Решение № 147 от 02.07.2025, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 147 гр. Враца, 02.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Калин Тр. Тодоров

Борис К. Динев при участието на секретаря Цветелина Сл. Григорова като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско дело № 20251400500220 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

С Решение № 6/06.01.2025 г., постановено по гр.д.№ 734/2024 г. по описа на Районен съд-Бяла Слатина, на основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл.26, ал.1, предл.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ е прогласена нищожността на Договор за потребителски кредит № ***/17.05.2019 г, сключен между П. Г. Н., ЕГН **********, с адрес: ***, и „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: *** (***). Със същия съдебен акт на основание чл.78, ал.1 от ГПК е осъдено „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД да заплати на П. Г. Н. сума в размер от 1266,81 лв., представляваща сторени разноски в производството, както и на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата да заплати на адв.В. В. М. от АК-Перник, сума в размер от 2350,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено безплатно представителство на П. Г. Н..

С Определение № 182/02.03.2025 г., постановено по същото делото на РС-Бяла Слатина, съдът е оставил без уважение като неоснователно искането на „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК ***, за изменение на Решение № 6/06.01.2025г. в частта за разноските.

По делото е постъпила въззивна жалба вх.№ 869/05.02.2025 г. от „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, подадена чрез юрисконсулт К. З., против Решение № 6/06.01.2025 г., постановено по гр.д.№ 734/2024 г. по описа на РС-Бяла Слатина.

1

В жалбата се поддържа, че решението е неправилно. Изразява се несъгласие с изводите на районния съд за недействителност на договора за кредит и изложените в съдебния акт мотиви, че застрахователните премии следва да се отчитат при изчисление на ГПР. Навеждат се доводи, че сключването на застраховка не е задължително условие за получаването на кредита и кредитополучателят сам е пожелал ползването на тази допълнителна услуга, както и че отказът от застраховката след сключването на договора за кредит не би променил условията на договора (лихва, размер на вноска или друг параметър). Извършва се позоваване на § 1, т.1 от ДР на ЗПК, според които застрахователната премия е разход по кредита, само когато сключването на договора за услуга (застраховка) е задължително условие за получаването на кредита.

Излагат се аргументи относно правната характеристика на застраховката като допълнителна услуга, като се акцентира, че това е услуга, предоставена при сключване на отделно договорно отношение, както и относно финансовата характеристика на застрахователната премия.

В жалбата се посочва, че районният съд не е обсъдил изложените в отговора на исковата молба доводи в подкрепа на тезата, че застрахователната премия не е част от общите разходи по кредита. В тази връзка се излагат съображения, че съгласно чл.19 от договора за кредит, сключването на застраховка не е условие, което следва да бъде изпълнено от потребителя, за да получи желания кредит. Акцентира се, че преди да сключи договора за кредит, което е станало с подписването му на 17.05.2019 г., ищецът е подписал заявление-декларация за установяване на договорни отношения, с което е бил запознат с възможността да избере или не сключването на застраховка и в т.7 от това заявление ищецът е декларирал изрично съгласието си за сключване на застраховка. Според изложеното в жалбата, така изразеното съгласие за сключване на застраховка дава възможност на банката да включи този параметър в договора за кредит, като размерът на застрахователната премия се определя като процент от заемната сума и срока на договора за кредит, което е посочено и в представената на кредитополучателя преддоговорна информация. Изтъква се също и това, че в застрахователната полица се съдържа клауза, според която е предвидена възможност застрахованото лице с писмено заявление за предсрочно прекратяване на застрахователния договор да прекрати последния без правни последици по отношение на договора за потребителски кредит.

Най-сетне в жалбата се изразява несъгласие и с изводите на първоинстанционния съд, че реалният размер на ГПР възлиза на 82.32% Посочва се, че вещото лице е достигнало до извод за такъв размер на ГПР при включване в него на застрахователната премия и на таксата за оценка на риск.

Въззивникът не оспорва факта, че застрахователната премия не е взета предвид при изчисляването на ГПР, но поддържа, че разходите по застрахователния договор не следва да бъдат причислявани към ГПР, с оглед на което счита, че районният съд неправилно е приел, че договорът за кредит е недействителен на основание чл.22 ЗПК.

Прави се искане за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове изцяло. Претендира се присъждане на деловодните разноски по делото, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение. Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната 2 страна.

Постъпил е отговор вх.№ 3227/14.05.2025 г. от П. Г. Н., чрез пълномощника й адв.В. М., преупълномощен от Еднолично адвокатско дружество "Д. М.", в който се изразява становище за допустимост, но неоснователност на въззивната жалба.

В отговора се поддържа, че атакуваното решение е правилно, законосъобразно и обосновано. Изразява се несъгласие с изложените в жалбата оплаквания, че съдът е обсъдил само част от доказателствата по делото. Навеждат се доводи, че именно след изследване на всички обстоятелства по делото, първоинстационният съд е направил извода, че независимо от факта, че в договора за кредит застраховката е определена като незадължителна допълнителна услуга, която не е условие за сключване на договора, този факт е лишен от правно значение, тъй като от останалите установени по делото обстоятелства се установява противното.

