Решение № 1464 от 31.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1464 гр. Пловдив, 31.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анна Д. Дъбова при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело № 20245330119433 по описа за 2024 година

Производството е образувано по предявен от С. С. Г. против „Кеш Пойнт България“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от 859, 10 лв. (след прието с Определение от 20.03.2025 г. изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК чрез изменение на неговия размер), представляваща недължимо заплатена сума по клауза за неустойка по Договор за потребителски кредит № ..../28.08.2023 г., ведно със законна мораторна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 12.11.2024 г., до окончателното изплащане на задължението.

В исковата молба са изложени твърдения, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ..../28.08.2023 г., по силата на който в полза на ищцата е отпусната сумата от 1 000 лв., при установен годишен лихвен процент – 48 % и годишен процент на разходите – 61, 98 %. Сочи, че дължимата по договора възнаградителна лихва е в размер от 228, 90 лв.

Твърди, че в договора е установено задължение за заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение в размер от 859, 10 лв. Сочи, че задълженията по договора за кредит следвало да бъдат заплатени на 18 двуседмични погасителни вноски от 116 лв. за период от 11.09.2023 г. до 06.05.2024 г.

Поддържа, че е изпълнила в цялост задълженията си по договора. Поддържа, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Твърди, че в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора не е посочен начина на изчисляване на годишния процент на разходите, като липсва яснота 1 относно начина на формиране на общо дължимата сума. Сочи, че договорената неустойка представлява скрито възнаграждение по кредита и с включването й в годишния процент на разходите последният би бил над 50 %, поради което счита, че е допуснато нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага съображения за нищожност на клаузата за неустойка противоречаща на добрите нрави. Твърди, че клаузата за неустойка е недействителна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави и поради нейната прекомерност. Твърди, че клаузата за неустойка противоречи на материалния закон, в точност на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, установяваща, че при непредставяне на обезпечение длъжникът губи преимуществата на срока, като в случая било установено непредставянето на обезпечение да е свързано с допълнителни разходи за кредитополучателя – длъжник. Счита, че клаузата за неустойка противоречи и на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, което води до нейната недействителност на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Моли за осъждане на ответника да заплати на ищцата недължимо заплатените суми за погасяване на задължението за неустойка, като предявява исковата претенция като частична от общото задължение в размер от 859, 10 лв. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявения иск.

В срока по чл. 131, ал. 1 ЗЗД ответникът „Кеш Пойнт България“ ЕООД е депозирал отговор на исковата молба. Сочи, че при Районен съд – Пловдив са образувани общо три дела между страните по идентични искови молби, като с последните се оспорват идентични кредитни продукти по три договора за кредит. Твърди, че образуването на няколко производства представлява акт на злоупотреба с процесуални права, доколкото се цели облагодетелстване на ищеца с получаване на разноски във всяко производство. Излага подробни съображения за неоснователност на предявения иск. Оспорва изложените в исковата молба твърдения, че сключения между страните договор за кредит е със съдържанието, посочено в исковата молба. Твърди, че при сключване на договора не е допуснато соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, доколкото в договора за кредит ясно е посочен годишния процент на разходите и по какъв начин се формира последния с посочване на компонентите по чл.

19, ал. 1 ЗПК. Сочи, че годишният процент на разходите не надхвърля размера на пет пъти законната лихва за забава. Твърди, че договорът за потребителски кредит е сключен по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за кредит и е получил подробна информация за желания от него кредитен продукт. Сочи, че потребителят е разполагал и с възможност в рамките на 14 дни да се откаже от договора без да е обвързан по никакъв начин от неустойката, както и без никакви последици, свързани със заплащането на такси и разноски. Твърди, че към момента на сключване на договора потребителят е бил уведомен за икономическите последици от сключване на договора, като вместо да упражни правото си на отказ от договора ищецът е сключил още два договора за потребителски кредит, като е бил наясно с условията им. Сочи, че между страните са сключени 3 идентични договора за кредит в периода от 2023 г. до 2024 г., като последните са 2 сключени единствено със цел потребителя да се обогати за сметка на ответника. Счита, че доколкото не е налице недействителност на договора или неговите клаузи твърдените за заплатени суми са получени от ответника при наличие на правно основание за това. Счита, че исковата претенция е недоказана, доколкото ищецът, чиято е доказателствената тежест за това, не сочи доказателства за заплащане на сумите. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявените искове, ведно със законните последици.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.

От събраните по делото доказателства се установява, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ..../28.08.2023 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищцата сумата от 1 000 лв. срещу насрещното задължение на ищцата да върне предоставения й за възмездно ползване финансов ресурс на 18 двуседмични погасителни вноски – първите пет в размер от 18, 67 лв., а следващите - в размер от 87, 35 лв., ведно с начислената възнаградителна лихва или сумата в общ размер от 1 228, 90 лв.

Установен е годишен лихвен процент от 48 % и годишен процент на разходите от 61, 98 %.

С разпоредбата на чл. 5 от договора страните са постигнали съгласие, че заемополучателят следва да обезпечи задължението си с осигуряване на поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ на следните условия: поръчителство от едно или две физически лица, които отговарят кумулативно па следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход па всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са Заемаетели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от "Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход.

С клаузата на чл. 11 от договора страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, последният следва да заплати неустойка на кредитора в размер на сумата от 859, 10 лв. на вноски.

По своята правна природа неустойката представлява форма на договорна отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто размер е предварително определен от страните. Поначало функциите на установена между страните неустоечна клауза са обезпечителна, 3 обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл съдът съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което е прието, че като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото решение е прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Посочено е, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способипоръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.

Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може да има и санкционен характер.

В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения от заемодателя начин в чл. 5 от Договора. Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора.

Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято стойност е по-висока от установеното договорно възнаграждение, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това задължение всъщност съставлява скрито под формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя, т.е. последното е установено в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Този извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено това задължение, тъй като договора е предвидено неустойката да 4 се заплаща на вноски подобно на главницата и възнаградителната лихва.

Следователно тази клауза не поражда права и задължения за страните, поради което сумата, заплатена от кредитополучателя – ищец в изпълнение на задълженията, предвидени в тази разпоредба, са били недължимо платени от страна на ищеца като престирани при начална липса на основание.

От изслушаната в производството по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че в изпълнение на договора ищецът е заплатил сумата от 859, 10 лв. за неустойка. Съдът не възприема становището на ответника, релевирано в молба, представена преди първото по делото съдебно заседание, че експертизата не представлява доказателствено средство за доказване на заплатените в изпълнение на договора суми. В случая експертизата е направила справка в счетоводството на ответното дружество, в което са отразени и надлежно осчетоводени заплатените от ищеца суми по договора за кредит. В този смисъл, дори потребителят да не разполага с разписки за заплатените суми, тяхното отразяване в счетоводните записи на ответника, представлява признание за тяхното плащане.