Определение № 2066 от 03.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2066 гр. София, 03.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20258002900793 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество „ОЗК-Застраховане“ АД, ЕИК: 121265177, срещу въззивно решение № 155 от 19.02.2025 г., постановено от Апелативен съд – София по в.гр.д. № 1621 по описа на съда за 2024 г., с което след отмяна на първоинстанционно решение № 1617 от 20.03.2024 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д.№ 10671 по описа на съда за 2023 г. в частта му, с която е отхвърлен иска на В. К. К. за неимуществени вреди за сумата от 20 000 лв. по главницата, представляваща разликата над присъдената сума от 30 000 лв. до сумата 50 000 лв. по главницата, ведно със законната лихва от 27.07.2023 г., вместо това е осъдено ЗАД „ОЗКЗастраховане“ АД да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, на В. К. К. допълнително сумата от още 20 000 лв. по главницата, представляваща разликата над вече присъдената от 30 000 лв. до общ размер от 50 000 лв. по главницата - обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди - болки и страдания от причинените й телесни увреждания, настъпили в пряка причинна връзка от ПТП, осъществено на 05.07.2023 г. в гр. София, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 27.07.2023 г. до окончателното 1 издължаване, и е потвърдено същото първоинстанционно решение в останалата му обжалвана част, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради нарушение на материалния закон, съществено процесуално нарушение и необоснованост.

На първо място се твърди, че въззивният съд не е приложил практиката на ВКС във връзка с критерия по чл. 52 ЗЗД за обезщетяването на неимуществените вреди, претърпени от ищеца, поради което е налице необоснованост и нарушение на материалния закон. Сочи се, че в настоящия случай съдът посочва всички обстоятелства, които съобразява с оглед принципа на справедливостта, но без да отчете значението на всяко обстоятелство във връзка с размера на неимуществените вреди. В този смисъл се твърди, че в случая не са изложени изрични мотиви по критериите за прилагане на критерия „справедливост“, поради което актът е немотивиран, както и е постановен в противоречие с материалния закон - разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.

На второ място се изтъква, че критерият за справедливост е нарушен и поради позоваване от страна на съда на „житейските морално-етични принципи“. Като аргумент се посочва, че житейските морално-етични принципи не са регламентирани в правни норми и нямат никаква обективна формулировка, както и не са факти и обстоятелства, които са доказани по делото, но въпреки това съдът се е позовал на такива правила при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, без да изложи конкретни мотиви в тази връзка и да изясни своята воля. Поради това касаторът счита, че е нарушен процесуалният закон - чл. 235, ал. 2 ГПК и освен това решението е необосновано, тъй като не става ясна волята на съда.

На трето място се оспорват изводите на съда по отношение на възражението за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като се твърди, че мотивите му са в противоречие с доказателствата по делото.

На четвърто място се посочва, че е налице несъответствие между мотивите на въззивния съд и събраните доказателства.

2

На пето място се настоява, че определеният размер на обезщетението е прекомерно завишен с оглед претърпените вреди.

Допълва се, че целта на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е всяко лице да получи справедливо обезщетяване на всички претърпени вреди, но то не може да бъде източник на обогатяване за увредените лица - такова обогатяване би било налице в случай, че обезщетението надхвърля действително претърпените емоционални и физически болки и страдания от увредените лица.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.

1 и т. 2, както и по ал. 2, предл. 3 ГПК.

Поставят се следните въпроси, които според касатора са от значение за изхода на делото:

1/ „Обсъждането на доказателства във връзка с прилагане на чл. 52 ЗЗД изисква ли да се изложат конкретни мотиви по всяко обстоятелство от значение за определяне размера на исковата претенция?“ По този въпрос се сочи приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като се цитират следните съдебни актове, на които се твърди, че въззивното решение противоречи: РКС № 7/30.06.2020 г. по к.д. № 11/2019 г., решение № 182/19.11.2019 г. по гр.д. № 4662/2018 г., III г.о. на ВКС, решение № 42/21.05.2021 г. по т.д. № 494/2020 г., II т.о. на ВКС, решение № 326/05.06.2024 г. по гр.д. № 3523/2023 г., IV г.о. на ВКС, решение № 60180/24.10.2022 г. по т.д. № 2393/2020 г., I т.о. на ВКС, решение № 50085/10.06.2024 г. по гр.д. № 3029/2022 г., I г.о. на ВКС.

2/ „Обосновано ли е решението на въззивния съд, постановено в противоречие със събраните доказателства? Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди защитните тези на страните и да формира самостоятелни изводи?“ По този въпрос се твърди наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

3/

„Житейските морално-етични принципи обективно съществуващо обстоятелство ли са? Следва ли съдът да взема предвид такива морално-етични принципи при определяне размера на обезщетението по справедливост, съгласно чл. 52 ЗЗД? Ако съдът взема 3 такива принципи предвид, следва ли да изложи мотиви за всеки от тях, както и да посочи кои са те?“

По третия поставен въпрос се твърди противоречие със следната съдебна практика: ППВС № 4/1968 г., решение № 168/29.11.2018 г. по гр.д.

