Решение № 5321 от 26.03.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5321 гр. С, 26.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: С И при участието на секретаря П А като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20241110158042 по описа за 2024 година

Предявени са искове от В. С. С., ЕГН **********, с адрес гр.С, ул.“Ш“ № ..., чрез адв.М., със съдебен адрес гр.С, бул.“А С“ № 125, насочени срещу „С-К“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.Ш, пл.О № 13Б, представлявано от С Н Т за признаване за установено, че сключения между страните договор за потребителски кредит № .../15.05.2023 г. е нищожен.

В условията на евентуалност – в случай, че съдът не уважи главният установителен иск, се иска съдът да прогласи за нищожна клаузата на чл.29 от договор за потребителски кредит № .../15.05.2023 г.

Претендира се присъждане на направените по делото разноски.

Ищeцът твърди, че на 15.05.2023 г. е сключил с ответника договор за потребителски кредит от разстояние № ..., по силата на който той е получил сума в размер на 500.00 лв. при ГПР от 42.58 %. Отбелязва се, че в от договора е установено задължение за ищеца да предостави обезпечение с банкова гаранция или две физически лица, които да отговаря на определени условия, като при неизпълнение на това задължение се дължи неустойка в размер на 0,9% от стойността на предоставената в кредит сума за всеки ден, в който не е предоставено обезпечението.

С исковата молба се оспорва действителността на договора за кредит. В тази насока се излагат съображения, че не е спазено изискването на чл.11, ал.1 т.10 от ЗПК за разписване на начина на изчисляване и формиране на ГПР. Отбелязва се, че и посоченият в договора ГПР е грешен, тъй като в него не е включено задължението по неустойка при неосигуряване на гарант.

В исковата молба се изложени подробни съображения относно характера на 1 процесната неустойка, като се изразява становище, че тя противоречи на присъщите й функции. Освен това се подчертава, че за кредитора съществува задължение да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, а не да прехвърля риска върху него.

Излагат се и доводи за заобикаляне на закона, като с процесната неустойка се уговаря всъщност още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, от които обаче не произтичат вреди за потребителя.

Неустойката се оспорва и по размер като прекомерна и противоречаща на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП.

В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат доводи по основателността на предявения иск.

Ответникът не оспорва, че с ищеца се намира в облигационно правоотношение по процесния договор за кредит. В отговора на исковата молба се отбелязва, че същият е сключен от разстояние като подробно се обяснява процедурата за това. Обръща се внимание, че инициативата е на ищеца, който е създал личен профил и е попълнил заявка за кандидатстване за кредит от разстояние. На същия са изпратени по електронен път проект на договора, погасителен план към него, стандартен европейски формуляр и общи условия.

С оглед на това, според ответника е осигурена възможността на потребителя да се запознае с условията по кредита и той сам е избрал да даде съгласието си за сключването му, натискайки бутон „подпис“.

По отношение конкретната клауза за неустойка се твърди, че тя обезпечава изпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави договореното с кредитора му обезпечение, като неустойка се начислява само за времето на неизпълнението.

Ответникът се позавава на практика на ВКС, според която за действителността на неустоечната клауза е от значие дали неизправният длъжник има възможност сам да ограничи размера на неизпълнението. Доколкото в настоящия случай, такава възможност е налице, според ответника, клаузата не е недействителна.

Излагат се съображения и че в процентно отношение размерът на неустойката е 0.9%, който не може да се приеме за прекомерен, въпреки че сам по себе си размерът не е критерий за действителността на неустоечната клауза, а това е нейната цел, която не може да излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Ответникът аргументира становище, че не е налице изначална невъзможност на заемателя да осигури поръчител в посочения в договора срок, като от неизпълнението на това задължение, кредиторът търпи вреди, а именно той се лишава от гаранция, че неговото вземане някога ще бъде удовлетворено.

По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявения иск, като присъди на ответника направените от него разноски по делото.

Съдът, като взе предвид становището на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено от фактическа 2 и правна страна следното:

По предявения иск с правно основание чл.26, ал.1, пр. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 ЗПК в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно отношение по договор за потребителски кредит № .../15.05.2023 г., твърдените основания за недействителност на договора (уговаряне на ГПР в размер, надхърлящ законоустановения максимален такъв).

По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че страните са обвързани от облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит № .../15.05.2023 г. По силата на сключения договор за потребителски кредит заемодателят „С-К“ АД се е задължил да предостави на ответника сума в размер на 500,00 лева, която сума да бъде върната от кредитополучателя в срок от 3 0 дни съгласно погасителен план, приложен към договора. Видно от погасителния план, между страните била уговорена една погасителна вноска, дължима на 14.06.2023 г., в размер на 650 лева, включваща главница, лихва и неустойка. Уговореният ГПР бил в размер на 42,58 %, а процентът на фиксираната годишна лихва – 36. Дължимата сума по договора в хипотеза, при която не е осигурена гаранция от потребителя и последният дължи неустойка, е в размер на 650 лева.

Съгласно чл.19 от процесния договор за предоставяне на кредит, кредитополучателят се е задължил в срок 3 работни дни от сключване на договора да обезпечи кредита чрез гарант – физическо лице, като посоченото лице следва да поеме солидарно задължение по отношение на заемодателя за връщане на всички дължими суми по договора. Алтернативно е дадена възможност за учредяване на банкова гаранция в полза на кредитора в размер на всички суми по договорите /главници, лихви, неустойки/.

При неизпълнение на посоченото задължение в чл.29 от договора е предвидено, че потребителят дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, като тази сума следва да се начислява пропорционално към всяка вноска по кредита.

От приетото по делото и неоспорено от страните заключение на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза се установява, че че ако по договора за кредит като разход се включат договорната лихва и неустойката за поръчителство, то ГПР възлиза на 2 333,95 %.

На първо място, съдът намира, че процесният договор е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т.1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т.2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да 3 върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за потребителски кредит от 15.05.2023 г. по правната си същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

Съобразно императивната правна норма на чл.19, ал.4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал.4 размери са нищожни – арг. чл.19, ал.5 ЗПК. В случая в договора е предвиден ГПР в размер на 42,58 %.

По отношение на спорния между страните въпрос дали уговорената в договорите неустойка за непредоставяне на обезпечение следва да се прибави към размера на ГПР, съдът намира следното:

Дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се съдържа в § 1, т.1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Следва да се отбележи също така, че приложение намира определението, съдържащо се в чл. 3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който "общи разходи по кредита за потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, поспециално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.

Видно от данните по делото, договореният в договора за потребителски кредит ГПР 4 не включва част от разходите по кредита, а именно т. нар. неустойка за непредставяне на обезпечение по чл.19 от договора. В случая неустойката представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, включена е в погасителния план по него, като липсват данни да е била незадължително условие за сключване на сделката, дължи се ежемесечно и представлява част от месечните погасителни вноски. Макар формално заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги дължима, тъй като задължението за представяне на обезпечение е практически неизпълняемо – в тридневен срок от сключване на договора да бъде осигурено трето лице – поръчител за вземанията по договора, което да отговаря на подробно описани многобройни изисквания или да бъде учредена банкова гаранция, като за това потребителят следва да разполага със средства в общ размер от главницата, лихвата и неустойката по договора. Така формулирана неустойката излиза извън присъщите й функции и представлява скрито възнаграждение за кредитора, поради което е следвало да бъде включена в общия разход по кредита /в този смисъл напр. решение № 816 от 13.02.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 13357/2022 г., решение № 780 от 9.02.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 1255/2023 г. и др./.