Решение № 2045 от 25.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2045 гр. София, 24.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Галина Ташева

Стойчо Попов при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Стойчо Попов Въззивно гражданско дело № 20211100509371 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20120693 от 20.05.2021 г., постановено по ГД № 39416 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд (СРС), III ГО, 140 състав, ответникът „Застрахователна компания Л.И.“ АД на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), вр. чл. 45 от ЗЗД е осъден да заплати на ищеца Я. К. П. сумата от 1000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – физически болки и страдания и психическа травма, преживени от ищеца, вследствие настъпило на 07.11.2015 г. застрахователно събитие – ПТП, причинено по вина на водач на лек автомобил марка „Сеат“, модел „Алхамбра“, рег. № ****, гражданската отговорност на който е застрахована от ответника по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.11.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер от 1000,00 лв. до пълния предявен размер от 5000,00 лв. С обжалваното решение СРС се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство, съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 и 3 от ГПК, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от иска.

1

Решението на СРС е обжалвано от ищеца, в частта, с която е отхвърлена претенцията му за разликата над уважения размер от 1000,00 лв. до пълния предявен размер от 5000,00 лв. Въззивникът поддържа, че решението на първоинстанционния съд в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Сочи се като спорен единствено въпросът относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Излагат се доводи, че определеният от СРС размер на обезщетението е силно занижен, несъобразен с принципа за справедливостта и събраните по делото доказателства. Сочи се, че същият противоречи и на доброволно определените обезщетения на другите участвали в същото ПТП спътници на ищеца, които били претърпели идентични вреди с тези на ищеца. Ето защо отправя искане до Софийски градски съд като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение, в обжалваната част като вместо него бъде постановено друго, с което исковата претенция да бъде уважена в цялост.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Застрахователна компания Л.И.“ АД, с който се изразява становище за нейната неоснователност, респ. за правилност на първоинстанционното решение по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка моли жалбата да бъде оставена без уважение, респ. атакуваният съдебен акт да бъде потвърден в обжалваната част. Претендират се разноски.

В частта, с която искът по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) е уважен за сумата от 1000,00 лв., решението на първата инстанция е влязло в сила, респ. не е предмет на въззивното производство, тъй като в тази част същото не е обжалвано в срок от ответника – арг. от чл. 296, т. 2 от ГПК.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално леги-тимирано лице и при 2 наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да при-ложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

В мотивите първоинстанционният съд е възпроизвел фактическата обстановка. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

По правилността на решението в обжалваната част:

Предявен за разглеждане е осъдителен иск с правно основание по чл.

226, ал. 1 от КЗ (отм.), вр. с чл. 45 от ЗЗД.

Основателността на исковата претенция е обусловена от установяване кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти), а именно: 1.) деликт на застрахования – застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени или неимуществени вреди в определен размер, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на застрахования; 2.) наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност” между делинквента и застрахователя ответник. В тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да установи наличието на тези факти. В тежест на ответника е да установи при условията на пълно и главно доказване положителния факт на плащането.

Спорен в настоящото въззивно производство, предвид релевираните от 3 насрещните страни доводи, е единствено въпросът за размера на дължимото на ищеца обезщетение за претърпени в следствие на процесното ПТП неимуществени вреди (болки и страдания). Предвид липсата на доводи относно наличието или липсата на предпоставки за ангажиране отговорността на ответника по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), този въпрос не може да бъде пререшаван от въззивния съд (по арг. чл. 269 от ГПК).

От показанията на свидетеля К.М. К. се установява, че ищецът е имал по-скоро психически, а не физически травми от процесното ПТП, бил е схванат, имал е болки във врата, изпитвал е притеснение от звука на спирачки от преминаващите покрай него автомобили. Ищецът е бил много изплашен от случилото се непосредствено след инцидента, като към настоящият момент интензитетът на уплахата от ПТП е намалял, но не е отшумял напълно.

Показанията на свидетеля са базирани на получена от ищеца информация.

