Решение № 867 от 08.07.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 867 гр. Пловдив, 08.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Радослав Хр. Георгиев при участието на секретаря Пенка В. Георгиева като разгледа докладваното от Радослав Хр. Георгиев Въззивно гражданско дело № 20255300500508 по описа за 2025 година

С решение №5118/18.12.2024г., постановено по гр.д.№12729/2024г. по описа на Районен съд- Пловдив, X I гр.състав, съдът е отхвърлил предявения от Н. Дечев И., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адв. В. С. И., със съд.адрес: *** срещу общона ***, ЕИК ***, представлявана от К.Д. –***, с адрес: *** иск с правно основание чл. 224, ал.1 КТ, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 3000 лв. (три хиляди лева) – обезщетение по чл. 224, ал.1 КТ за неизползван платен годишен отпуск за периода ***г.датата на уволнението, до 01.04.2024г. – датата на започване на ново ТПО, както следва: за сумата от 1863.72 лв., изплатена на 19.08.2024г. – като преждевременно предявен и погасен поради плащане преди падежа, който е на 31.08.2024г., а за разликата над 1863.72 лв. – като неоснователен, съответно е разпределена и отговорността за разноски по делото.

Против така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от Н. Д. И., с която се излага становище за неправилност и незаконосъобразност. Сочи, че крайният съдебен акт по отношение оспорването на заповедта за прекратяване на ТПО бил Решение №667/23.05.2024г., постановено по в.гр.д.№ 885/2024г. по описа на ОС- Пловдив. В тази връзка районният съд следвало служебно да провери кога точно е влязло в сила посоченото съдебно решение, което не било сторено. Първоинстанционният съд не направил доказателствен и правен анализ на заповеди №***, №***, №***, издадени от ответната община. Поддържа се становището, че Заповед №***/***г. била съставена след получаването на исковата молба от ответника. Становището на решаващата инстанция, че обезщетение за неизползван платен годишен отпуск се дължало от работодателя само при последващо прекратяване на трудовото правоотношение на работника не намирало правно основание. Никъде в закона не било разписано, че работникът/служителят трябвало задължително да бъде възстановен на предишната си работа, за да се породи правото му на ползване на платен годишен отпуск за периода на незаконното уволнение, съответно да му бъде изплатено обезщетение за неизползвания отпуск при повторно прекратяване на ТПО.

Районният съд следвало да издаде съобщение по см. на чл. 345 КТ, с което работникът да 1 бъде уведомен, че може да заема предишната си длъжност, като това трябвало да се случи след като съдебният акт, с който уволнението на служителя е обявено за незаконно влезе в сила. От тълкуването на посочената разпоредба следвал извод, че работникът имал възможност и да не заеме предишанта си длъжност, което обаче не дерогирало задължението на работодателя досежно заличаване правните последици от незаконосъобразното уволнение. Искането на жалбоподателя е за отмяна обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно, съоветно да бъде уважена исковата му претенция и да се осъди общината да заплати сумата от 20.46 лв. – законна лихва за забава. Претендира разноски за двете инстанции. В съдебно заседание, проведено пред въззивната инстанция, въззивникът уточнява, че обжалва решението в цялост.

В законоустановения срок е постъпил и отговор от община ***, чрез гл.юрк. И. Д., с който се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба по подробно изложени съображения. Иска се потвърждаване на атакувания съдебен акт. Претендира разноски за юрк. възнаграждение на основание чл. 78, ал.8 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по повод предявена искова молба от Н. Д. И. срещу община *** за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение по чл. 224, ал.1 КТ за неизползван платен годишен отпуск за периода ***г.- датата на уволнението, до 01.04.2024г. – датата на започване на ново ТПО, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане на вземането. Излагат се твърдения в исковата молба, че през периода от ***г. до ***г. ищецът работил като ***, като със Заповед №***г. трудовото му правоотношение било прекратено на основание чл. 325, ал.1, т.4 КТ. С решение №5077/15.12.2023г. по описа на Районен съд – Пловдив, постановено по гр.д.№15592/2022г., потвърдено от Решение №667/23.05.2024г., постановено по в.гр.д.№885/2024г. по описа на Окръжен съд- Пловдив, уволнението на работника било признато за незаконно.

Междувременно, на ***г. служителят реализирал ново трудово правоотношение. Така периодът на незаконосъобразното му уволнение бил от ***г.- датата на уволнението, до ***г., тъй като на ***г. реализирал ново ТПО. За посочения период на незаконно уволнение се полагали 41 работни дни неизползван платен годишен отпуск. След влизане в сила на решението на ОС- Пловдив, работникът направил опит за добро уреждане на спра с общината, която отказала. Сочи, че с решение на СЕС от 25 юни 2020г. било признато правото на работника на платен годишен отпуск, респ. правото му да получи обезщетение за неизползван платен отпуск за периода на незаконосъобразното уволнение.

Постъпил е и писмен отговор от община ***, чрез гл. юрк. И. Д., с който се взема становище за недопустимост на исковата претенция. Сочи се от ответника, че между страните бил сключен трудов договор от ***г., прекратен със Заповед №***г., като заповедта за прекратяване била отменена със съдебно решение, потвърдено от Окръжен съд – Пловдив с Решение №667/23.05.2024г. Предявеният иск бил недопустим, тъй като към 22.07.2024г. датата на предявяване на исковата молба, за община *** не се било породило задължението да излпати претендираното обезщетение. Сочи се, че ищецът депозирал заявление до общината за възстановяване на длъжността си преди уволнението на дата ***г., като по повод това заявление била издадена Заповед №***/***г., с която правоотношението на И. по трудов договор №***/***г. било възстановено в изпълнение на съдебното решение, а последваща заповед №***/***г. трудовото правоотношение отново било прекратено, тъй като ищецът вече изпълнявал дейност като ***, но на основание друг трудов договор №***г.

