Решение № 4858 от 13.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4858 гр. София, 13.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

ВАСИЛЕНА П. МИДОВА при участието на секретаря Е. К. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20241100513289 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 13506/08.07.2024г. по гр.д. № 42333/2023г. по описа на СРС, 62-и състав, изменено в частта за разноските с определение № 41162/10.10.2024г., по предявените от ищеца Е. Л. М. искове с правно основание чл. 181, ал. 1 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, ответникът Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“ при МВР е осъден да заплати на ищеца М. сумата 2 927 лева – левова равностойност на полагащата й се неосигурена храна за периода от 01.08.2020г. до 11.08.2022г., ведно със законната лихва от 28.07.2023г. до окончателното погасяване на вземането и сумата 603.14 лева – мораторна лихва върху същата главница за периода от 28.08.2020г. до 27.07.2023г., ответникът Дирекция „Комуникационни и информационни системи“ при МВР е осъден да заплати на ищеца М. сумата 1 121.35 лева – левова равностойност на полагащата й се неосигурена храна за периода от 12.08.2022г. до 14.09.2022г. и от 24.10.2022г. до 29.06.2023г., ведно със законната лихва от 28.07.2023г. до окончателното погасяване на вземането и сумата 57.88 лева – мораторна лихва върху същата главница за периода от 28.08.2022г. до 27.07.2023г., ответникът Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР е осъден да заплати на ищеца М. сумата 151.65 лева – левова равностойност на полагащата й се неосигурена храна за периода от 15.09.2022г. до 23.10.2022г. и от 24.10.2022г. до 29.06.2023г., ведно със законната лихва от 28.07.2023г. до окончателното погасяване на вземането и 1 сумата 13.50 лева – мораторна лихва върху същата главница за периода от 28.09.2022г. до 27.07.2023г. Поради несбъдване на вътрешно процесуалното условие, под което са предявени, СРС не е разгледал исковете срещу евентуалния ответник МВР.

Предмет на разглеждане във въззивното производство са 2 бр. въззивни жалби, подадени от предпочитаните ответници Дирекция „Комуникационни и информационни системи“ при МВР (ДКИС-МВР) и Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при

МВР (ДУССД-МВР), срещу първоинстанционното съдебно решение, изменено по реда на чл. 248 ГПК с определение № 41162/10.10.2024г., в частите, в които исковете на ищеца срещу съответния ответник са уважени.

С въззивната жалба на предпочитания ответник ДКИС-МВР се обжалва решение № 13506/08.07.2024г. по гр.д. № 42333/2023г. по описа на СРС, 62-и състав, изменено в частта за разноските с определение № 41162/10.10.2024г., в частта, в която, на основание чл. 181, ал. 1 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, ответникът ДКИС-МВР е осъден да заплати на ищеца Е. Л. М. сумата 1 121.35 лева – левова равностойност на полагащата й се неосигурена храна за периода от 12.08.2022г. до 14.09.2022г. и от 24.10.2022г. до 29.06.2023г., ведно със законната лихва от 28.07.2023г. до окончателното погасяване на вземането и сумата 57.88 лева – мораторна лихва върху същата главница за периода от 28.08.2022г. до 27.07.2023г.

Жалбоподателят ДКИС-МВР намира, че първоинстанционното решение в обжалваната от него част било неправилно, постановено в нарушение на процесуалните правила, нарушения на материалния закон и необоснованост.

Неправилно СРС приел, че ДКИС-МВР била материално и пасивно легитимирана да отговаря по предявените от ищеца искове. В случая органът по назначаването на ищеца като държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР бил министърът на вътрешните работи, предвид на което исковете следвало да бъдат насочени срещу МВР като първостепенен разпоредител с бюджет и орган по назначението, а не срещу ДКИС. Последното било видно и от заповедите за назначаване и прекратяване, издадени от министъра на вътрешните работи. Правният статут на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР бил уреден в ЗМВР и ЗДСл и липсвали препратки в тези закони към КТ. Ето защо нормата на чл. 61, ал. 2 КТ не се прилагала в случая по аналогия, както неправилно приел СРС. Неправилно СРС тълкувал чл. 142, ал. 4 ЗМВР, вр. ал. 1 ЗМВР, приемайки, че текстът не правел разграничение относно категориите служители, имащи правото да получат безплатна храна или левовата й равностойност. Разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР била неприложима по отношение на държавните служители по чл. 2, ал. 1 ЗДСл, изпълняващи държавна служба в МВР.

Законодателят изрично предвидил в нормата на чл. 142, ал. 4 ЗМВР, че статутът на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР бил уреден с нормите на ЗДСл и изчерпателно 2 изброените норми от ЗМВР – чл. 56, чл. 151, ал. 1 и ал. 7, чл. 156, ал. 4, чл. 181, ал. 3, чл. 182, чл. 185, ал. 1, чл. 186а, чл. 190, ал. 2, чл. 191 и чл. 233. Съгласно действащата към момента правна уредба допълнителното заплащане на левовата равностойност за храна се дължала само при условията на чл. 183, ал. 3 ЗМВР, към която норма препращал чл. 142, ал. 4 ЗМВР, т.е. на държавни служители, изпълняващи дейности, свързани със специфичен характер на труда. Процесният случай не бил такъв. Сочи съдебна практика. Намира, че считано от 01.02.2017г. служебното правоотношение на ищеца било преобразувано, като в изпълнение на § 69, ал. 6 ПЗР от ЗИДЗМВР (ДВ, бр.

81 от 2016г.) на служителите се определяла индивидуална основна заплата, не по ниска от определената към датата на влизане в сила на този закон възнаграждение, определено по реда на ЗМВР и включваща заплатата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1. Смята, че ако съдът присъди на ищеца претендираните от нея суми за храна, то същите ще се явят предоставени й два пъти. Позовава се и на решение № 8/27.06.2017г. по конст.д. № 1/2017г. на КС. Намира, че следвало съдът да извърши анализ на законодателството относно начина, по който бил регламентиран статутът на служителите в МВР в темпорален аспект, за да се разкрие правната логика и целта на законодателя с приемането на разпоредбата на чл. 142 ЗМВР. Излага собствен анализ на разпоредбите от 1991г. насетне, като се позовава и на решение № 14/10.11.1992г. по конст.д. № 14/1992г. на КС. По изложените съображения моли за отмяна на решението в обжалваната част, а вместо това да бъде постановено друго, с което исковете срещу ДКИС-МВР бъдат изцяло отхвърлени от съда. Претендира разноски.

С въззивната жалба на предпочитания ответник ДУССД-МВР се обжалва решение № 13506/08.07.2024г. по гр.д. № 42333/2023г. по описа на СРС, 62-и състав, изменено в частта за разноските с определение № 41162/10.10.2024г., в частта, в която, на основание чл. 181, ал. 1 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, ответникът ДУССД-МВР е осъден да заплати на ищеца Е. Л. М. сумата 151.65 лева – левова равностойност на полагащата й се неосигурена храна за периода от 15.09.2022г. до 23.10.2022г. и от 24.10.2022г. до 29.06.2023г., ведно със законната лихва от 28.07.2023г. до окончателното погасяване на вземането и сумата 13.50 лева – мораторна лихва върху същата главница за периода от 28.09.2022г. до 27.07.2023г.

Жалбоподателят ДУССД-МВР намира, че първоинстанционното решение в обжалваната от него част било неправилно, постановено в нарушение на процесуалните правила, нарушения на материалния закон и необоснованост. Ищецът била държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР и към служебното й правоотношение бил приложим ