Решение № 264876 от 20.07.2021, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 5279/2019
- Вид
- Решение № 264876
- Подписан
- 20.07.2021
- В сила
- 03.05.2022
- Състав
- АДРИАНА ДИЧЕВА АТАНАСОВА, ЛЮБОМИР ИЛИЕВ ВАСИЛЕВ, ЗЛАТКА НИКОЛОВА ЧОЛЕВА
Цитирани разпоредби
- чл. 179, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 103 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 128 т. 2 · Кодекс на труда
- чл. 226, ал. 2 · Кодекс на труда
- чл. 6, ал. 3 · Наредба за трудовата книжка и трудовия стаж
Р
Е Ш Е Н И Е гр. София, 20.07.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II „Б” въззивен състав, в публичното заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗЛАТКА ЧОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИВ ВАСИЛЕВ мл. съдия АДРИАНА АТАНАСОВА при секретаря Красимира
Г., като разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова гр. дело № 5279 по описа за 2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №49380/25.02.2019г., постановено по гр. д. № 52363/2018г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 74-ти състав, „Н.И.” ЕООД е осъден да заплати на С.С.К. по предявените обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 128 т. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 2435,88 лв. за дължимо като неизплатен на С.С.К. от „Н.И.” ЕООД остатък от трудови възнаграждения за периода от 11.04.2016г. до 20.06.2016г. по трудов договор № 3 от 11.04.2016г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 31.07.2017г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 485,83 лв., представляваща изтекла мораторна лихва върху дължимата главница от 2435,88 лв. за периода 20.06.2016г. до 07.06.2018г., като е отхвърлена исковата претенция по чл. 128, т. 2 от КТ за разликата над присъдената сума от 2435,88 лв. до крайния размер на претенцията от 9000 лв. и за периода от 01.03.2016г. до 20.06.2016г. за претендирани от С.С.К. срещу „Н.И.” ЕООД трудови възнаграждения по трудов договор № 3 от 11.04.2016г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба -31.07.2017г. до окончателното изплащане на сумата, отхвърлена е и исковата претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над присъдената сума от 458,83 лв. до крайния размер на претенцията от 10000 лв., представляваща мораторна лихва върху дължимата главница за периода 20.06.2016г. до 07.06.2018г.
Със същото решение първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло като неоснователно предявеното в условията на евентуалност възражение за прихващане от „Н.И.” ЕООД срещу С.С.К. с вземането по дължимите на С.С.К. трудови възнаграждения за сумата от 6710,00 лв., представляващи фирмени средства на „Н.И.” ЕООД, дадени на С.С.К. като служебен аванс за периода на действие на трудов договор № 3 от 11.04.2016г. – от 11.04.2016г. до 20.06.2016г. чрез погасяване на вземанията до размера на по – малкото вземане, като е отхвърлил изцяло като недоказан и неоснователен и предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 226, ал. 2 от КТ за осъждането на „Н.И.” ЕООД да заплати на С.С.К. сумата от 75 000 лв. за периода от 20.06.2016г. до 07.06.2018г. и представляващо дължимо обезщетение от незаконно задържане от „Н.И.” ЕООД на трудовата книжка на С.С.К. и поради непредаването й към момента на прекратяването на трудовия договор № 3 от 11.04.2016г. на 20.06.2016г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба -31.07.2017г. до окончателното изплащане на сумата.
Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове по чл.128, т. 2 от КТ и чл. 226, ал. 2 от КТ, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца С.С.К.. Жалбоподателят поддържа, че районният съд не е съобразил, че размерът на трудовото възнаграждение е 3000 лв. месечно, като същият е следвало да присъди неплатеното възнаграждение за времето от три месеца, а именно от 12.03.2016г., когато е взето решение на УС на СУБ да се сключи договор с ищеца за управител на Международния дом на учените – Фредерик Жолио Кюри, като се прави и уточнение, че за три месеца с размер на трудовото възнаграждение от по 3000 лв. на месец, общо дължими на ищеца са 9000 лв. Излагат се съображения и за недопустимост на обжалваното решение в частта, с която се отхвърля иска за трудово възнаграждение за размера над 2435,88 лв., тъй като първо районният съд е приел, че не може да се извършва прихващане с трудово възнаграждение, обезщетение за пълна и ограничена имуществена отговорност на работника, а след това неправилно е кредитирал заключението на вещото лице, че дължимото възнаграждение е именно в размер на 2435, 88 лв., след извършено прихващане.
Сочи, че по отношение на иска за незаконно задържане на трудова книжка е останало недоказано от ответника, че ищецът не е предоставил трудова книжка.
Поддържа се, че след като по делото е наличен съставен констативен протокол, подписан от ответника, в който се констатира връщане на трудовата книжка , която е била у работодателя до посочената в протокола дата през 2018г., то не може със свидетелски показания да се доказва, че не била предоставена трудова книжка. Посочва, че доколкото от горепосочения констативен протокол се установява, че трудовата книжка е била у работодателя и че е върната на посочената в протокола дата през 2018г., то от датата на прекратяване на трудовия договор - 20.06.2016г. до датата, обективирана в констативния протокол, следва да се присъди обезщетение за вреди. Поддържа се, че задържането на трудовата книжка е възпрепятствало ищеца да започне работа и да реализира доходи. Ето защо, моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а педявените от ищеца искове – уважени в цялост. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответницкът по жалбата „Н.И.” ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 128, т.
