Решение № 591 от 10.05.2024, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 591 гр. Плевен, 10.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Дияна Ат. Николова при участието на секретаря Габриела Ст. Василева като разгледа докладваното от Дияна Ат. Николова Гражданско дело № 20234430107265 по описа за 2023 година

Делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от Х. П. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, чрез пълномощника, Еднолично адвокатско дружество „Д. М." вписано в регистър БУЛСТАТ под №***, фирмено дело № 24/2021 г. по описа на 24 св. Софийски градски съд, с адрес на упражняване на дейността: гр. София, бул. „Александър Стамболийски" № 125-2, ет. 5, офис 5-3, представлявано от Д. М. М. - у., против „ВИВА КРЕДИТ" АД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.“Джавахарлал Неру“ №28, бл. АТЦ "Силвър център", ет. 2, ап. офис 73Г, представлявано от С.П.П., в която се твърди следното : на 31.07.2021 г. Х. М. сключил договор за паричен заем №5720611 с „Вива кредит" АД, като страните се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 300 лева. В чл.1 ал.3 от Договора са уговорени че кредиторът предоставя на потребителя допълнителна услуга по експресно разглеждане на искането за заем, съгласно която на кредитополучателя ще бъде начислена допълнителна такса в размер на 63,91 лв., която ще бъде разсрочена за изплащане заедно с погасителните вноски по заема. В чл. 4 ал. 1 страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок до 3 три дни от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: Поръчител физическо лице, което да отговаря на определени от кредитора условия или банкова гаранция. В ал.2 на чл. 4 е уговорено, че в случай на непредставяне на обезпечението, потребителят дължи неустойка в размер на 42,56 лв. Х. М. е погасил изцяло процесния кредит.

Смята, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма.

Заявява, че е нарушено изискването процесният договор да е написан по 1 ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра по един за всяка от страните по договора. На ищеца не е предоставено копие от Общите условия и погасителен план, което е пряко нарушение на императивните правила, установени със ЗПК, както и договорът не е подписан на всяка страница.

1.

Смята, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ВР. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита.

Счита, че в нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване.

Смята, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР, което е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. Кредиторът не е посочил как се изчислява ГПР. Не е посочил включва ли се към нея такса за експресно разглеждане, неустойка за непредоставяне на поръчител, застраховка и т.н. По този начин потребителят няма реалната възможност да изчисли реалният ГЛП, без същият да притежава специални знания и умения.

В договора единствено е посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора.

Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва, такса експресно разглеждане и неустойка за поръчител) обаче водят до различен размер на ГПР от посочения.

Съгласно Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС „На непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му".

Както бе посочено в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв е над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Настоящият случай касае еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе.

В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността нa потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В 2 съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкционираме на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин". Съгласно ЗПК - чл. 2 Целта на закона е да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит.

В този смисъл смята, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай че не предостави поръчител, е нищожна, както и че същата противоречи на целта на закона, /чл. 2 ЗПК/ Кредиторът, в случай, че е преценил, че длъжникът не е отговарял на определени изисквания - да откаже да сключи договора, Въпреки това на длъжника се вменява задължение да осигури документ едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. По този начин, вместо кредиторът да спазва целта на закона, а именно отговорно кредитиране, той създава предпоставки потребителят да изпадне в свръх задълженост.

Отделно от горното смята, че неустойка за неизпълнение нa задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на Върховния Касационен съд/.

Счита, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл.26 ал.1 пр.2 от ЗЗД. Претендираната неустойка се явява уговорена с цел, да се заобиколи императивната разпоредба на чл.19 ал.4 Закона за потребителския кредит, уреждащ максимален размер на годишния процент на разходите.

С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - непредставен поръчител, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка възмездява „нищо".

В случая кредиторът начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Смята, че от горното е изводимо, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде предоставен поръчител.

Счита, че ако кредиторът действително е имал желание и цел да му бъде предоставен поръчител или банкова гаранция е могъл да отпусне кредита след предоставянето на такъв или да откаже сключване на договор за паричен заем, каквато е обичайната практика при предоставяне на кредити. Дори да се 3 приеме, че страните са допускали възможността потребителя да предостави поръчител или банкова гаранция и „неустойката да не се дължи, то смятам, че това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като дори и при непредоставяне на поръчител, договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка, а кредиторът не се е възползвал от правата си, дадени му с чл.71 ЗЗД. Също така тази „неустойка" има белезите на възнаградителна лихва. Изначално уговорена между страните и разсрочена за заплащане с всяка погасителна вноска.

Счита, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така счита, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл.146 от ЗЗП.

На следващо място счита и клаузата с която се уговаря заплащане на възнаграждение за експресно разглеждане за нищожна и противоречаща на закона, в пряко противоречие на ЗПК. Съгласно чл.10а, ал.1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Тези такси не могат по арг. от чл.10а, ал.2 ЗПК да бъдат свързани с усвояване и управление на кредита. /В този смисъл е изменението на ЗПК през 22.04.2014 г., като в мотивите се посочва /Забранява се на банките да събират някои видове такси и комисионни, за които се приема, че са част от дейността на банката по предоставяне на кредита, а именно - такси и комисионни за действия по одобрение и усвояване на кредит, както и за неговото управление. Освен това, кредиторът не може да събира повече от веднъж такса и/или комисионна за едно и също действие. Въвежда се изискване видът, размерът и действието, за което се събират таксите и комисионните, да се описват ясно и точно в договора за кредит./ Безспорно е, че такса „бързо разглеждане" е свързана с усвояването на кредита. Същата не представлява допълнителна услуга.

Следва да се посочи, че сумата, която е заплатена за тази „услуга" е твърде висока.

Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „Вива кредит" АД не е включило в ГПР разходите за заплащане на „неустойка" и допълнителна услуга, като и двете по своята същност представляват печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При условие, че ГПР беше законосъобразно описан, действителният такъв щеше да възлиза многократно над допустимия, а не както е посочен в договора. Его защо счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.

Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени 4 задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Ето защо счита, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни.

Счита, че с тези действия „Бива кредит" АД е заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове /ВИК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в Република България, въз основа на присъединяването ни към Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Ето защо счита, че приложимото национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 23 Април 2008г. относно договорите за потребителски кредити. Кредиторът изначално е бил наясно, че тази такса за непредоставяне на документ ще бъде начислена и е следвало да я включи в ГПР и ГЛП.