На следващо място се сочи, че клаузите са част от предварително изготвения от кредитора текст на договора, върху който потребителят не е имал възможност да влияе и същите имат изцяло декларативен характер. В подкрепа на становището, че сключването на договора за застраховка представлява условие за отпускане на кредита, се излагат аргументи, че размерът на застрахователната премия е предварително определен в договора за кредит към датата на неговото сключване и е включен в размера на главницата по погасителния план. Посочва се, че договорът за кредит и застраховката са от една и съща дата, както и че ответникът е действал като застрахователен агент, което също води до извод, че застраховката е представлявала условие за отпускане на кредита и съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, вр. § 1, т.1 от ДР на ЗПК размерът на застрахователната премия е следвало да бъде включен в ГПР. Сочи се също, че за да се сключи договора за застраховка ищецът вече следва да е имал качеството на кредитополучател, за да има какво да се застрахова, но ако към момента на сключването на договора за застраховка вече е бил сключен договора за кредит, то възниква въпросът как в погасителния план фигурират и вноските по договора за застраховка, ако той още не е бил сключен. Въззивникът счита, че със сключването на застрахователния договор се цели прикриването на реални доходи и прикриването на действителния размер на ГПР.

Според изложеното в отговора, кредитополучателят е бил въведен в заблуждение, тъй като не е логично да сключи толкова неизгоден договор за застраховка в случай, че същият не е задължителен. Изразява се и несъгласие с изложените в жалбата твърдения, че кредитополучателят може да се откаже от застраховката, както и че цената на застрахователната стойност се определя от застрахователя.

В отговора се извършва позоваване на практика на съдилища в РБ по сходни казуси, според която в общия разход по кредита за потребителя по смисъла на § 1, т.1 от ДР на ЗПК се включват и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии и такса ангажимент в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаването на кредита, като невключването дори и на един от тези разходи в калкулацията на ГПР е достатъчно основание да бъде обявен договора за недействителен.

Прави се искане да бъде оставена без уважение подадената въззивна 3 жалба и да бъде потвърдено атакуваното решение. Претендира се присъждане на деловодни разноски.

По делото е постъпила и частна жалба вх.№ 2189/31.03.2025 г. от „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, подадена чрез юрисконсулт К. З., против Определение № 182/02.03.2025 г. по гр.д.№ 734/2024 г. по описа на РС-Бяла Слатина.

На първо място в частната жалба се поддържа, че неправилно районният съд е приел, че следва да бъде присъждано адвокатско възнаграждение в полза на ищеца както за уважения главен иск, така и за отрицателния установителен иск. Навеждат се доводи, че тези искове се основават на един и същ правопораждащ факт – недействителност на клаузите на договора за потребителски кредит.

На следващо място се посочва, че въпреки незадължителния характер на Наредба № 1 от 09.07.2004 г., жалбоподателят се позовава на определения в чл.7, ал.2, т.2 от същата размер на адвокатското възнаграждение и поддържа, че в случая възнаграждение следва да се определи съобразно цената на главния иск от 8 000 лв., при което дължимото адвокатско възнаграждение е 1 100 лв. Намира, че съдът има основание да присъди и адвокатско възнаграждение в по-нисък размер от определения в Наредбата, тъй като реални разноски не са направени, а се присъждат на основание чл.38, ал.2 ЗА и с оглед фактическата и правна сложност на делото.

В частната жалба се извършва позоваване на практика на СЕС и на ВКС, като в заключение се посочва, че следва да бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адвокатско възнаграждение, без да се стига до прекомерност и неоснователно обогатяване, а единствено при съобразяване на наличните обективни фактори, включващи реално извършените действия от процесуалния представител и липсата на фактическа и правна сложност на делото.

Прави се искане за отмяна на обжалваното определение и уважаване на депозираната от банката молба по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, като се редуцират присъдените на ищеца разноски в първоинстанционното производство до справедливия минимум.

Постъпил е отговор вх.№ 3228/14.05.2025 г. от адв.В. М., като пълномощник на ищеца П. Г. Н., в който се изразява становище за допустимост, но неоснователност на подадената частна жалба.

Посочва се, че съдът е присъдил по свое усмотрение претендираното адвокатско възнаграждение, което е обективно, обосновано и съобразено с всички факти по делото. Изразява се несъгласие с оплакванията в частната жалба, че делото не се характеризира с фактически и правна сложност, като се посочва, че хонорарът е съобразен с факта, че са проведени няколко съдебни заседание, изслушана е ССЕ и са извършени много други процесуални действия от страна на адвоката.

Развиват се съображения, че адвокатът няма как да бъде възнаграден за по-високата си квалификация, освен с по-високо възнаграждение, както и че е абсурдно да се твърди, че водейки еднотипни дела адвокатът не влага много ресурс, тъй като логиката е точно обратната, а именно – щом едно лице е тесен специалист в определена област, то и възнаграждението му следва да е по-високо.

На следващо място се сочи, че от съществено значение е и какъв е материалният интерес по делото, тъй като адвокатът носи отговорност именно 4 за този интерес.

Излагат се и аргументи, че решението на СЕС не казва, че не следва да се прилагат предвидените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения, а че следва да се подхожда индивидуално при определяне на възнаграждението като се вземе предвид извършената по делото дейност на адвоката и в случая съдът е присъдил по свое усмотрение претендираното възнаграждение.