Определение № 1206 от 05.05.2026, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1206 гр. Пловдив, 05.05.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на пети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стефка Михова

Членове:

Николай Стоянов

Иван Йорданов като разгледа докладваното от Иван Йорданов Въззивно частно гражданско дело № 20265300500854 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ №49, бл. 53Е, вх. В, ет.7 чрез пълномощника по делото юрисконсулт Г. С. против Определение №113/29.01.2026 г., постановено по гр. дело №1260/2025 г. по описа на Районен съд - Карлово, II гр.с., с което е оставена без уважение молбата на „Профи Кредит България“ ЕООД, чрез юрк. Г.С.К. за изменение на Решение №482/23.12.2025 г. постановено по гр. д. №1260/2025 г. по описа на РС Карлово, в частта относно разноските.

В жалбата се навеждат доводи за неправилност на постановения съдебен акт. Иска се от въззивния съд да отмени обжалваното определение, като се постанови съдебен акт, с който да се измени решението в частта за разноските като не се присъжда адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза на процесуалния представител на ответницата, а при условията да евентуалност да се намалят значително поради прекомерност присъдените разноски за адвокатско възнаграждение в размер до 600 лева/306,78 евро общо.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на частната жалба от ответната страна по жалбата М. И. Д., с ЕГН ********** чрез пълномощника адв. К. К., с който счита, че частната жалба е неоснователна и моли да бъде потвърдено обжалваното определение, като излага подробни доводи.

Пловдивският окръжен съд, като провери законосъобразността на обжалвания съдебен акт, представените доказателства и становищата на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ 1 на обжалване съдебен акт, внесена е дължимата държавна такса, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от „Профи Кредит България“ ЕООД против М. И. Д., с която е предявени установителни искове по реда на чл. 422 ГПК, за признаване за установено по отношение на ответницата, че същата дължи на ищеца сумата в размер на 3069,11 лева, представляваща дължима главница по Договор за потребителски кредит №30040937396 от 27.11.2019 г., сключен между страните и сумата в размер на 81,21 лв., представляваща договорна лихва за периода 03.03.2021 г. – 03.03.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК №477/02.05.2025 г. по частно гр. дело № 896/ 2025 г. на РС-Карлово, II гр. с. Предявен е и насрещен осъдителен иск с правна квалификация по чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД от М. И. Д. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД за заплащане на сумата от 5617 лева, платена от ищцата на ответника без основание по недействителния Договор за потребителски кредит № 30040937396 от 27.11.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба до окончателното плащане.

С постановеното по делото Решение №482/23.12.2025 г. Районен съд – Карлово е отхвърлил като неоснователни предявените от „Профи Кредит България“ ЕООД против М. И. Д. установителни искове по реда на чл. 422 ГПК за главница и договорна лихва, като е уважил предявения от М. Д. срещу търговското дружество осъдителен иск за заплащане на сумата от 5617 лева, платена от ищцата на ответника сума без основание, ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба до окончателното плащане. Съдът е осъдил „Профи Кредит България“ ЕООД да заплати на адв.

К. К. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. общо сумата от 1200 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на М. Д. безплатно представителство по делото, от които 600 лв. по първоначалните искове на дружеството срещу Д. и 600 лв. по насрещния иск на Д. срещу дружеството.

По реда на чл. 248 от ГПК частният жалбоподател е поискал изменение на решението в частта му за разноските, като не се присъжда адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза на процесуалния представител на ответницата, а при условията да евентуалност да се намали в размер до 600 лева общо.

С обжалваното Определение №113/29.01.2026 г., постановено по гр. дело №1260/2025 г. по описа на Районен съд - Карлово, II гр.с. съдът е оставил без уважение молбата на „Профи Кредит България“ ЕООД по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските. Първоинстанционният съд е посочил, че не споделя твърденията на пълномощника на „Профи Кредит България“ ЕООД, че липсата на приложен списък по чл.80 ГПК е задължително, за да може на представлявалия страната адвокат по реда на чл.38, ал.1 от ЗАдв. да се присъди възнаграждение. Съдът е приел, че е неоснователно искането да се присъди на адв. К. едно общо възнаграждение за 2 процесуалното й представителство по първоначалния и по насрещния иск, като е аргументирал, че на адв. К. се дължи възнаграждение от насрещната страна, т. е. от ищеца, за осъщественото безплатно представителство на ответницата, която е декларирала, че е материално затруднено лице. Изложил е, че насрещният иск е самостоятелно процесуално средство за защита и обуславя дължимост на отделно адвокатско възнаграждение. В случая той е уважен, поради което на адв. К. се полага възнаграждение в определен от съда размер. Първоинстанционният съд е посочил, че е определил възнаграждение по 600 лева за всеки от исковете, т. е. под минимума на Наредба №1/2004 г., като е намерил, че същото е справедливо, съответства на фактическата и правна сложност на делото и положения от адвоката труд.