Едва след издаването на заповедта за прекратяване от ***г. следвало да се приеме, че по отношение на И. било възникнало правото му да иска обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, но не и към момента на предявяване на иска. Двете заповеди били лично връчени на работника срещу подпис. Въз основа на Заповед №***/***г. била издадена и последваща Заповед №***/***г., с която работодателят определил полагащото се на работника обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 41 дни, включително и за неспазено предизвестие. Така определените суми били изплатени от работодателя на 19.08.2024г., тоест в срока, посочен в заповедта. С оглед горното се оспорва иска, като се сочи, че претенцията възлизала в размер на 1863.75 лв., същата сума вече заплатена от общината, а не в претендирания от ищеца размер.

В първоинстанционното производство е постъпила и молба с вх.№116540/13.11.2024г.

2 от Н. Д. И., с която се взема становище по отговора на исковата молба и по проекта за доклад. Акцентира се върху това, че исковата претенция била предявена на 22.07.2024г., а извършеното плащане от страна на ответника датирало от 19.08.2024г. Изрично се сочи, че размерът на така изплатеното обезщетение бил правилно определен. С исковата молба била претендирана и законната лихва за забава, считано от подаването на исковата молба до окончателното плащане, която лихва възлизала на сумата от 20.46 лв. и чието присъждане се иска.

За да постанови обжалваното решение Районният съд е приел, че ответната община, заплащайки сумата от 1863.72 лв. и начислявайки същата във фиша за м.юли, по този начин е признала иска на ищеца. Работникът доказал правото си на платен годишен отпуск в претендирания размер от 41 дни за посочения период. Посочва се, че съгласно решение на СЕС от 25 юни 2020г. правото на платен годишен отпуск се признава, съответно правото да се получи обезщетение за такъв, за периода на незаконното уволнение, който се признава за трудов стаж. В настоящия случай исковата молба била депозирана на 22.07.2024г. Погрешно било становището на ищеца, че обезщетението му се дължало от момента на влизане в сила на решението за признаване уволнението за незаконно и неговата отмяна, тъй като на база на това решение следвало възстановяване на незаконно прекратеното трудово правоотношение, ведно с всички последици, а именно да се признае периода от прекратяването до възстановяването за трудов стаж, а също и правото на отпуск за този период. Претендираното обезщетение било заместваща престация на правото реално да се използва платения отпуск, т.е. изплатеното обезщетение замествало неизползвания отпуск, респ. невъзможността да се ползва в бъдеще. От тук се извежда, че обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за периода на незаконното уволнение се дължало от работодателя само при последващо прекратяване на трудовото правоотношение на работника, но не и преди това, тъй като ако ищецът, след възстановяването си на работа, продължавал да работи, то той не получавал правото да получи обезщетение, а получавал правото на отпуск за период, който му се зачита за трудов стаж. Констатира се, че в конкретния случай ищецът депозирал иска си на 22.07.2024г., а се явил да заеме длъжността си, от която бил уволнен, на ***г., като бил възстановен на работа със заповед от ***г., считано от ***г. От последната дата работникът имал право да ползва полагащия му се платен отпуск за периода, през който е бил незаконно уволнен и не е полагал труд по друго правоотношение. Правото на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск вече възниквало при новото прекратяване на трудовото правоотношение от ***г., като без значение било обстоятелството дали това обезщетение е начислявано. По отношение срока за плащане на същото приложима била нормата на чл. 228, ал.3 КТ. Едва след изтичането на последния срок работодателят дължал обезщетението заедно със законната лихва за забава.

От данните по делото ставало ясно, че крайният срок за работодателя да плати обезщетението настъпвал на ***г., а същото било платено на ***г. Поради горното работодателят не бил в забава за плащане и не дължал лихва и разноски.

Пловдивският окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страната, намира за установено от фактическа страна следното:

Представена по делото е служебна бележка с изх.№476/12.09.2022г., издадена от община ***, в уверение на това, че Н. И. е работил в община *** по трудово правоотношение по трудов договор №***г., считано от ***г. на длъжност „***“, до ***г. и по трудов договор с №***/***г., считано от ***г. до ***г. на длъжност „***“.

Представен е и Трудов договор №***/***г., сключен между община ***, като работодател и Н. Д. И., като работник, за изпълнение длъжността „***“.

Приета като доказателство по делото е Заповед №***г., издадена от община *** за прекратяване трудовото правоотношение на осн. чл. 325, ал.1, т.4 КТ на Н. Д. И., считано от ***г., на длъжност „***“, с посочена причина за прекратяване – завършване на определена работа. В съдържанието на заповедта е посочено, че на работника следва да се изплати обезщетение по чл. 224, ал.1 КТ за неизползван платен годишен отпуск в размер на три работни дни. Посочена е и дата на връчване на заповедта – ***г.;

Представено е и Решение №667/23.05.2024г., постановено по в.гр.д.№885/2024г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, VI в.г.р.състав, с което е потвърдено Решение 3

№5077/15.12.2023г., постановено по гр.д.№15592/2022г. по описа на Районен съд – Пловдив, с който акт първоинстанционният съд е признал уволнението на Н. Д. И., извършено със Заповед №***г. за незаконно и същото е отменено, съответно работникът е възставен на заеманата преди уволнението длъжност, а общината е осъдена да заплати на Н. И. обезщетение по чл. 225, ал.1 КТ за оставане без работа вследствие незаконното уволнение за периода от ***г. до ***г.