Решение № 117 от 16.03.2026, Софийски окръжен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 117 гр. София, 16.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20251800500918 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 160 от 27.06.2025 г., постановено по гр. д. № 539/2024 г. по описа на Районен съд – Ихтиман, е признато за установено по отношение на А. К. Я., действащ в качеството си на ЕТ „А. Я.“, че И. В. П., действащ в качеството си на ЕТ „И. П. - ВИП“, и М. П. П. са собственици на реална част от поземлен имот, която е с обща площ от 74 кв. м., от които 43 кв. м. незастроена площ и 31 кв. м. - попадащи в сграда „Авточасти“, която реална част погрешно е заснета в кадастралната карта на гр. Костенец в границите на имот с кад. № *** вместо в границите на имот с кад. № *** и която реална част е заключена между точки 11-12-13-14-1524-23-22-21 на комбинираната скица на вещото лице към заключението по допълнителната съдебно-техническата експертиза, представляваща неразделна част от решението /за прецизност следва да се отбележи, че макар делото да е разгледано и решението да е постановено при приемане от страна на първоинстанционния съд, че първият ищец е страна по делото и в личното си качество на физическото лице И. В. П., и в качеството си на ЕТ „И. П. ВИП“, предвид обстоятелството, че физическото лице И. В. П. и ЕТ „И. П. ВИП“ не са различни правни субекти, тъй като ЕТ е физическо лице, но с разширена правоспособност, а именно търговска такава, то страна - ищец - по делото е И. В. П., действащ в качеството му на ЕТ „И. П. - ВИП“, и съответно в този смисъл въззивният съд приема волята на първоинстанционния съд, 1 въпреки непрецизното й формулиране в тази насока/. С решението са присъдени и разноски в полза на ищците.

Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство с оплаквания за неговата недопустимост и неправилност, като се иска неговата отмяна /не и обезсилване/. Претендират се и разноски за въззивното производство.

Въззиваемите – ищци в първоинстанционното производство, са депозирали отговор на въззивната жалба, в който оспорват същата, като са изложени съображения за допустимост и правилност на решението и се иска потвърждаването му. Претендират се разноски за въззивното производство.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна, съответно решението следва да бъде потвърдено по следните съображения:

За да уважи активно субективно съединените установителни искове, първоинстанционният съд е приел /в резюме/, че ищците са доказали надлежно придобитото от тях право на собственост върху процесната реална част от поземлен имот на основание давностно владение, като в случая не е налице законова забрана за придобиване на правото на собственост върху процесната реална част от поземлен имот, тъй като ЧИЗРП за имот пл. № 680 по КРП на гр. Костенец от 1977 г., предвиждащо обособяване на самостоятелни УПИ от имота, не е осъществено поради незавършена процедура - решението на СТСУСА при Община Костенец /който е само помощен орган/ от 1997 г. за това изменение не е одобрено от кмета, каквото е изискването на действалите към онзи момент ЗТСУ и ППЗТСУ. Съответно страните по делото при сключването на договорите от всеки от тях с Община Костенец за покупко-продажба на обособена част от общинско предприятие не са придобили урегулирани поземлени имоти, а прилежащи площи към сгради, представляващи обособени части от общинско предприятие и наред с това към момента на сключване на договорите за продажба на обособена част от общинско предприятие включеният в предмета му недвижим имот не е бил в регулация. Съобразно така приетото и доколкото пространственият обхват на правото на собственост на ищците не е правилно отразен в КККР съобразно представените доказателства съдът е приел, че е налице грешка в КККР.

Тези изводи са правилни и се споделят от настоящия въззивен състав, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение. С оглед наведените във въззивната жалба оплаквания следва да се изложи и следното:

На първо място неоснователно е оплакването на въззивника за недопустимост на първоинстанционното решение поради това, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, доколкото от изложените в исковата молба твърдения и петитум ставало ясно, че се търси защита чрез иск по чл. 43, ал. 1, т. 5 и т. 6 ЗКИР, с изготвения по делото доклад съдът приел, че е сезиран с иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, а с решението по делото 2 първоинстанционният съд се произнесъл по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗС. Следва в тази връзка да се има предвид следното:

Нормата на чл. 43, а. 1 ЗКИР е материално-правна и урежда реда за установяване на границите – предмет на кадастъра. Когато обаче страна по дело се позовава на нарушение на правилата на чл. 43, ал. 1 ЗКИР, процесуалното основание на търсената защита не е материалната норма на чл.

43, ал. 1 ЗКИР, а процесуалната норма на чл. 54, ал. 2 ЗКИР, като в рамките на производството ищецът защитава правото си на собственост, чийто пространствен обхват според неговите твърдения не е отразен правилно в

