Решение № 1419 от 25.01.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1419 гр. София, 25.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 44 СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ПОЛИНА АНД.

ХАДЖИМАРИНСКА при участието на секретаря Теодора Ст. Велчева като разгледа докладваното от ПОЛИНА АНД. ХАДЖИМАРИНСКА Гражданско дело № 20231110121969 по описа за 2023 година Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от Г. А. Н. срещу „БЕДК“ ООД, с която са предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 9, ал. 1 от сключен между страните Договор за кредит № ............... от 11.02.2022г., предвиждаща заплащане на такса за услуга бързо разглеждане на искането за кредит.

В исковата молба ищцата твърди, че е сключила с ответника Договор за кредит № ............... от 11.02.2022г., по силата на който последният й е предоставил сумата от 1000 лв. Твърди, че в чл. 9, ал. 1 от договора е предвидена дължима такса за бързо разглеждане на искането за кредит в размер от 350 лв., платима разсрочено с месечните погасителни вноски. Навежда подробни съображения, че клаузата за дължимост на тази такса е нищожна. Поддържа нарушение на нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която не се дължат такси във връзка с усвояване и управление на кредита. Посочва също, че възнаграждението представлява печалба на кредитора и с уговарянето му се заобикаля императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото с включването му в ГПР същият надхвърля допустимия максимален размер. Твърди още, че в противоречие с добрите нрави е налице оскъпяване на кредита, целящо единствено обогатяване на кредитора. Счита, че клаузата е и неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, като навежда, че 1 не е индивидуално договорена. С тези доводи ищцата обосновава правния си интерес от търсената искова защита. Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба с изразено становище за неоснователност на предявените искове. Оспорва твърденията на ищцата за нищожност на атакуваната клауза от процесния договор, като поддържа, че ищцата е заявила получаване на допълнителна незадължителна услуга по кредита, таксата за която не следва да се включва в ГПР. Моли за отхвърляне на исковата претенция и за присъждане на сторените деловодни разноски.

Съдът, като прецени твърденията на страните и като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, формира следните изводи от фактическа и правна страна:

За успешното провеждане на предявените искове в тежест на ищцата е да докаже наличието на сключен между страните договор със соченото в исковата молба съдържание и пороците, които твърди да влекат нищожност на оспорената клауза от същия.

По делото не е спорно и от събраните писмени доказателства се установява, че на 11.02.2022г. между Г. А. Н., в качеството на кредитополучател, и „БЕДК“ ООД, в качеството на кредитодател, е сключен Договор за кредит № ..............., съгласно който ответното дружество е предоставило на ищцата сумата от 1000 лв. срещу поето от нея задължение за връщането й в срок до 20.01.2023г. на 11 месечни вноски съобразно приет погасителен план, при следните условия по кредита: ГПР – 36,06 %, ГЛП – 32,55 %. Видно от договора, представен като доказателство, в чл. 9, ал. 1 от същия в полза на ответника е уговорено възнаграждение за услуга бързо разглеждане на искането за кредит в размер от 350,11 лв., платимо от ищцата на равни части през периода на договора, съразмерно добавени към всяка погасителна вноска. Така определеното възнаграждение не се спори, че не е включено в договорения ГПР. Посочената услуга е указано, че е подробно регламентирана в приложимите към договора Общи условия, каквито не са представени по делото, но страните не спорят, че услугата се изразява в приключване на процедурата по разглеждане и одобряване на искането за отпускане на кредит в кратък срок от подаването му.

Спорът между страните се концентрира върху валидността на съдържащата се в процесния договор клауза за дължимост на възнаграждение за визираната услуга.

2

Не се твърди и не са ангажирани доказателства за това предоставеният кредит да е предназначен и използван във връзка с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, поради което съдът приема, че ищцата е страна по така сключения договор като потребител на финансовата услуга по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП, предоставена й от кредитодателя – небанкова финансова институция, търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. С оглед качеството на страните по него и естеството на престациите договорът е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК и отношенията между страните се регулират от специалния закон. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Договорът се сключва в писмена форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК, и трябва да отговаря на строго определени изисквания по ЗПК за неговото съдържание. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Следователно част от изискванията на чл. 11, ал. 1 ЗПК досежно съдържанието на договора са императивни и нарушението им влече нищожност на същия.

Кредитополучателят по такъв договор се ползва и от потребителската защита срещу неравноправни клаузи по чл. 143 и сл. ЗЗП, за които съдът следи служебно – арг. чл. 7, ал. 3 ГПК.

Установи се, че по процесния договор наред с главното задължение в тежест на ищцата кредитополучател е възникнало и задължение за заплащане на възнаграждение за услуга бързо разглеждане на искането за кредит. Съгласно чл.

10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Целта на таксите и комисионите по смисъла на цитираната разпоредба е да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга за предоставяне на заемни средства. Нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК обаче установява забрана за кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая уговорената 3 такса за бързо разглеждане не би могла да се подведе под дефиницията за допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, за която дейност е предвидена законова възможност кредитодателят да събира допълнителни възнаграждения. Тази такса касае действия, свързани с отпускането и усвояването на кредита, поради което попада в приложното поле на установената в чл. 10а, ал. 2 ЗПК забрана. Липсват данни, че при разглеждане на документите за отпускане на кредит кредитодателят прави допълнителни и неприсъщи разходи, за които да събира отделна такса. Бързото разглеждане на искането за отпускане на кредит само по себе си не представлява допълнителна услуга, която да следва да се заплаща от потребителя отделно.

Отделно от горното, съдът намира, че е налице и нарушаване на императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно която разпоредба договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (в приложимата редакция обн. ДВ бр. 35/2014г.) повелява императивно, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левова и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В процесния случай, с оглед естеството на услугата бързо разглеждане на искането за кредит, 4 уговореното за нея възнаграждение представлява общ разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и следва да бъде включено при определяне на годишния процент на разходите. С посочването в договора на ГПР само формално са изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК, но указаният размер на ГПР не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, с които би се формирал ГПР, надхвърлящ максималния допустим размер от 50%.

Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва да се тълкува буквално, а именно, че при посочен, макар и неправилно определен ГПР, се явява изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. Затова и неяснотата или подвеждащото му оповестяване законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителния ГПР в договора за кредит при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, кредитодателят е нарушил императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което съгласно чл. 22 ЗПК влече като последица недействителност на договора.

С оглед изложеното съдът намира, че процесният договор и в частност оспорената клауза от същия са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради което предявеният иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен, като при този извод съединените в условия на евентуалност установителни искове на останалите наведени твърдения за пороци не подлежат на разглеждане.

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски възниква в полза на ищцата, която своевременно е заявила искане за присъждане на разноски и доказва сторени такива за държавна такса в размер от 50 лв. и за адвокатско възнаграждение в размер от 1200 лв. с ДДС – платено в брой на упълномощения адвокат съгласно отбелязването в този смисъл в представения договор за правна защита и съдействие, имащ в тази част характер на разписка за извършеното плащане. Така на ищцата се следват общо 1250 лв. разноски – по фиксинг на БНБ 639,11 евро.