№ 5005/2017 г., III г.о. на ВКС, решение № 125/13.06.2022 г. по гр.д. № 3622/2021 г., IV г.о. на ВКС, решение № 50085/10.06.2024 г. по гр.д. № 3029/2022 r., I г.о. на ВКС и решение № 588/28.10.2010 г. по гр.д. № 1716/2009 г., III г.о. на ВКС. Сочи се приложното поле по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Като допълнително основание за допускане на касационното обжалване се посочва очевидната неправилност на атакувания съдебен акт, съгласно чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Излагат се доводи, че съдът е приложил житейски морално-етически правила при определяне размера на обезщетението, в нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК, съгласно която разпоредба съдът основава решението си на приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона. Според касатора нарушението е видно и без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи.

Допълва се, че е налице явно несъответствие между събраните доказателства и приетото от съда на първа и въззивна инстанция. Дава се пример с едно и също заключение на вещо лице по СМЕ („пълна консолидация на всички счупвания“), с оглед на което първоинстанционният съд приема, че такава е налице, а въззивният съд счита, че са налице трайни остатъчни увреждания.

Иска се отмяна на обжалвания съдебен акт в цялост и постановяване на ново решение по съществото на спора, с което да се отхвърлят предявените срещу ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД искове като недоказани и неоснователни, при условията на евентуалност – да се намали присъденото обезщетение. Претендират се разноски пред всички съдебни инстанции.

Ответникът по касация В. К. К. в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски за настоящата съдебна инстанция.

4

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.

За да постанови обжалвания съдебен акт, Софийски апелативен съд е приел, че безспорно с доказателствата по делото е установено виновно и противоправно поведение на водача на процесния автобус, който несъобразявайки пътната обстановка и наличието на движещ се пред него учебен автомобил, се е движил с несъобразена скорост, което от своя страна е довело до задействане рязко на спирачната уредба при възприемане на опасност /светещите стопове на преднодвижещия се учебен автомобил/, при което вследствие появата на инерционна сила в салона на автобуса е паднала ищцата. Съдът е квалифицирал това действие на водача на автобуса като безспорно нарушение на задължението му по чл. 132, т. 2 от ЗДвП, съобразно която норма при превозване на пътници водачът е длъжен преди потегляне и по време на движение да осигури всички условия за безопасното им превозване. С оглед на това съдът е приел за неоснователно възражението във въззивната жалба на ответника, че не е налице съставът на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, поради липса на противоправност.

На следващо място съдът е приел за неоснователни и въведените от въззивника ответник възражения срещу правилността на първоинстанционното решение в частта му, в която е било счетено за недоказано възражението за принос от страна на пострадалата, с твърдението, че се е возила в процесния автобус без да е седнала и без да е използвала системите за обезопасяване. Въззивният съд също е достигнал до извода за неоснователност на възражението за принос, доколкото и с доказателствата по делото не е било установено процесният автобус да е снабден с обезопасителни колани или други обезопасителни системи, което според съда прекъсва и пряката причинна връзка между обективното поведение на ищцата и настъпилия противоправен резултат. Съдът е взел предвид и доказателствата по делото, с които се установява, че по време на пътуването ищцата е седяла, 5 но е станала, за да се подготви за слизане на наближаващата спирка. В тази връзка съдът е изтъкнал, че за пътниците не е регламентирано задължение за сядане по време на пътуване в градския транспорт, което при някои обстоятелства (като препълнено превозно средство) е и обективно невъзможно. С оглед на това съдът е заключил, че поведението на ищцата не се намира в пряка причинна връзка с настъпилото произшествие и по никакъв начин не е допринесло за неговото настъпване или за увеличаване на обема на търпените вреди.

С оглед на гореизложеното, въззивният съд е приел, че искът на ищцата се явява основателен и доказан, като е потвърдил изводите на първоинстанционния съд в тази насока.

По отношение на спорния размер на присъденото обезщетение, въззивният съд е счел сумата от 50 000 лв. за справедлив размер. Съдът е аргументирал този извод с доказателствата по делото, от които е било установено, че в пряка причинна връзка от процесното произшествие ищцата, на 72 години към датата на произшествието, е получила комплексна гръдна травма /фрактури на трето до десето ребра вляво, на три от ребрата многофрагментни/, довела до трайно затруднение в движенията на тялото и снагата за период по-голям от 30 дни и за лечението на която травма, е претърпяла оперативна животоспасяваща интервенция - тораконцентеза, като е престояла в болница 12 дни, през този период е била на легло, не можела да става, търпяла е интензивни болки. След изписването й от болница, лечението продължило домашно-амбулаторно, като възстановяването е продължило около три месеца. През първите два месеца ищцата е имала нужда от чужда помощ, като през първия месец била почти на легло, не ставала, не излизала.

Преживяното произшествие се отразило и психически на ищцата, която преди него била самостоятелна и не се нуждаела от помощ при осъществяване на ежедневните си обичайни задачи, включително и битови такива. След произшествието ищцата се затворила в себе си, не излизала, освен ако присъствието й някъде не било наложително, страхувала се при качване в превозно средство и имала нужда някой да я успокои и окуражи.