Решение № 231 от 07.04.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 231 гр. София, 07.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян при участието на секретаря Диана В. Аначкова като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20258002101735 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Община Велинград срещу въззивно решение № 456 от 12.12.2024 год., постановено по в. гр. дело № 614/2024 год. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, с което, като е потвърдено решение № 183 от 13.05.2024 год., постановено по гр. дело № 214/2024 год. по описа на Районен съд – Велинград, поправено с решение № 285 от 22.07.2024 год., е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Г. Х. Б. срещу Община Велинград иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 36, ал. 3 ЗА, че ответникът дължи на ищеца сумата от 11 673.22 лв., представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за извършване на правни действия по ч. гр. дело № 686/2014 год. по описа на Районен съд – Велинград, определено с решение № 331 от 02.08.2023 год. на Адвокатски съвет – гр. П. по протокол № 18 от 02.08.2023 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.01.2024 год. до окончателното й изплащане /при допусната от първоинстанционния съд очевидна фактическа грешка при отразяване на годината, от която се дължи законната лихва, която е посочена като 2014 год./, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 51/2024 год. по описа на Районен съд – Велинград.

С определение № 5288 от 18.11.2025 год., постановено по настоящото дело, е 1 допуснато касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал.

1, т. 1 ГПК по следния въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да даде отговор на оплакванията, направени във въззивната жалба, да основе изводите си на събраните по делото доказателства, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните, в т.ч. възражение за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната престация?

В касационната жалба на ответника се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че неправилно въззивният съд бил приел, че ответникът не бил въвел своевременно възражение за прекомерност и необоснованост на размера на адвокатското възнаграждение, поради което същото не следвало да бъде обсъждано. В отговора на исковата молба било отправено искане съдът да се съобрази с решението на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/2022, с което ответникът на практика бил възразил срещу размера на определения адвокатски хонорар. Неправилно въззивният съд бил счел, че действията на ищеца, който бил възразил по общо 33 частни граждански дела, били основен мотив за дружествотокредитор да се съгласи да опрости част от дълга на длъжника /общината/. Изводите в обжалваното решение не кореспондирали с доказателствата по делото. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по касационната жалба Г. Х. Б. счита, че въззивното решение е правилно. Поддържа, че въззивният съд бил обсъдил въпроса за справедливия размер на адвокатското възнаграждение по чл. 36 ал. 3 ГПК в светлината на решение на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/2022 и на първо място приел, че той е преклудиран – не е повдигнат с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК. А дори и това възражение да било разгледано по същество, то същото било неясно. Въззивният съд бил приел, че своевременно извършените от пълномощника правни и фактически действия по делото, се отличават с необходимата прецизност, логика, с яснота и дълбочина на разсъжденията, с използване на богат фактологически и правен език и знания по казуса, с посочване на многобройна съдебна практика, при което положителният краен резултат за представлявания Община Велинград бил налице и нямало основание да бъде редуциран размерът на адвокатското възнаграждение. По делото било доказано, че възложените процесуални действия били реално извършени.

Възражението на ответника, че не дължи възнаграждение, било неоснователно. Тези действия били извършени в защита интересите на упълномощителя. Нямало пропуснати процесуални срокове, неизпълнени указания на съда, които да са довели до накърняване законните интереси на Община Велинград, като ищецът бил взел и активно участие в преговорите с процесуалните представители на „Еко Титан“ ЕООД и едноличния собственик на капитала, в които бил изразил становището си, което било подборно застъпено и в заповедното производство. Претендира и присъждането на 2 направените разноски по делото.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 36, ал. 3 ЗА, въззивният съд е приел, че между страните е възникнало валидно процесуално правоотношение по договор за поръчка, с предмет осъществяване от ищеца, като пълномощник, на процесуално представителство и защита в полза на представлявания Община Велинград – длъжник по образувано и висящо заповедно производство по ч. гр. дело № 686/2014 год. по описа на РС – Велинград. Между страните нямало спор о т н о с н о характера, естеството, резултата и своевременното извършване на предприетите от пълномощника правни действия, както и че между представител и представляван не бил сключван нито писмен, нито устен договор и не било уговорено заплащането на адвокатско възнаграждение, като ищецът инициирал производство по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА и с решение на Адвокатски съвет – Пловдив, което не било обжалвано и влязло в сила, му било определено възнаграждение в размер на 11 673.22 лв. /с включен ДДС/. Ищецът, предвид етапа на развитие на заповедното производство към момента на упълномощаването му от ответника, бил предприел всички възможни фактически и правни действия с цел да постигне изгоден и благоприятен за представлявания правен резултат, доколкото при уважаване на молбата му за обезсилване на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист отговорността на длъжника отпада, като използвал всички възможни правни способи и механизми, за да постигне изгоден резултат за общината. Всички негови искания били направени в съответните процесуални срокове и със съответната задълбочена правна и фактическа аргументация и обосновка, при добросъвестно упражняване на учредените му от страната /клиента/ процесуални права, с важимост до приключване на производство пред всичките му инстанции. Производството по което ищецът б и л представлявал общината, било завършило по начин, независещ от пълномощника. Независимо от това в резултат на действията на ищеца станало известно на кредитора „Еко-титан“ ЕООД, че съществува процесуална възможност и вероятност за евентуално обезсилване на издадените в полза на дружеството заповед за изпълнение и изпълнителен лист, поради допуснат съществен процесуален порок в производството по издаването им, не само по това заповедно производство, а и по останалите други заповедни производства, описани в споразумението от 10.12.2019 год. /общо 33 частни граждански дела/. Това бил и основният мотив дружеството кредитор да се съгласи да опрости част от дълга на длъжника Община Велинград – повече от / част от целия дълг, срещу задължението на общината да валидира издадените в полза на кредитора заповеди за незабавно изпълнение и изпълнителни листове, като оттегл и всички оспорвания и частни жалби, с което да могат безпрепятствено да продължат изпълнителните действия по принудително събиране на вземанията, в случай, че длъжникът не изпълни всички клаузи по споразумението и не изплати доброволно и 3 извънсъдебно дълга на 72 месечни вноски. Следователно и в двата случая длъжникът бил постигнал положителен правен резултат – интересите му били защитени благодарение на активната професионална и правна работа и действия на ищеца, като паричният му дълг бил редуциран. Ищецът бил извършил посочените правни и фактически действия със знанието на упълномощителя /обратното не се твърдяло по делото/ и последният в нито един момент не бил възразил по тяхното извършване със заявен категоричен отказ да бъдат предприемани или че същите не са в интерес на общината, че не са необходими или че са против интересите и политиката на общината. Ответникът не излагал конкретни факти, обстоятелства и доводи, нито ангажирал доказателства в подкрепа на тезата си, че извършените от ищеца действия не са в негов интерес.

Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника за погасителна давност, като е изложил съображения, че когато се касае за адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 2 ЗА, за него е приложима общата петгодишна погасителна давност – чл. 110 ЗЗД. Същото не представлявало възнаграждение за труд, поради което кратката тригодишна погасителна давност по чл.

111, б. „а“ ЗЗД е неприложима.

На следващо място, като се е позовал на съдебната практика, въззивният съд е приел, че възнаграждението за адвокат, определено с решение на Адвокатския съвет по чл. 36, ал. 3 ГПК, може да се редуцира като прекомерно и необосновано в хипотеза, при която страната /ответник/ е направила изрично възражение в тази насока с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК и са налице условията на закона. В случая нито в отговора на исковата молба, нито в подадената въззивна жалба били изложени такива доводи от ответника. Същият се бил позовал на решение от 25.01.2024 год. на СЕС по дело С-438/2022 в отговора на исковата молба, но не ставало ясно същото във връзка с кое вземане следва да бъде съобразено. С отговора на исковата молба ответникът не бил оспорил начина и механизма на определяне на адвокатското възнаграждение от Адвокатския съвет, като бил признал действието на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения в отношенията между страните /представител и представляван/; не оспорвал като прекомерен или необоснован размера на определеното на ищеца възнаграждение, а твърдял, че предприетите от последния процесуални действия н е са били в интерес на общината и не били извършени реално. В подаденото възражение срещу заповедта за изпълнение също не бил въведен довод за прекомерност и необоснованост на размера на възнаграждението. Въпросът за справедливия размер на адвокатското възнаграждение по чл. 36, ал. 3 ГПК, в светлината на решение на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С438/2022, за първи път се поставял едва в представеното писмено становище на Община Велинград в производството пред въззивната инстанция. В обобщение въззивния съд е приел, че възражението за несправедлив размер на адвокатското 4 възнаграждение е преклудирано по смисъла на чл. 133 ГПК и не може да бъде обсъждано. Допълнително е посочил, че извършените от ищеца правни и фактически действия по делото се отличават с необходимата прецизност, логика и яснота, с използване на богат фактически и правен език и знания по казуса, с посочване на многобройна съдебна практика, поради което няма основание да бъде редуциран размера на паричното вземане на адвоката, защото извършените правни и фактически действия са реални, своевременно извършени и са постигнали положителен за представлявания ефект – в правен и финансов аспект.

По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Според задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС №1/1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК, приетото в мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тъл. дело № 1/2013 год., ОСГТК и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 264 от 18.12.2013 год. на ВКС по гр. дело № 915/2012 год., ІV г. о., ГК, решение № 228 от 01.10.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1060/2014 год., І г. о., ГК, решение № 77 от 17.03.2015 год. на ВКС по гр. дело № 2040/2014 год., ІV г. о., ГК, решение № 260 от 12.01.2017 год. на ВКС по гр. дело № 1511/2016 год., ІV г. о, ГК, решение № 104 от 26.11.2020 год. по т. дело № 2441/2019 год., ІІ т. о., решение № 86 от 06.07.2020 год. на ВКС по т. дело № 761/2019 год., ІІ т. о., ТК, решение № 243 от 15.01.2021 год. на ВКС по гр. дело № 481/2020 год., ІV г. о., ГК, цитираните от касатора решения на ВКС и др., дейността на въззивната инстанция при действащия ГПК е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение я продължава. Тя има за предмет разрешаването на самия материалноправен спор, като контролът над първоинстанционния съдебен акт е страничен, а не пряк резултат от дейността на въззивния съд, която е решаваща. Поради това въззивният съд, давайки собствено разрешение по спорния предмет на делото въз основа на извършената самостоятелна преценка на събрания пред него и в първоинстанционното производство относим и допустим доказателствен материал, е длъжен да даде и самостоятелен отговор на всички своевременно заявени и поддържани от страните възражения и доводи, дори и когато сподели мотивите на първоинстанционното решение. След изведените собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, задължение на въззивната инстанция е да направи също и констатация за частичното им или пълно съвпадение с тези на първоинстанционния съд и в съответствие с последната да се произнесе по основателността на наведените във въззивната жалба оплаквания и противостоящи им защитни тези. Извършването на тези последователни процесуални действия, насочени към постановяването на въззивното решение са гаранция както за спазване на принципа на състезателност в гражданския процес, така и за реалното 5 осъществяване на правото на защита на страните в процеса. Необсъждането и непроизнасянето от въззивния съд по всички наведени доводи и своевременни възражения при разглеждане на спора по същество е съществено процесуално нарушение.