Решение № 5970 от 28.09.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5970 гр. София, 28.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-А СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ваня Н. Иванова

Членове:

Полина Люб. Амбарева

Стоян Ст. Петров при участието на секретаря Димитринка Б. Д.а-Г. като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно гражданско дело № 20251100509112 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 316 от 08.01.2025 г. по гр.д. № 24070/2024 г. Софийският районен съд е осъдил Х. Д. Г., ЕГН **********, да заплати на Б. А. А., ЕГН **********, на основание чл.

233, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД, сумата 20614,06 лв., представляваща обезщетение за вредите, причинени по време на ползването на наетата вещ от Х. Д. Г. по силата на договор за наем от 01.08.2008 г. на недвижим имот – апартамент № 11, находящ се в гр. София, ул. ****, заедно с терасата над апартамента, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 24.04.2024 г. до окончателното плащане.

С определение № 14578/27.03.2025 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК, е оставена без уважение молбата на Б. А. А. за изменение на решенето в частта му за разноските.

Решението е обжалвано от ответника Х. Д. Г.. В жалбата се сочи, че сериозен порок на решението е несъобразяването от първоинстанционния съд с императивната разпоредба на чл. 9 от ГПК. Поддържа се, че е налице нарушение на едно от основните начала на ГПК, осигуряващи равни възможности на страните за упражняване на предоставените им права прогласено и като конституционен принцип в чл. 121, ал. 1 от КРБ. Жалбоподателят изтъква, че преди съдебното заседание, проведено на 11.11.2024 г., е представил на съда молба за 1 отлагане на делото поради заболяване, придружена с болничен лист, която молба съдебният състав не бил разгледал. Сочи също, че съдът е ползвал съдебна експертиза по гр.д. № 10368/24 г. на СРС, поискано за послужване, но в същото време не е обърнал внимание на депозираните по същото дело „становище“ и „писмен отговор", а в „становището“ било направено оспорване на представеното от ищеца копие от договор за наем с искане за откриване на производство по чл. 193 от ГПК и представяне на оригиналния договор. Иска се да се отмени обжалваното решение и делото да се върне на районния съд, който да отмени хода по същество и да се предостави възможност на ответника да вземе участие в производството.

Въззиваемата страна с писмения си отговор оспорва въззивната жалба.

Ищцата Б. А. е подала частна жалба срещу определението на първоинстанционния съд по чл. 248 от ГПК, с което е оставена без уважение молбата й за изменение на решението в частта за разноските. Навежда възражения срещу приетото в обжалваното определение, че не следва да присъжда разноски на ищцата, направени в производството по допускане на обезпечение на бъдещ иск. Изтъква, че по делото било доказано извършването на разноски в обезпечителното производство, като доказателства за това били представени с представения по настоящото дело списък по чл. 80 от ГПК.

Ответникът не е депозирал отговор на частната жалба.

Поради настъпила на 26.06.2025 г. /след връчване на препис от решението/ смърт на ищцата Б. А. А., с определение № 30638/18.07.2025 г. първоинстанционният съд е конституирал на нейно място наследницата й – В. К. Г..

В съдебно заседание пред въззивния съд въззивникът Х. Г., чрез пълномощника си адв. Г., поддържа въззивната жалба по изложените в нея съображения.

Въззиваемата страна – В. К. Г. – П., чрез пълномощника си адв. П., оспорва въззивната жалба и настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

В исковата молба ищцата Б. А. твърди, че на 01.08.2008 г. между нея и Т. А. А. от една страна, като наемодател, и ответника от друга, като наемател, е бил сключен писмен договор за наем на недвижим имот, представляващ апартамент № 11, находящ се на ул. **** в гр. София, заедно с терасата над апартамент, за срок от пет години, който срок бил изтекъл на 01.08.2013 г., като след изтичането на този срок наемодателката не се противопоставила ползването на имота да продължи от наемателя. Сочи се, че към момента единствено ищцата Б. А. е собственик на наетия имот. Твърди се, че впоследствие ищцата се отказала от договора за наем, като отправила до ответника едномесечно предизвестие да опразни и предаде имота, но последният не освободил имота. С влязло в сила решение от 01.12.2022 г. по гр.д. № 13965/2022 г. на СРС ответникът бил осъден да предаде на ищцата фактическата власт върху имота. Въз основа на издадения по това дело изпълнителен лист било образувано изпълнително дело, в рамките на което на 08.02.2024 г. бил извършен въвод на ищцата в имота. При извършването на въвода било установено наличие на вреди в 2 апартамента, които били описани в протокола за въвод. С оглед характера на вредите и необходимостта от „съхраняване“ състоянието на имота към датата на неговото освобождаване от наемателя, ищцата подала молба за обезпечение на доказателства по реда на чл. 207 от ГПК, по която било образувано гр.д. № 10368/2024 г. на СРС. В това производство била изготвено и прието заключение на съдебно-техническа експертиза, с което били установени видовете и размерите на строително-монтажните работи, които следвало да се извършат за възстановяване на наетия имот в годно за живеене състояние.

Отделните видове и стойност на СМР са описани в исковата молба и същите възлизали на сумата 20614,06 лв. Ищцата претендира от ответника да му заплати тази сума, представляваща стойността на необходимите за възстановяване на имота разходи за СМР като обезщетение за вредите, причинени й от ответника по време на ползването на наетата вещ, ведно със законната лихва за забава върху тази сума от предявяването на настоящия иск до окончателното плащане на сумата.

