Определение № 2672 от 18.10.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2672 гр. Бургас, 18.10.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Златомира М. Стефанова като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно частно гражданско дело № 20242100501590 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от “ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България” № 49, бл.53Е, вх.В, чрез юрисконсулт Костадинова.

Обжалва се разпореждане № 10755/30.09.2024г. по ч.гр.д.№ 6537/2024г. на БРС , инкорпорирано в заповед № 3296 от 30.09.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК против М. А. М. от гр. Бургас, В ЧАСТТА, с която е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение за неплатено договорно възнаграждение от 427,46 лв., дължимо за периода от 15.06.2023г. до 06.03.2024г., както и за 145,06 лв.- законна лихва за забава от 6.03.2024г. /датата на предсрочната изискуемост до 26.09.2024г. Според жалбоподателя, съдът неправилно е прогласил за недействителен процесния договор за потребителски кредит, като заключил, че не отговаря на императивните изисквания на чл.10а, чл.11, ал.1, т.10 вр. чл.19, ал.1-4, чл.21, чл.22 и чл.23 ЗПК. Сочи, че клаузите за договорно възнаграждение и ГПР са действителни, поради което целият договор е действителен и е породил правните си последици и за двете страни.

Сочи, че според цитирана от него съдебна практика на ОС- Габрово, следва да се приеме, че заповедният съд не разполага с правомощия на този етап на производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Цитирана е и практика на ОС- Варна според която законосъобразното осъществяване на фактите, на които искането по чл.410 ГПК се основава, е извън обхвата на проверката при произнасяне по основателността на заявлението по чл.410 ГПК. Намира, че с изменението на чл.411, ал.2, т.3 ГПК, законодателят е предоставил правомощия на заповедния съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в договор с потребител или е налице обоснована вероятност за това, което обаче не изключва тълкуването за липсата на правомощие на заповедния съд досежно преценката за валидност на сделката поради 1 нарушение на закона или добрите нрави. Ето защо счита, че заповедният съд е превишил правомощията си и е нарушил съдопроизводствените правила. Според жалбоподателя уговореният лихвен процент отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави. Развити са подробни съображения, като се акцентира на липсата на възможност по чл.145, ал.2 ЗЗП да се прави преценка за неравноправност на клауза, която касае определянето на основния му предмет. Сочи, че кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методика на формиране на ГПР, понеже е уговорен фиксиран лихвен процент, а подобно изискване има единствено при наличието на референтен лихвен процент- аргумент от чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Изтъква, че след като са спазени изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, като годишния лихвен процент е в границите, определени с тази норма, не може да се приеме, че поведението на кредитора е недобросъвестно, съответно- че уговорената договорна лихва представлява неравноправна клауза. Развити са подробни съображения.

Относно претенцията за законна лихва се сочи, че същата е последица от уважаването на главния иск, тъй като не представлява самостоятелен иск. СПН се разпростира и върху размера на законната лихва, който подлежи на установяване в изпълнителното производство.

Тези постановки са приложими както в исковото, така и в заповедното производство.

Позовава се на съдебна практика на ВКС- Решение №75 по т.д.№519/2014г. на ВКС, Второ търг.отд. и ТР №3/2017г. Сочи, че кредиторът има право да получи възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения за това срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане. В случая не е налице анатоцизъм, тъй като договорното възнаграждение представлява цената за ползване на отпуснатата парична сума, докато лихвата за забава представлява обезщетение за допуснатото от длъжника неизпълнение. По тази причина и на основание чл.33 от ЗПК и общите условия, кредиторът е начислил и претендира това обезщетение.

Моли разпореждането да бъде отменено в обжалваната част, като вместо него се постанови издаването на заповед за изпълнение за обжалваните суми за договорно възнаграждение и законна лихва, в претендирания в подаденото заявление размер.

Претендира разноски за въззивната инстанция в размер на 15 лв.- внесена държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Частната жалба е с правно основание чл.413, ал.2 от ГПК. Същата е подадена в законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Ето защо съдът намира жалбата за допустима.

Бургаският окръжен съд като взе предвид становището на частния жалбоподател и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Частно гражданско дело № 6537 по описа за 2024 г. на Районен съд- Бургас е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено от „Профи Кредит България” ЕООД, чрез пълномощник- юрисконсулт.

Иска се издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист против М. А. М. от 2 гр. Бургас, за следните суми: 1516 лв.- неплатена главница; 427,46 лв.- неплатено договорно възнаграждение за периода от 15.06.2023г. до 06.03.2024г.; 447,28 лв.- непогасено възнаграждение за допълнителна услуга Фаст; 830,57 лв.- неплатено възнаграждение за допълнителна услуга Флекси; 500 лв.- неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 дни, 145,06 лв. лихва за забава /мораторна лихва/ за периода от датата на предсрочната изискуемост до 26.09.2024г., както и законна лихва от подаването на заявлението.

В т.12 от заявлението са изложени следните обстоятелства: Между страните е сключен договор за потребителски кредит, подписан при ОУ, неразделна част от договора.

Заявителят изпълнил своята част от задължението и превел на длъжника уговорената сума.