2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и иск с правно основание чл. 226, ал. 2 от КТ. При условията на евентуалност ответникът е направил възражение за прихващане на основание чл. 103 ЗЗД срещу ищеца с вземането по дължимите на ищеца трудови възнаграждения за сумата от 6710,00 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. При постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбите оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
По иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ:
Съгласно чл. 128, т. 2 КТ работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. При предявен иск по чл. 128, т. 2 КТ в тежест на работника, респ. служителя, е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение /основно или допълнително/ действително е било уговорено с работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено.
По делото страните не спорят, че между тях е бил подписан трудов договор № 3 от 11.04.2016г., с който ищецът се е съгласил да престира труда си на ответника, заемайки длъжността Изпълнителен директор в ответното дружество „Н.И.” ЕООД с основно месечно възнаграждение от 3000 лв. В същия този договор е отбелязано, че работникът постъпва на работа на 11.04.2016г., като трудовият договор е подписан и от двете страни и не е оспорен като частен свидетелстващ документ от никоя от тях.
Спорен по делото въпрос е дали ищецът е престирал труд през целия исков период. Успешно доказване на този правопоржадащ факт обаче за периода от 01.03.2016г. до 11.04.2016г. не е проведено по делото. В тази връзка се явява неоснователно наведеното възражение от ищеца, че същият е започнал да полага труд в дружеството – ответник преди датата, на която е бил подписал трудовия му договор, а именно на 12.03.2016г. По делото с исковата молба е представен Протокол от извънредно заседание на Управителния съвет на „Н.И.” ЕООД с дата 12.03.2016г., в който е отбелязано, че за нов управител на дружеството е избран проф. В.Е.с правото да назначи Търговски директор или Прокурист на ответното дружество и за това евентуално да бъде избран ищеца, като не е отбелязана дата, на която ищецът да постъпи на работа. Така представеният от К. документ не може да се ползва като доказателство по делото, тъй като същият не е надлежно подписан от представляващия управителния съвет и от протоколиращия. Нещо повече, с отговора на исковата молба ответникът е представил горепосочения протокол от дата 12.03.2016г., подписан от представляващия управителния съвет и от протоколиращия, но с различно съдържание, като никъде в него не фигурира името на ищеца и указанието към новия управител на дружеството, че ищецът К. следва да бъде назначен от новоизбрания управител на „Н.И.” ЕООД като търговски директор или прокурист на дружеството. Този протокол по своята същност се явява частен свидетелстващ документ, който не е бил оспорен от ищеца К. в първото по делото съдебно заседание, а и след това, поради което ответникът следва да се ползва от доказателствената му сила.
Освен това по делото са приети като писмени доказателства и официални удостоверителни документи на НОИ, ползващи се с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК и удостоверяващи, че трудовото правоотношение между ищеца и ответника е било регистрирано на 11.04.2016г. Както бе споменато и по – горе самият ищец е удостоверил с подписа си в подписания от него трудов договор, че е започнал работа именно на тази дата – 11.04.2016г.
По делото е проведен и разпит на свидетеля В.П., от които се установява, че ищецът е постъпил на работа в ответното дружество през месец април 2016г., след като е получил подписания от него трудов договор. Въззивният съд кредитора изцяло показанията на П. като достоверни, еднопосочни и подкрепени от останалия по делото доказателствен материал.
С оглед на всичко гореизложено следва да се заключи, че остана недоказано по делото обстоятелството, че ищецът е полагал труд в ответното дружество преди датата 11.04.2016г., на която е бил подписан трудовия договор между страните. От страна на ищеца не са ангажирани никакви доказателства и доказателствени средства, че същият е започнал да полага труд при ответника от м.03.2016г. до 11.04.2016г., в чиято тежест е и доказването на този правопораждащ факт.
По делото е прието и заключение по изготвената съдебно – счетоводна експертиза, неоспорено от страните, съгласно което за периода от 11.04.2016г. до 20.06.2016г. размера на начисленото нетно трудово възнаграждение на ищеца възлиза за м.04.2016г. - 1646,19 лв., за м.05.2016г. – 2398,14 лв. и за м.06.2016г. – 1389,64 лв., като за м.04.2016г. е изплатен на ищеца аванс в размер на 1500,15 лв. и сумата е внесена по банкова сметка ***.04.2016г. и е била осчетоводена с РКО № 46/22.04.2016г. по счетоводни сметки: дебит 421 и кредит 501, при което за м.04.2016г. е останала неизплатена сума по трудовото възнаграждение в размер на 146,04 лв. В заключението освен това е отбелязано, че за м.05.2016г. нетния размер на трудовото възнаграждение е в размер на 2398,14 лв., като сумата не е била изплатена, а за м.06.2016г. нетния размер на трудовото възнаграждение е бил начислен в размер на 1389,64 лв., при който е изплатен аванс в размер на 1500 лв., при което следва, че за м.06.2016г. не се дължи трудово възнаграждение. От всичко гореизложено следва да се заключи, че дължимият размер на трудовото възнаграждение за периода от 11.04.2016г. до 11.12.2016г. възлиза общо на 2435,88 лв. Настоящият въззивен състав кредитира приетото по делото заключение на съдебно – счетоводната експертиза, като намира същото за обективно и компетентно изготвено, съответстващо на останалия по делото доказателствен материал. В тази връзка се явява напълно неоснователно наведеното от въззивника възражение, че първоинстанционният съд неправилно е определил размера на дължимото се трудово възнаграждение, тъй като по делото не бе доказано на първо място полагането на труд от ищеца в ответното дружество за периода от 01.03.2016г. до 11.04.2016г., а за останалата част от исковия период от 11.04.2016г. до 11.12.2016г. се доказа, че размерът на дължимото се трудово възнаграждение е както бе посочено по – горе 2435,88 лв.
Разпечатката съдържа 26 от 52 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/4e785bd1-4410-4928-aa83-48385fd04478