КККР, с твърдението, че неправилното отразяване /грешката/ в КККР се дължи на неспазването на правилата на чл. 43, ал. 1 ЗКИР. В конкретния случай ищците твърдят, че в нарушение на т. 5 и т. 6 на чл. 43, ал. 1 ЗКИР в кадастъра не са отразени съществуващата на място материализирана граница между имотите на ищците и на ответника и границата и очертанията на съществуваща сграда, попадаща в двата съседни имота, като не е извършено кадастрално заснемане на имотите на място, а е нанесена граница по застроително решение, което не е одобрено по надлежния ред. Не води до извод за различна правна квалификация на предявения и разгледан от първоинстанционния съд иск и обстоятелството, че ищците се позовават на давностно владение и именно това основание за уважаване на иска е възприел и първоинстанционният съд. Следва в тази връзка да се отбележи, че както общият установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, така и специалният установителен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, са искове за защита на правото на собственост към настоящ момент, т. е. към момента на предявяване на иска /както е изложено от въззиваемите в отговора на въззивната жалба с позоваване и на задължителна съдебна практика в тази насока/. Разликата между двата иска се изразява в това, че при специалния иск по чл. 54, ал. 2 ГПК освен установяване на правото на собственост на ищеца се цели като последица от решението и надлежното отразяване на пространствения обхват на правото на собственост в КККР чрез съответната процедура, предвидена в закона. Поради това е допустимо и при предявяване на иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР ищецът да се позове на давностно владение, след като в резултат на същото претендира да е придобил право на собственост в пространствен обхват, който не е правилно отразен в КККР и при оспорване на това право на собственост от страна на ответника безспорно е налице правен интерес от предявяване на специалния установителен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, доколкото оспорването е пречка за поправка на грешката в КККР по административен ред. В обобщение – предявени са активно субективно съединени специални установителни искове с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, като ищците основават исковете си на твърдение, че са придобили процесната реална част от поземлен имот на основание давностно владение, но пространственият обхват на придобитото от тях право на собственост не е отразено правилно в КККР поради неспазване на правилата на чл. 43, ал. 1, т.

5 и т. 6 ЗКИР. Искът е допустим, вкл. от гледна точка наличие на правен интерес, като именно такъв иск е разгледал първоинстанционният съд, надлежно е определил неговата правна квалификация и е разпределил 3 доказателствената тежест в доклада по делото и по такъв иск се е произнесъл с решението.

На второ място неоснователно е оплакването за неправилност на първоинстанционното решение поради недоказаност на претендираното от ищците право на собственост. Относно упражняваното владение от страна на ищците върху процесната реална част от поземления имот от момента на придобиването на правото на собственост на обособена част от общинско предприятие по силата на сключения между първия ищец и Община Костенец договор за покупко-продажба и построяването съвсем скоро след това /съвместно от страните/ на тухлена ограда между имотите и преградна стена в сградата по делото са ангажирани множество доказателства, надлежно обсъдени от първоинстанционния съд, като въз основа на съвкупната им преценка е направен правилен извод за доказаност на претендираното от ищците право, поради което и доколкото въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение, не е необходимо тези доказателства да бъдат коментирани повторно. Следва да се отбележи в тази връзка само /с оглед изложеното във възизвната жалба/, че е без значение дали при изграждането на оградата между имотите и преградната стена в сградата страните са се ръководели от мисълта, че ги изграждат по дворищнорегулационната граница между двата имота или не. Същественото е, че по своя воля съвсем скоро след сключване на договорите, легитимиращи всяка от страните като собственик /договорите са сключени в два последователни дни/, страните са установили такова фактическо положение, при което всяка от страните е упражнявала своето владение и което съществува и към момента.

На следващо място неоснователно е оплакването за недопустимост на решението поради предявяване на иск от лице без процесуална легитимация, а именно М. П. П., доколкото по делото липсвали доказателства за това, че е съпруга на първия ищец. В тази връзка следва да се отбележи, че това обстоятелство би могло да доведе до извод за неоснователност на иск, предявен от тази ищца, а не до недопустимост на решението, дори и само в частта досежно нейната претенция. В случая обаче по делото не е бил оспорен факта на наличието на сключен към датата на договора за покупко-продажба на обособена част от общинско предприятие брак между И. В. П. и М. П. П., а във въззивното производство правото да бъде оспорен този факт е преклудирано. Същевременно М. П. П. е участвала в последващи разпоредителни сделки с идеални части от имота, предмет на договора между И. В. П., действащ в качеството си на ЕТ „И. П. - ВИП“ , и Община Костенец, и делби на същия, т. е. имотът е възприеман от двамата съпрузи като СИО, независимо дали същият е станал такъв след сключване на договора за покупко-продажба на обособена част от общинско предприятие предвид уредбата на СИО по отменения СК, което /и липсата на изрична уредба в отменения СК относно собствеността на придобитите от ЕТ по време на брака вещи и права върху вещи/ е причина за предявяване на иск от двамата съпрузи. Същевременно обстоятелствата дали установителният иск е предявен само от единия или от двамата съпрузи и дали имотът наистина е СИО не рефлектират в правната сфера на ответника, тъй като това е въпрос на 4 вътрешни отношения между двамата съпрузи и произнасянето както само по иск, предявен от първия ищец, така и по иск, предявен от двамата ищци, няма пряк резултат върху последиците от съдебното решение за ответника, тъй като не засяга обема на неговите права.

На следващо място неоснователно е оплакването за недопустимост на решението поради това, че не е конституирана като ответник съпругата на А.

К. Я.. Налице е задължителна съдебна практика /ТР № 3/2016 от 29.06.2017 г. на ВКС/, според която по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на СИО, съпрузите са необходими, но не и задължителни другари, поради което дори при доказаност по делото на факта, че А. К. Я. е придобил своя имот в режим на СИО, това не води до недопустимост на иск за собственост, предявен само срещу него, съответно до недопустимост на решението.