Длъжникът поел задължение да я върне за срок от 36 месеца, с месечна вноска съобразно погасителен план- 115,02 лв., с падежна дата- всяко 15- то число на месеца. Съгласно ОУ длъжникът дължи на дружеството възнаграждение за ползвания кредит, като същото е определено по размер в договора. Същото е разсрочено във времето и се погасява от клиента в рамките на погасителния план. Клиентът закупил и пакет от допълнителни услуги, по силата на който получил приоритетно разглеждане и становище по искането му за потребителски кредит, преди клиентите, които не са закупили такъв пакет, а през целия срок на договора му било предоставено правото да променя едностранно погасителния план. За тези предоставени услуги клиентът дължи възнаграждение, което става изискуемо със закупуването на пакета от допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Същото е разсрочено във времето за срока на договора и се погасява от клиента в рамките на погасителния план, на равни месечни погасителни вноски и е добавено към месечните вноски за погасяване на кредита.

Длъжникът не изпълнил задължението по договора съобразно погасителния план.

Направил 12 погасителни вноски и изпаднал в забава съобразно погасителния план, като падежът на последната погасителна вноска била на 10.02.2024г. Кредитът бил обявен за предсрочно изискуем на 6.03.2024г. Във връзка със забавеното изпълнение на задълженията, кредиторът направил допълнителни разходи за извънсъдебно събиране на вземанията, определени в Тарифата за таксите на заявителя, но суми в тази насока не се претендират.

Поради изпадането в забава за повече от 14 дни, на длъжника са начислени суми за извънсъдебно събиране на вземанията в остатъчен неплатен размер от 500 лв.

Към заявлението са приложени пълномощно и квитанция за внесена държавна такса, а като доказателства: Договор за потребителски кредит № 40009239154 от 28.04.2022г., ведно с общите условия и погасителен план към него.

Районният съд е издал заповед № 3296/30.09.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за претендираната главница, ведно със законната лихва върху нея от подаването на заявлението, както и за част от разноските.

С обжалваното разпореждане от същата дата /инкорпорирано в текста на заповедта/ заявлението е отхвърлено в частта относно претенцията за възнаградителна лихва, за претенциите за стойността на пакета от допълнителни услуги, за мораторните лихви, както и за таксите за извънсъдебно събиране.

3

Изложени са съображения, че заявлението е в противоречие със закона- основано е на договор за потребителски кредит, който е изначално недействителен съгласно чл.10а, чл.11, ал.1, т.10 във вр. с чл.19, ал.1-4, чл.21, чл.22 и чл.23 ЗПК. Цената на закупените „допълнителни услуги“ не била за такива по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК, а била като част от възнаграждението за предоставения кредит, надвишаващо размера на кредита, като умишлено било обособено като отделно вземане, привидно условно, с цел заобикаляне на ограничението на чл.19, ал.4 от ДПК, установяващ лимит на ГПР. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, „общ разход по кредита“ са всички разходи по кредита, които са известни на кредитора и които потребителят следва да заплати. Тъй наречената стойност на пакета „допълнителни услуги“ била изначално известна, но не фигурирала в общите разходи на потребителя, макар стойността му да била пряко свързана с кредита и да се отразявала правопропорционално на стойността на ГПР, респективно- на общите разходи по кредита- настоящи или бъдещи, като годишен процент от общия размер на предоставения кредит- чл.19, ал.1 ЗПК и §1, т.1 и т.2 от ДР на ЗПК. Затова, с оглед изначалната недействителност на договора, съдът е приел, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, респективнонеплатения остатък, ведно със законната лихва от подаване на заявлението.

Бургаският окръжен съд приема, че частната жалба е неоснователна. Съображения:

Съгласно чл.411, ал.2, т.2 ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение когато искането е в противоречие със закона /чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД и чл.22 от ЗПК/ и добрите нрави /чл.26, ал.1, предл.2 от ЗЗД/, а съгласно т.3 на същата разпоредба- когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност от това /чл.143 ЗЗП/.

Предвид посочената правна регламентация на задълженията на съда в заповедното производство, настоящият съдебен състав намира за неоснователни оплакванията в частната жалба, че в заповедното производство съдът не следва да преценява валидността на договора за кредит.

Наред с това следва да се отбележи, че в постоянната съдебна практика на СЕС задължението на националния съд да провери служебно дали са нарушени някои разпоредби на правото на Съюза относно защитата на потребителите, се определя като необходима мярка за постигане на желаното равнище на защита на потребителите в съответните директиви (вж. в този смисъл Решение от 21.11.2002 г. по дело С-743/00, т. 33; Решение от 04.10.2007 г. по дело С-429/05, т. 63). Този подход се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика с оглед както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, поради което съществува реален риск, особено поради незнание, потребителят да не се позове на правната норма, предназначена да го защити. Ето защо задължението на националните съдилища да проверяват служебно дали са нарушени разпоредби относно защитата на потребителите съществува с цел да се компенсира неравнопоставеността между потребителя и продавача или доставчика чрез действия, които не са свързани със страните по договора. Съгласно трайната практика на СЕС посочването на ГПР в договора за кредит има съществено значение за потребителя, за да му даде възможност за информиран избор на кредитен 4 продукт. Ето защо, в актуалната съдебна практика - Решение от 21.03.2024 г. по дело C714/22, СЕС постановява, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски. С оглед на горното въззивният съд счита, че извършвайки такава преценка, заповедният съд не е превишил правомощията си и не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Затова оплакването в жалбата в тази насока се явява неоснователно.