Решение № 260406 от 01.06.2021, Окръжен съд - Бургас

Р Е Ш Е Н И Е

№ V-39

01.06.2021г.

В

И М Е Т О НА Н А Р О Д А

БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав, в публично съдебно заседание, на двадесет и девети март две хиляди двадесет и първа година, в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вяра Камбурова

ЧЛЕНОВЕ: 1. Галя Белева

2.Мл.с. Александър Муртев при секретаря Таня Михова, разгледа докладваното от младши съдия Александър Муртев в. гр. д. № 2806 по описа за 2020г. на Бургаски окръжен съд, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД гр. София, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, Столична община, район Люлин, бул. “Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, оф.4, представлявано от изпълнителния директор Димитър Бориславов Бончев, чрез юрк. Кристина Вонидова –Милчева, против Решение № 260342/05.10.2020г. по гр.д. № 9830/2019г. по описа на БРС, с което съдът е отхвърлил предявените от дружеството- жалбоподател искове за установяване по отношение на Г.Д.Г., ЕГН: **********,***, че същият дължи сумата от общо 1037, 54 лв. по Договор за потребителски кредит № PLUS-13760494/17.08.2016г., сключен с “БНП Париба Пърсънъл Файненс”

ЕАД, вземанията по който са били прехвърлени от последното на дружеството с Приложение № 1 от 11.12.2018г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017г., в това число: 934, 85 лв. – главница, 13, 71 лв. – договорна лихва за периода 20.05.2018г. – 20.08.2018г. и 88, 98 лв. – обезщетение за забавено плащане за времето от 21.05.2018г. до 03.07.2019г., както и законната лихва върху главницата – от последната дата до окончателното плащане, за което е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 5300/2019г. на БРС, като неоснователни.

С въззивната жалба се прави искане обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно, като БОС се произнесе с акт по съществото на спора и уважи предявените от жалбоподателя установителни искове.

Оспорва се като неправилен извода на районния съд, че липсва ясно разписана методика за формиране на ГПР по кредита. Сочи се, че в процесния договор за кредит е посочен годишния лихвен процент и ГПР, което съответства на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 и чл.19 ЗПК. Излага се, че в настоящия случая законната лихва за посочения период на договора е в размер на 10 %, а ГПР ясно и недвусмислено е посочен в договора, като е фиксиран за срока на договора и е в размер на 28, 63 %. Релевира оплакване, че погрешно районния съд е възприел, че договорът за кредит е недействителен на основание чл.22 от ЗПК, предвид неспазване изискванията на чл.11, ал.1, т.11 и т.12 ЗПК. В тази връзка се оспорват като неправилни доводите на съда, че липсва посочване последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, разбивка на всяка погасителна вноска, с аргумента, че в процесния договор се съдържат всички изискуеми от закона реквизити с подробна информация за размера на всеки един от тях, както като сумарна стойност , така и като част от всяка отделна погасителна вноска. Дори да се приемело, че липсва подробна разбивка на всяка погасителна вноска по отделните й съставни елементи, то при фиксиран лихвен процент, тази информация не е от категорията на тези, липсата на които да обусловят недействителността на целия договор. Акцентира се и върху обстоятелството, че съгласно договорът за потребителски кредит, клиентът имал право при поискване да получи извлечение по сметката под формата на погасителен план съгласно чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК с подробна информация за всяко едно от задълженията, формиращи ищцовата претенция. В заключение се застъпва становище, че изискването към съдържанието на погасителния план е изпълнено – в същия са посочени размерът на погасителните вноски, броят, периодичността и датите на плащане. Жалбоподателят намира, че погрешно районния съд се е позовал на нормата на чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК относно необходимостта погасителния план да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяване на главницата и лихвата, каквато разбивка законът изисква при кредити, дължими при различни лихвени проценти. Цитира съдебна практика на ОС - Бургас, ОС – Шумен, ОС – Пазарджик, ОС – Разград, ОС – Търговище, Варна и др. Не се въвеждат нови искания по доказателствата. Претендират се разноски за въззивната инстанция – държавна такса и юрк. възнаграждение.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Г.Д.Г., чрез назначения му особен представител – адв. Веселин Въндев, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Особения представител навежда доводи, че дружеството – въззивник не оспорва квалифицирането от решаващия състав на БРС на нормите визирани в чл.10, ал.1 и чл.11 от ЗПК като императивни такива, както и не навежда възражения на извода на съда, че процесния ДПК е сключен в нарушение на чл.10, ал.1, т.10 и т.12 от ЗПК, а именно, че ГПР е посочен само като процентна стойност – 28, 63 %, но без конкретизиране и отчитане на допусканията изискуеми при изчисляването на същия процент съгласно Приложение 1 към ЗПК, в което е посочена сложна формула със съвсем конкретни елементи изразяващи законово заложени пропорции и връзки между получената като кредит сума, период на погасяване, отделните погасителни вноски и др., че за кредитополучателят е останало неясно на какво основание се дължи възстановяване извън и свръх предоставената като кредит чиста сума надхвърляща с повече от 28 % годишно така предоставения кредит от 5000 лв., нито как тези ГПР намаляват или дали намаляват с изплащане на отделните погасителни вноски. Навежда доводи, че не е оборен извода на съда, че договорът е неясен и неразбираем, което представлява още едно основание по чл.22 от ЗПК за недействителност на договора. В допълнение намира, че позоваването на ОУ към договора за ирелевантно, тъй като същите се изготвят от банката, прехвърлила вземането против ответника. По тази причина счита, че с тях или без тях, при неясни клаузи на ДПК по смисъла на чл.10 ЗПК, същият отново е недействителен. Оспорва и аргументът, че длъжникът е могъл да поиска извлечение по сметката под формата на погасителен план, тъй като това също не би изяснило какъв ГПР и от какви компоненти се състои същия, т.е. не би отстранило неяснотата на ДПК. Счита цитираното от въззивника решение на БОС за ирелевантно към разглеждания казус. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.

Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл. 267, ал.

1 ГПК, подадена е в срок от надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.

В съдебно заседание въззивника – ищец “Агенция за събиране на вземания” не изпраща представител. С писмено становище поддържа въззивната жалба.

В съдебно заседание въззиваемия не се явява и не се представлява. С писмено становище назначения особен представител поддържа депозирания отговор срещу жалбата.

Правомощията на въззивния съд съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК са: да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното в цялост първоинстанционно решение, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.

Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно.

Въз основа на извършена самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и като обсъди съображенията на страните, Бургаският окръжен съд съд прие за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Бургас е бил сезиран с предявени от “Агенция за събиране на вземания” ЕАД искове с правна квалификация по чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 и чл.86, ал.1 и чл.99 от ЗЗД, против Г.Д.Г. ***.

В исковата молба са изложени твърдения за възникнало на 17.08.2016г. облигационно правоотношение между “БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД и Г.Д.Г. по силата на сключен договор за потребителски кредит ***, в изпълнение на който кредиторът представил на ответника заем в размер на 5000 лв., която сума следвало да бъде върната на 24 бр. равни месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на 287, 14 лв.

Длъжникът поел задължение да заплати договорна лихва в размер на 1891, 36 лв. а общата стойност на плащанията по кредита била договорена в размер на 6891, 36 лв. Сочи се, че срокът на договора е изтекъл на 20.08.2018г. с последната погасителна вноска и не бил обявяван за предсрочно изискуем. Излага се, че длъжникът не бил заплатил изцяло дължимия паричен заем, като сумата, която бил погасил до подаване на исковата молба се равнявала на 5942, 80 лв., с която били погасени договорна лихва в размер на 1877, 65 лв. и главница в размер на 4065, 15 лв. Посочено било също, че на 11.12.2018г. между ищцовото дружество и “БНП Париба Пърсънъл

Файненс” ЕАД било подписано Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от дата 27.07.2017г. на осн. чл.99 от ЗЗД, по силата на който на ищцовото дружество било прехвърлено горепосоченото вземане, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, вкл. и всички лихви. Същевременно цедента упълномощил цесионера от името на цедента и за своя сметка да уведоми длъжниците за извършената цесия. Сочи се, че по реда на чл.99, ал.3 от ГПК били изпратени две уведомителни писма до длъжника на посочения по договора за кредит адрес, които се върнали в цялост. С оглед на това ищцовото дружество е представило към исковата молба препис от уведомителното писмо за извършената цесия, с цел същото да бъде връчено на особения представител, ведно с исковата молба и приложенията към нея с цел надлежно съобщаване на цесията. В тази връзка се цитира практика на ВКС. Ищецът заявява, че повод подадено заявление по чл.410 от ГПК, БРС е издал заповед за изпълнение за горепосочените суми, което обуславя правния му интерес от предявяване на иск по чл.422 от ГПК. Претендира се установяването по отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество сума в общ размер на 1037, 54 лв., от които главница в размер на 934, 85 лв., договорна лихва в размер на 13, 71 лв., законна лихва за забава в размер на 88, 98 лв. и законна лихва за забава върху главницата от датата на входиране на заявлението в районния съд до окончателното изплащане на задължението.

В срока по чл.131 от ГПК ответната страна, чрез назначения й от съда особен представител – адв. В.В. оспорва исковете по размер, като излага и съображения, че цесията не е обявена надлежно на ответника, поради което не е породила и действие спрямо него. Иска се от съда да отхвърли претенциите.

Въз основа на изявленията на страните и събраните по делото писмени доказателства, районния съд е приел за установено наличието на валидно облигационно правоотношение между “БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД и ответника, по силата на което на последния е бил отпусната сумата от 5 000 лв., както и че по силата на постигнатите уговорки същият се е задължил да я върне, ведно с възнаградителна лихва /ГЛП от 21, 71 %/, както и да заплати 175 лв. – такса ангажимент и застрахователна премия от 672 лв. – общо 6891 лв., на двадесет и четири равни месечни вноски, всяка от които по 287, 14 лв., в срок до 20.08.2018г., съобразно погасителния план. Приел е и наличието на правен интерес у ищцовото дружество, предвид издадената в негова полза заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 5300/2019г. на БРС. Обосновал е правния извод, че процесния договор е такъв за потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит, а по силата на препращащата разпоредба на чл.24 от същия – и в ЗЗП. След като извършил служебна проверка относно действителността на процесния договор, съдът констатирал, че същият е в изискуемата писмена форма и отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.1-9 и т.11 от ЗПК. Същевременно е изложил мотиви, че същият не отговаря на част от изискванията по чл.10, ал.1 от ЗПК, както и на тези по чл.11, ал.1, т.10 и т.12 от ЗПК. Посочил е, че тъй като в договора е посочен годишния процент на разходите, но само като абсолютна процентна стойност, без да взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му по определения в Приложение № 1 начин, то в резултат на това липсвала конкретизация за това по какъв начин е формиран същия. Това от своя страна водило и до неяснота относно включените в него компоненти, т.е. нарушено било едно от основните изисквания на чл.10, ал.1 от ЗПК – за сключване на договора по ясен и разбираем начин.