От заключението на назначената по делото съдебна психологическа експертиза (СПЕ), неоспорено от страните, което въззивният съд цени като обективно, компетентно, изготвено с необходимите знания и умения, се установява следното. Процесното ПТП има характер на травматично събитие в живота на ищеца и е оказало негативно влияние върху психическото му състояние. Ищецът не е преживял драматизма на сблъсъка и не съобщава за последващо разстройство на настроението и на поведението, поради което състоянието му след инцидента не може да изпълни критериите за посттравматично стресово разстройство. Вследствие на процесното ПТП ищецът е развил адапционна реакция с прояви на безпокойство относно възможните последици от претърпения инцидент. Липсва поява на безсъние, продължаващи тревожност и безпокойство. Отсъстват данни за провеждано лечение, налице е травматичен спомен за инцидента, който се актуализира при обстоятелства, напомнящи му за него. С времето този спомен ще избледнява, но може да продължи да му оказва известно въздействие в поекстремни пътни ситуации.

Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.

Съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост от съда. В тази връзка следва да бъдат съобразени разясненията, дадени в ППВС № 4/1968 г.

4 относно понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, според които същото не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на това заместващо обезщетение.

В разглеждания случай въззивният съд отчита следните обективни обстоятелства при определяне на това заместващо обезщетение, а именно, че от процесния деликт не се установи на ищеца да са причинени сериозни травматични увреждания – същият известно време се чувствал схванат и е имал болки във врата, за чиито интензитет липсват конкретни обективни данни. Установи се, че ищецът е претърпял негативни психически изживявания, изразяващи се в уплаха, изпитвал е притеснение, изпълнявайки ролята си на участник в движението. Процесното ПТП несъмнено представлява травматично събитие в живота на ищеца и е оказало негативно влияние върху психическото му състояние, но от доказателствата по делото не се установи то да е по-голямо от обичайното в подобни на разглеждания случаи. Тенденцията е с времето психическото състояние на ищеца да се подобрява. За неголямата тежест на претърпените физически болки и страдания и преживения емоционален стрес свидетелства и липсата на твърдения, а и на доказателства, че ищецът в следствие на процесния инцидент е потърсил лекарска помощ и помощ от специалист психолог, респ. че му е оказвана такава, както и че е провеждано лечение. Същевременно следва да се има предвид относително младата възраст на ищеца – към момента на ПТП е бил на 19 навършени години, възраст, която позволява на организма да се възстановява относително по-бързо от подобни физически и психически травми. Отчитайки всички посочени обективни обстоятелства, релевантни за определяне на обезщетението за неимуществен вреди в разглеждания случай, въззивният съд намира за справедлив размер на заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди сумата от 1000,00 лв. – точно толкова колкото е приел и първоинстанционният съд. В заключение следва да се отбележи, че принципът за справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, релевантни към реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания). Ето защо така определения размер на обезщетението е в съответствие с принципа за справедливост и в найпълна степен репарира търпените от ищеца неимуществени вреди.

5

Определените извънсъдебно от ответника обезщетения по отношение на други пострадали от процесния инцидент лица е обстоятелство, което няма обвързваща съда сила. Същите не са релевантни за определяне размера на обезщетението по настоящото дело, тъй като касаят други лица, които е възможно да са претърпели различни по вид и размер неимуществени вреди.

Обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай и съобразно характерните за него особености (обективни обстоятелства). Този извод е в съответствие и със задължителната практика на ВС, цитирана в настоящото изложение.

Доколкото крайните правни изводи на двете инстанции по релевантните за делото въпроси съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна и като такава следва да се остави без уважение, респ. решението на СРС следва да бъде потвърдено като правилно.

По отношение на разноските:

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено въззиваемият ответник. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт.

Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Предвид минимума от действия, извършени от процесуалния представител на ищеца във въззивното производство, искането за разноски съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 37 от ЗПП, вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ също следва да бъде уважено в минимален размер, а именно 100,00 лв.