Настоящият съдебен състав намира определението за правилно.

На първо място, не се споделя становището на ответника, че разноски за адвокатско възнаграждение на адвокат К. не се дължат. В случая пред първата инстанция е направено искане от адв. К. за присъждане на възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв. Според утвърдената практика на ВКС – напр. определение № 60227 от 03.06.2021 г. по ч.гр. д. № 1954/2021 г., ІІІ г. о., определение № 643 от 07.12.2022 г. по ч. т. д. № 2370/2022 г., І т. о. и др., е прието, че наличието на основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски. Този извод се извежда от чл. 38, ал. 1 и ал. 2 ЗАдв., очертаващ изчерпателно предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, а именно: да е оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв и в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски.

Изпълнението на посочените две условия задължава съда да определи адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат, като осъди другата страна да го заплати. Взаимно формираната между доверителя и довереника воля за процесуално представителство по реда на чл.

38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. е достатъчна за доказване на материалната затрудненост, като решението дали да окаже безплатна помощ е въпрос единствено на преценката на самия адвокат, поради което са неоснователни оспорванията на жалбоподателя в тази насока. Неоснователен е и доводът, че липсата на представен списък на разноските по чл. 80 ГПК от насрещната страна е пречка за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв.

Съгласно приложима редакция на ЗАдв. към процесния момент размерът на адвокатското възнаграждение по чл. 38 ЗАдв. се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл.80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните /в този смисъл е и Определение №319/09.07.2019 г. по ч.гр.д.

№2186/2019 г. на ВКС, IV г.о., цитирано в отговора на частната жалба/.

На следващо място, с оглед препращащата разпоредба на чл. 36, ал. 2 ЗАдв. (в редакцията ДВ, бр. 97 от 2012 г.), относима при преценката на размера на адвокатското възнаграждение е Наредба №1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.), която 3 не е обвързваща за съда и третите лица, с оглед даденото тълкуване в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, а служи единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения. При определяне на адвокатското възнаграждение в хипотезата на чл.38, ал.2 ЗАдв. съдът е обвързан единствено от фактическата и правна сложност на делото, като следва да извърши конкретна преценка за размера на възнаграждението съобразно фактическата и правна сложност на делото и обема на извършените от пълномощника действия.

В случая са били разгледани установителни искове за дължимост на главница в размер на 3069,11 лева по договор за потребителски кредит и договорна лихва в размер на 81,21 лв., предявени от кредитора срещу длъжника и насрещен осъдителен осъдителен иск с правно основание чл.55, ал. 1, пр.1 от ЗЗД, предявен от потребителя срещу кредитора с цена 5617 лева.

Защитата на ответницата/ищцата по насрещния иск е осъществявана от адв. К. посредством подаване на отговор на исковата молба и предявяване на насрещнен иск, молба за отстраняване на нередовност на насрещната искова молба, явяване и участие в откритото съдебно заседание по делото. Макар делото да не се отличава с фактическа и правна сложност, в случая са били разгледани главни установителни искове, предявени от жалбоподателя като ищец, които са били отхвърлени изцяло и осъдителен иск срещу жалбоподателя, който е уважен изцяло. В тази връзка, неоснователно е искането на жалбоподателя за определяне на едно общо адвокатско възнаграждение за главните искове и насрещния иск. Касае се за отделни искове като разноските се определят за всеки отделен иск, а не са функция на механичния сбор от цената на всички искове.

Следва да се посочи, че относно защитата на потребителя при недействителни договорни клаузи, какъвто именно е настоящият случай, с постановеното по преюдициално запитване във връзка с приложение на чл.6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13 решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, и решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 г.

Съдът на ЕС е дал принципни тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в светлината на правото на ЕС. В пар. 21 на решението по дело С-57/2015г. е посочено, че член 14 от Директива 2004/48 прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. Следователно възлаганите разноски следва да са разумни и пропорционални.

Предвид обема и съдържанието на предоставената адвокатска услуга, като отчита и защитавания материален интерес, съставът на въззивния съд намира, че определеното от първоинстанционния съд адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв. в общ размер от 1200 лв./613,55 евро не е прекомерно и не следва да бъде намалявано, както е поискал жалбоподателят.

Адвокатско възнаграждение съответства на материалния интерес по делото, 4 изхода по спора, както и на вида и количеството на извършената работа и на фактическата и правна сложност на делото, като намира баланса между правото на адвоката да получи възнаграждение, съответстващо на положения труд, и интереса на насрещната страна адвокатското възнаграждение да не е прекомерно и несъразмерно на фактическата и правна сложност на делото.

По изложените съображения настоящият състав намира, че разглежданата частна жалба е неоснователна, а определението на Районен съд – Карлово е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение №113/29.01.2026 г., постановено по гр. дело №1260/2025 г. по описа на Районен съд - Карлово, II гр.с.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението пред Върховния касационен съд.