марка „Ситроен“, модел „Ц5“, с рег.

№ ****, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 27.06.2024 г., до окончателното изплащане на дължимата сума.

В жалбата са развити доводи за неправилност на решението. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния закон.

Излага доводи, че обезщетението е следвало да бъде определено по експертна оценка, съгласно договореното. Моли решението да бъде отменено и исковете да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани. Претендира разноски.

1

В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми.

Относно правилността на първоинстанционното решение и наведените с въззивната жалба доводи, съдът намира следното.

При настъпване на покрито от договора застрахователно събитие за застрахователя възниква задължение, съгласно чл.405, ал. 1 КЗ, да заплати на застрахования уговореното застрахователно обезщетение в размер, определен по правилото на чл. 386, ал. 2 КЗ.

Основателността на иска предполага доказване наличието на валидно застрахователно правоотношение, настъпването на застрахователно събитие, представляващ покрит застрахователен риск, вида и размера на тези щети, наличието на причинно-следствена връзка между събитието и вредоносния резултат, както и че ищецът е изправна страна в правоотношение със застрахователя, като е заплатил дължимата застрахователна премия и е изпълнил задължението си да уведоми своевременно застрахователя за увреждането и да му представи необходимите документи.

По делото не се спори, че е налице валиден договор за имуществено застраховане между страните за процесния автомобил. Ето защо, съдът намира, че към датата на ПТП страните са обвързани от валидно застрахователно правоотношение.

2

Застрахователният договор е сключен по клауза пълно автокаско. Съгласно тази клауза застрахователят покрива щети по застрахованото МПС в следствие на описаните в полицата и общите условия събития.

Единствения спорен по делото въпрос е относно размера на дължимото обезщетение.

Съобразно чл. 405, ал.1 КЗ вр. чл.400, ал.1 и ал.2 КЗ застрахователното обезщетение по договор за имуществено застраховане се съизмерява със стойността, за която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество, респективно със средните пазарни средства, необходими за отстраняване на увреждането (материали и труд), изчислени към момента на настъпване на застрахователното събитие. Смисълът е да бъде реализирана в пълен обем обезвредата на пострадалия, така че да бъде избегнато обезпеченото с полицата обедняване на патримониума му, вследствие на настъпилия застрахователен риск. Съгласно чл. 405 от КЗ застрахователното обезщетение трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието. По приложението на посочената правна норма съществува трайна практика на ВКС, която поддържа разбирането, че присъжданото на застрахователно обезщетение за вреди по имуществена застраховка трябва да съответства на реалния размер на вредата към деня на събитието, за да може да покрие действителната или възстановителната стойност на увреденото застрахователно имущество.

Законът се интересува от стойността на вредите по средната им пазарна стойност към момента на настъпването им. Обемът на отговорността при деликт се определя от закона – той е в размер на действително причинените вреди /чл.51, ал.1 от ЗЗД/, а обезщетението трябва да съответства на това, което увреденият следва да разходва, за да възстанови предхождащото увреждането състояние.

Правото на справедлив размер на обезщетението и възможност за поправка на МПС, съобразно средните пазарни цени, не може да се отрече с оглед възрастта на автомобила, тъй като независимо от амортизацията на частите към момента на настъпване на произшествието, собственикът на автомобила не може да бъде задължен да го ремонтира със също толкова амортизирани и овехтели части.

В тази връзка следва да бъде съобразена практиката на ВКС - Решение №155/05.12.2016г. по т.д.№1092/2015г. на ВКС, 2-ро т.о., в което е прието, че не е възможно влезлият в сила и действащ застрахователен договор, по който е заплатена дължимата застрахователна премия, да не осигурява застрахователно покритие за поетия застрахователен риск.

Съгласно чл. 386, ал. 2 КЗ обезщетението трябва да бъде равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието. Обезщетението не може да надвишава действителната (при пълна увреда) или възстановителната (при частична 3 увреда) стойност на застрахованото имущество, като за действителна се смята стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се закупи друго със същото качество, а за възстановителна - цената за възстановяване на имуществото от същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други. В случая приложима е възстановителната стойност, тъй като не се установява тотална щета. Съгласно практиката на ВКС, при изчисляване размера на застрахователното обезщетение не следва да се прилага корекционен коефициент за овехтяване.