Препис от исковата молба е приложенията е връчен лично на ответника на 06.07.2024 г. и в срока по чл. 131 от ГПК не е подаден писмен отговор.

С определението си по чл. 140 от ГПК съдът е изискал гр.д. № 10368/2024 г. на СРС.

Същото е било приложено към настоящото дело с протоколно определение от 18.11.2024 г.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК възивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При упражняване на правомощията си по чл. 269 от ГПК, въззивният съд намира следното:

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл по предявения иск за осъждане на ответника да заплати на ищцата исковата сума от 20614,06 лв., представляваща обезщетение за вредите, причинени й през време на ползването по силата на сключен между страните договор за наем на апартамент, съизмерими с разходите за извършване на строителни работи, необходими за отстраняване на повредите на имота, квалифициран по чл. 233, ал.1, предл. 2 от ЗЗД. Тази правна квалификация съответства на изложените в исковата молба фактически твърдения и заявения петитум. Първоинстанционният съд при правилно разпределена доказателствена тежест и въз основа на събраните доказателства е изследвал относимите към фактическия състав на този иск обстоятелства и въз основа на тях е изградил правните си изводи.

Изложеното във въззивната жалба оплакване, че съдът е игнорирал молбата на ищеца за отлагане на посоченото съдебното заседание, няма относимост към преценката за допустимост на постановеното решение. Наличието на допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, свързани с надлежното участие на страните в съдебно заседание, не подлежи на преценка в рамките на инстанционния контрол за правилността на решението. Само за пълнота следва да се посочи, че изложеното в жалбата твърдение, че 3 съдът е пропуснал да разгледа молбата му за отлагане на съдебното заседание от 11.11.2024 г., е и невярно. Видно от протокола от проведеното на тази дата съдебно заседание е, че съдът е докладвал депозираната преди съдебното заседание молба от ответника, съдържаща искане за отлагане на делото поради влошено здравословно състояние, към която е приложен болничен лист за временна неработоспособност за времето от 08.11.2024 г. до 12.11.2024 г. Съобразявайки тази молба и обстоятелството, че ответникът няма пълномощник, съдът не дал ход на делото в съдебното заседание на 11.11.2024 г., с което на ответника е осигурена възможност да участва в производството и надлежно да упражни правото си на защита. В следващото съдебно заседание на 18.11.2024 г. ответникът не се явил и не е бил представляван от пълномощник, като не е направил и искания във връзка с провеждането на заседанието.

Въззивният съд дължи служебна проверка на правилността на решението /т.е. на незаявени в жалбата основания/ само в случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или когато следи за защита на интереса на определени частноправни субекти. Извън тези две хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените негови фактически констатации. При бланкетна въззивна жалба дейността на въззивния съд се изчерпва с извършване на правилната според него правна квалификация и субсумиране на събрания фактически и доказателствен материал под приложимата според въззивния съд материалноправна норма, т.е. гарантиране на съответстващи на установените факти правни изводи. В този смисъл са задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК.

Въззивната жалба на Х. Д. Г. е бланкетна. В нея не са изложени никакви конкретни оплаквания срещу фактическите или правни изводи на съда, обусловили уважаване на предявения иск. Изложено е само възражение за несъобразяване от съда на подадената от ответника молба за отлагане на съдебното заседание, което възражение, както бе посочено по-горе, няма връзка с правилността на решението, а освен това е несъстоятелно. Другото наведено от въззивника в жалбата му оплакване, че съдът не е съобразил направеното от него в депозираното „становище“ в производството по чл. 207 от ГПК оспорване на представеното от ищеца копие от договор за наем, също не представлява подлежащо на разглеждане от въззивния съд при проверката за правилността на решението възражение. В настоящото исково производство, в което се разглежда предявения иск за вреди от ползването на наетия имот, ответникът не е оспорил истинността на представения от ищеца писмен договор за наем, нито е направил искане за представяне на оригинала на същия – същият не е подал писмен отговор на исковата молба в срока по чл. 131 от ГПК.

Същевременно, предвид обстоятелството, че исковата претенция произтича от договорно правоотношение, не са налице основания за извод, че първоинстанционният съд е нарушил императивна материалноправна норма, което нарушение да е обусловило решаващия му извод.

4

В такава хипотеза – при бланкетна въззивна жалба и липсата на нарушение на императивна материалноправна норма, въззивният съд дължи служебна преценка само на дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск, като ако прецени че същата е неправилна и вследствие на това на страните са дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно да обезпечи правилното приложение на материалния закон чрез предприемане на съответните процесуални действия. Както бе посочено по-горе, въззивният съд при преценка на дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявената претенция, намира, че правилно фактическите твърдения са подведени под приложимите материално правни норми.

С оглед на очертания в чл. 269 от ГПК обхват на въззивната проверка и доколкото в случая не е налице нарушение от първоинстанционния съд на императивна материалноправна норма, което да е обуловило решаващия му извод, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

Неоснователна е подадената от ищцата частна жалба срещу определението на районния съд по чл. 248 от ГПК, с което е отхвърлена молбата й за изменение на решението в частта му за разноските. В решението си в частта за разноските първоинстанционнният съд е обосновано е приел, че не следва да присъжда на ищцата претендираните от нея разноски в твърдяно производство по обезпечаване на бъдещ иск, тъй като не са представени в срока до приключване на устните състезания по делото на доказателства за наличие на обезпечително производство между страните с предмет обезпечаване на иска, който е предмет на настоящото производство. Настоящият състав споделя изложените от районния съд в обжалваното определение по чл. 248 от ГПК от 27.03.2025 г. съображения в тази насока.