Разпореждане № 1076 от 04.04.2025, Районен съд - Несебър

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 1076 гр. Несебър, 04.04.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – НЕСЕБЪР, III-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Сл. Петров като разгледа докладваното от Петър Сл. Петров Частно гражданско дело № 20252150100465 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.410 от ГПК.

Образувано е по заявление на „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, район Младост, булевард Цариградско шосе № 115Е, етаж 5, представлявано от управителя Н.П.П, чрез процесуален представител юристконсулт Л.Г.В., за издаване на заповед за изпълнение за сумата в размер на 900 лева, представляваща неизплатена главница по Договор за потребителски кредит № 791177, сключен на 31.12.2022г., сумата в размер на 93,04 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 31.12.2022г. до 12.06.2023г., сумата в размер на 368,81 лева, представляваща договорна компенсаторна неустойка, дължима за периода от 31.12.2022г. до 12.06.2023г., сумата в размер на 245,77 лева, представляваща лихва за забава, начислена за периода от 01.03.2023г. до 01.10.2024г., законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението до окончателното й изплащане, сумата в размер на 32,15 лева, представляваща направени по делото разноски за платена държавна такса, и сумата в размер на 260 лева за юристконсултско възнаграждение, срещу длъжника Т. Л. Т. с ЕГН **********, постоянен и настоящ адрес: ***.

След като разгледа заявлението, съдът намери за установено следното:

В производството за издаване на заповед за изпълнение заявителят може да поиска издаването на такава заповед за вземания за парични суми или заместими вещи, когато искът е подсъден на районен съд. В настоящия случай заявлението е за заплащане на парична сума в размер на 25 000 лева, което определя подсъдността на иска на районен съд, съгласно правилата на родовата подсъдност по чл.103 и чл.104 от ГПК.

Съгласно чл.411, ал.1 от ГПК заявлението се подава до районния съд по постоянния адрес или по седалището на длъжника, а заявление срещу потебител се подава до съда, в чийто 1 район се намира настоящият му адрес. Настоящият адрес на длъжника е в град Н., поради което компетентен да се произнесе по заявлението е именно Несебърският районен съд.

За издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК процесуалният закон изисква заявлението да е подадено за вземане на парични суми или заместими вещи и искът да е подсъден на районен съд, да не са налице отрицателните предпоставки на чл.411, ал.2, т.2 от ГПК. Подаденото заявление следва да отговаря и на правилата за редовност на заявлението съгласно чл.411, ал.1, т.1 от ГПК и на исковата молба, към която препраща нормата на чл.410, ал.2 от ГПК, респективно надлежна индивидуализация на вземанията и описание на обстоятелствата относно съществените елементи на твърдяното право са безусловно изискуеми за редовността на всяко заявление в заповедната процедура.

Съгласно чл.411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение, ако искането е в противоречие със закона или добрите нрави, както и дали се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или е налице обоснована вероятност за това, като съдът следи служебно за наличието на отрицателна процесуална предпоставка.

Длъжникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а „СИТИ КЕШ“ ООД като финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т.е. страните по договора за кредит имат качество съответно на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК и на кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 от ЗПК. Сключеният между тях договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон – ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – Глава VI на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл.21, ал.1 от ЗПК.

По отношение на предвидената в чл.11, ал.1 от Договора неустойка за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчители или банкова гаранция, същата следва да се счита за нищожна. Неустойката е форма на договорна отговорност, която служи за обезщетяване на вредите от неизпълнението, като предварително установява размер на тези вреди, без да е необходимо да ги доказва. В това се изразява типичната за неустойката обезпечителна функция. Уговорената в настоящия договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, когато излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. На първо място не е ясно как е определена посочената неустойка, като в договора няма метод за това. На следващо място същата е обвързана с уговорката за предоставяне на обезпечение по чл.5 от Договора.

Уговорените условия са поставени по такъв начин пред заемателя, че е невъзможно тяхното изпълнение, както и съдържат неяснота за възможните тежести, които би понесъл, ако сключи договора. Въведени са редица и изключително обусловени и сложни условия, на които да отговарят тези поръчители, в голямата си част несъобразени с конкретния размер 2 на предоставения заем, които освен това са и кумулативно предвидени, т.е. неизпълнението на едно от тях винаги води и до неизпълнение на задължението и респ. до възникване на задължението за заплащане на неустойката. Ако пък заемателят е в състояние да уговори обезпечение от банкова институция, е житейски необяснимо по каква причина не би поискал кредитиране от банката, а от това дружество, на което да предоставя банкова гаранция в двоен размер от поискания кредит, от който потребителят се нуждае. Самият кредитор ясно е показал, че неустойката е уговорена при неравноправни условия, като още с погасителния план е заложил и месечни суми, които следва да се дължат както по заема, така и за неустойката по чл.11, вр. чл.5 от Договора. Това означава, че на практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция, а е послужила за неоправдано и непосочено в договора оскъпяване на заема и увеличаване на заемната тежест на длъжника.

Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да се очаква точно изпълнение на договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира информация (чл.16 и сл. от ЗПК) и едва след анализа й са прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.

Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в 3-дневен срок от подписване на договора за заем, като по този начин се нарушава принципа на добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка периодична вноска е включена част от нея, т.е. води до оскъпяване на кредита. Неустойката не е обоснована от вредите на кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размер на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за кредит задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква последствие от липса на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция.

3

Претендираната неустойка противоречи и на чл.143, т.5 от ЗЗПт, който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение за неустойка. Цитираната разпоредба не прави разграничение относно вида на неустойката, а се акцентира върху нейния необосновано висок размер, какъвто е настоящия случай. Както се посочи по-горе, не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка, чийто посочен размер от 524,96 лева, в сравнение с отпуснатия кредит от 900 лева, води до реализиране на по-висок доход за кредитора, който не е предварително обоснован и регламентиран.

Като договорен подход неустойката цели да заобиколи забраната на чл.143, т.3 от ЗЗПт, защото, както се посочи по-горе, със задължението за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнение на това свое задължение. Накрая, в заповедното производство няма възможност за приложението на чл.92, ал.2 от ЗЗД, а освен това е невъзможно намаляване на неустойка, която е нищожна.

В т.12 от заявлението се твърди, че е начислена сумата в размер на 225 лева, че това е сторено на 01.05.2023ж. (еднократно), и която сума представлява неустойка в размер на 25% от размера на главницата, а начисляването й е по повод забавяне на плащането, във връзка с което кредитодателят е извършвал разходи относно действия за извънсъдебно събиране на вземания към кредитополучателя, а именно – изпращане на съобщения, покани и уведомления на кредитополучателя, периодичното му информиране за допуснатите забави, включително и чрез телефонни разговори и посещения на адреса му. По същество се касае за сборно вземане за разходи и такси за извънсъдебно събиране на кредита, което обаче противоречи пряко на чл.10а, ал.2 от ЗПК, който забранява кредиторът да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с управлението на кредита, а извънсъдебното събиране на просрочените вноски безспорно е действие по управление на кредита, като претендираната сума не представлява типична неустойка за забавено плащане, доколкото в чл.6, ал.1 от договора за заем е уговорено начисляването на законна лихва в случай на просрочие, каквато в действителност се претендира и със заявлението. Самото естество на действията на кредитора, посочени като съдържание на тази предоставена на кредитополучателя престация, изключва квалификацията им като допълнително благо, за което да е обосновано насрещно възнаграждение. Напротив, както уведомяването на длъжника за допуснатата от него забава и предупреждение за последиците от нея, така и поддържането на нарочен служител, натоварен да търси доброволно, макар и забавено изпълнение на длъжника, са типични действия по управление на лош кредит и съставляват присъщ за основния предмет на договора разход, а не допълнителен такъв. Този вид дейност на кредитора се компенсира с основното възнаграждение (възнаградителна лихва) като цена на самото рисково (без предварително обезпечаване) кредитиране и е типичен ценообразуващ елемент на възнаградителна лихва. Изключването на разходите за тази дейност от основната цена на кредита (формираща лихвен процент и ГПР) би означавало да 4 се допусне, че възнаграждението на кредитора е чиста печалба, тъй като не включва присъщи за дейността разходи, заплащани отделно като допълнително уговорени задължения. Систематичното тълкуване на чл.10а и чл.19, ал.3 и чл.33 от ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на договарянето от кредитора, предоставящ потребителски кредит на условия, при които освен обявената договорна лихва и обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, свързани със събирането, респ. управлението на кредита. Възстановяването на разходите по събиране на дълга от неизправен длъжник не може да се включва в ГПР, именно защото размерът им зависи от конкретните (а не абстрактно предвидени при сключването на договора) разноски, направени поради неизпълнението. Уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събирани по силата на самия договор и въвеждането на отделна такса за същата дейност несъмнено придава и на двете клаузи неустоечен характер.