Съгласно разпоредбата на чл. 400, ал. 2 КЗ за възстановителна застрахователна стойност се смята стойността за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка. В този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в следните решения, както следва: решение № 6/02.02.2011 г. по т. д. № 293/2010 г. на ВКС, I т. о.; решение № 206/03.09.2013г. по т. д. № 107/2011 г. на ВКС, II т. о.; решение № 79/02.07.2009 г. на ВКС по т.д. № 156/2009 г., I т. о.; решение № 235/27.12.2013 г. по т. д. № 1586/2013 г. на ВКС, II т. о.; решение № 115/09.07.2009 г. по т. д. № 627/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 209/30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., както и в определение № 156/27.03.2015 г. по т. д. № 1667/2014 г. на ВКС, II т. о., постановени при действието на КЗ /отм./, но приложими и в настоящия случай, съгласно която за възстановителна стойност се приема стойността на разходите за материали и труд по средна пазарна цена към момента на настъпване на застрахователното събитие, без да се прилага коефициент за овехтяване на увредените части, доколкото по такива цени ще може да се купи вещ от същото качество и количество като увредената вещ. Ето защо, именно средните пазарни цени са действително претърпените и доказани по размер вреди.

Видно от заключението на вещото лице стойността, необходима за отстраняване на вредите на пазарна база значително надвишава определеното обезщетение по експертна оценка. Следователно така определената от застрахователя репарация не обезщетява вредите в пълен размер, каквото е изискването на закона. Същевременно методиката на застрахователя за определяне стойността на щетите не намира приложение. Методиката се прилага като минимална долна граница в случаите, когато между страните не е налице спор относно размера на дължимото застрахователно обезщетение. При съдебно предявена претенция за плащане на застрахователно обезщетение, съдът следва да определи обезщетението, съобразявайки законово установения принцип за обезщетяване на вредите.

Оплакването във въззивната жалба, че дължимата стойност за ремонт на уврежданията следва да се определи, съгласно Общите условия на застрахователния договор, където е предвидено, че начина на определяне на обезщетението се изчислява на база експертна оценка, е неоснователно. Посочената клауза от общите условия 4 противоречи на императивната разпоредба на чл. 386, ал. 2 от КЗ, според която обезщетението следва да е равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, освен в случаите на подзастраховане и застраховане по договорена застрахователна стойност, каквато хипотеза не е налице. Съгласно цитираната по – горе практика, при изчисляване размера на застрахователното обезщетение не следва да се прилага корекционен коефициент за овехтяване на вложените при ремонта части. При частични вреди или при пълно унищожаване на имущество обезщетението не може да надвиши действителната стойност на увреденото имущество, която не може да бъде по-голяма от пазарната му стойност към деня на настъпване на застрахователното събитие. При определяне на действителната стойност трябва да се има предвид, че за действителна се смята стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество /чл. 400, ал. 1 КЗ/, а за възстановителна – цената за възстановяване на имуществото от същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка /чл. 400, ал. 2 КЗ/. Ремонт на определената от експертите на застрахователя стойност не е в състояние да възстанови увреденото имущество. Ето защо, СРС правилно е приел, че дължимото обезщетение е в размера, определен от вещото лице по средна пазарна стойност.

Други оплаквания във въззивната жалба липсват, поради което съдът е ограничен до посоченото в нея.

Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението следва да се потвърди.

По разноските за въззивната инстанция:

На въззиваемия на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва да бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 180 евро адвокатско възнаграждение, с включено ДДС, предвид направеното възражение за прекомерност от насрещната страна, както и като взе предвид, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, същото е приключило в едно съдебно заседание, без събиране на доказателства и без явяване на представител на въззиваемия и като съобрази претендираното от насрещната страна възнаграждение за процесуално представителство по делото.