Определение № 778 от 28.05.2026, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 778 гр. Велико Търново, 28.05.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Теодорина Димитрова

Членове:

Димо Колев

Катина Минева като разгледа докладваното от Катина Минева Въззивно частно гражданско дело № 20264100500488 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Б..“ ООД, чрез процесуалния му представител адвокат Р. В.- ВТАК против определение № 490 от 10.11.2025 г., постановено по гр. д. № 659/2025 г. по описа на Районен съд Свищов, с което е оставена без уважение молбата на ищеца по делото за освобождаването му от заплащане на държавна такса за иск с правна квалификация по чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79 ЗЗД. Развити са оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Твърди се, че на съда е служебно известно, че ищецът има значителен по размер незаплатени доставки на дървен материал от ответника по делото- „С..“ ЕАД, поради което е във финансово затруднение и не може да осигури необходимите средства за заплащане на определената съдебна такса. Сочи се, че е налице непреодолимо препятствие за достъп до съд, като искането е обусловено от принципа за осигуряване на ефективна съдебна защита.

Процесуалния представител на ищеца намира, че при неуважаване на молба му би се нарушило правото на представляваното дружество на достъп до правосъдие. До съда е отправено искане определението на първоинстанционния съд да бъде отменено, като бъде разпоредено администриране на подадената искова молба без внасяне на държавна такса.

Въззивният съд, след като разгледа частната жалба, запозна се с данните по делото, приема за установено от фактическа страна следното:

С определение № 490 от 10.11.2025 г., постановено по гр. д. № 659/2025 г. по описа на Районен съд Свищов първоинстанционния съд е оставил без уважение молбата на ищеца за освобождаването му от внасяне на държавната такса за производството по делото в размер на 472.79 лева. Указано е на ищеца в едноседмичен срок от съобщението да представи по 1 делото доказателства за внесена по сметка на Районен съд Свищов държавна такса в размер на 472.79 лева, като ищецът е предупреден за последиците от неизпълнение указанията на съда в срок, а именно, че исковата молба подлежи на връщане, като нередовна, касателно предявения иск с правна квалификация по чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79 ЗЗД чл. 55 ЗЗД.

За да постанови атакувания съдебен акт първоинстанционният съд е съобразил, че нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК предвижда възможност такси и разноски по производството да не се внасят от физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят, след като се прецени възможността за заплащането им предвид доходите на лицето и семейство му, имущественото им състояние, семейното му положение, здравословното му състояние, трудова заетост, възраст и други имащи отношение към въпроса обстоятелства. Посочил е, че ищецът е юридическо лице, поради което непопада в обхвата на нормата на чл. 83 ГПК. Изложени са и съображения, че в практиката на ЕСПЧ, както и в практиката на СЕС се приема, че в определени случаи е възможно освобождаване от държавна такса на юридически лица, въпреки отсъствието на разпоредба в националното законодателство на държавата членка, признаваща на юридическите лица правото на освобождаване от държавна такса за производствата пред съда, но за юридическите лица, извън споровете за нарушаване на правото на ЕС, освобождаването от законовото задължение за внасяне на държавна такса не е гарантирано от императивни норми на правото на ЕС. Според цитираната практика е посочено, че е възможно по изключение освобождаване от заплащане на държавна такса от юридическо лице тогава, когато внасянето на таксата ще представлява за лицето непреодолимо препятствие за достъпа до съд и изискването й е несъвместимо с принципа на ефективната съдебна защита. Съобразено е, че молителя „Б..“ ООД е юридическо лице, като е посочено, че за юридическите лицастрани в гражданското производство няма призната от законодателя възможност за освобождаване от внасянето на такси и разноски, предвид и критериите, които съдът следва да преценява при направено искане по чл. 83, ал. 2 ГПК, отнасящи се само за физически лица. Уточнено е и че ищецът не попада и в никой от особените случаи, визирани в нормата на чл. 84 ГПК, касателно освобождаването от заплащане на държавни такси. По изложените съображения е оставена без уважение молбата на ищеца за освобождаването му от внасяне на държавната такса за производството по делото.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в едноседмичния преклузивен срок от надлежно легитимирана страна против подлежащ на обжалване съдебен акт /ТР № 1/17.07.2001г. по тълк. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС/.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

На първо място настоящият съдебен състав съобразява, че по въпроса за това дали юридическите лица имат правото да бъдат освободени от заплащане на държавна такса е налице уеднаквена практика на ВКС, обективирана в определение № 285 от 05.07.2019 г. по ч. т. д. № 1234/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 193 от 24.04.2019 г. по ч. т. д. № 2

810/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 141 от 20.02.2019 г. по ч. т. д. № 52/2019 г. на ВКС, ТК, IIт. о., определение № 122 от 12.02.2019 г. по ч. т. д. № 114/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о. Съгласно тази практика, гарантираното на страните по граждански спор с разпоредбата на чл. 6 ЕКПЧОС и чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС право на достъп до съд се реализира с предоставения на държавите - членки свободен избор на средства за постигане на тази цел.

Правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за нарушаване на правото на ЕС /а настоящият не е такъв/. Прието е, че когато предявеният иск от или срещу юридическо лице няма за предмет такъв спор или искът и/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл. 83, ал. 1, т. 4, чл. 84 ГПК или на особена разпоредба в друг закон /например чл. 620, ал. 1 и, ал. 5, чл. 649, ал. 6, чл. 694, ал. 2 ТЗ/, то внасяне на държавна такса се дължи предварително предвид общото правило на чл. 71, ал. 1, изр. 1 вр. чл. 73, ал. 3 ГПК, тъй като съгласно изричната формулировка на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК съдът може да признае липсата на достатъчно средства за заплащане на държавна такса и да освободи страната от внасянето й, само ако тя е физическо лице.

Приема се, че липсата на достатъчно парични средства у търговеца юридическо лице, с които да заплати дължимата държавна такса, предполага изпадането му в състояние на неплатежоспособност, което състояние може да се установи само в производството по несъстоятелност. Гражданският процесуален кодекс определя реда, предпоставките и субектите, които могат да бъдат освободени от внасяне на държавна такса. Поначало това са физическите лица, с оглед социалната функция на нормата, която има за цел да не бъде отказано правосъдие на социално слаби граждани. Спрямо юридическите лица е предвидена възможност за освобождаване от предварително внасяне на държавна такса в изрично посочени в законите хипотези/напр. чл. 620, ал. 1 и, ал. 5, чл. 649, ал. 6 и чл. 694, ал. 7 ТЗ и др./, които не са приложими в случая.

Настоящият състав споделя и становището, застъпено в определение № 707 от 24.1.2017 г. по ч. т. д. № 2792/2017 г., ВКС, ІІ т. о., че гарантираното с разпоредбата на чл. 6 ЕКПЧОС и чл. 47 от ХОПЕС право на достъп до съдилищата, се реализира с предоставения на държавите-членки свободен избор на средства за постигане на тази цел. Съобразно последното и в унисон с европейското законодателство българският законодател е предвидил в чл. 83, ал. 2 ГПК възможност при наличие на определени предпоставки физическите лица да бъдат освободени от задължението да заплащат предварително държавни такси за разглеждане на производствата за защита на правата им. Тази разпоредба има подчертано социално значение и има за цел да се осигури достъп до съд и на социално слабите физически лица, тъй като прекомерното финансово бреме върху тях би могло да ги остави изобщо без правна защита.

По отношение на търговските дружества българският законодател е предприел друг 3 подход, стоящ извън рамките на производството по чл. 83, ал. 2 ГПК. Тяхната невъзможност да поемат разходите по осъществяване на търговската си дейност се установява по реда на производството по несъстоятелност, което може да се инициира и от самото дружество чрез подаване на молба за откриване на производство по несъстоятелност.

Когато търговското дружество предприеме посочените мерки за установяване на икономическото си състояние, то получава от законодателя и специални облекчения, предвидени в Търговския закон при пращането на държавни такси и други разходи за провеждане на съдебни производства в защита на икономическите си интереси, включително тези на кредиторите му. В тази връзка следва да се отбележи и че в случай на неплатежоспособност /свръхзадълженост/ търговецът е и длъжен да инициира производство по несъстоятелност, под страх от наказателна отговорност за управляващите и представляващите го лица / чл. 227б НК/.

С оглед изложеното и като съобрази съдебната практика, определение № 478 от 17.02.2026 г. по к. ч. т. д. № 2543/2025 г., т. к., I т. о. на ВКС, определение № 200 от 22.01.2026 г. по к. ч. т. д. № 2294/2025 г., т. к., I т. о. на ВКС, определение № 328 от 18.07.2022 г. по ч. т. д. № 1050/2022 г. на I т. о. на ВКС, определение № 285 от 05.07.2019 г. по ч. т. д. № 1234/2019 г. на I т. о. на ВКС, определение № 762 от 27.03.2023 г. по т. д. № 523/2023 г., Т. К., І т. о. на ВКС и др., в т. ч. и практика на СЕС, като приетото с решение от 24.12.2009 г. по дело „А..“ ООД срещу България, решение от 26.07.2005 г. по дело P.. срещу Полша, решение от 10.01.2006 г. по дело T.. срещу Полша, настоящият съдебен състав намира, че факторите, които се преценяват са: размер на таксите, преценен в светлината на специфичните обстоятелства според случая, както и платежоспособността на заинтересованото лице и стадий на производството, в който въпросното ограничение е наложено. Аналогична е и практиката на СЕС, обективирана в Определение от 13.06.2012 г. по дело С-156/12 GREP/Freistat Bayern, според което принципът на ефективна правна защита, закрепен в член 47 ХОПЕС, може да обхваща правото на освобождаване от заплащане на разноските във връзка с производството и/или на разноските за адвокатска помощ в производството по такава жалба. В тази връзка националният съд следва да провери дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. В рамките на преценката си националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото. За да прецени пропорционалността, националният съд може също да вземе под внимание размера на разноските във връзка с производството, които трябва да се платят предварително, и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие. Когато става дума за юридически лица, националният съд може да вземе под внимание положението им, например правно-организационната форма и дали 4 съответното юридическо лице преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата. Независимо от наличния принципно установен ред за осигуряване на правото на достъп до съд на търговските дружество при липса на средства за покриване на задълженията за държавни такси и разноски, подробно описан по-горе, съдилищата следва и във всеки конкретен случай да правят преценка дали при предявяване на претенции за защита на търговските права на дружеството предвидената държавна такса не съставлява прекомерно и непосилно бреме за същото, разбирано като липса на финансови средства и невъзможност да се снабди с такива и съответно може да доведе до необоснован отказ от правосъдие.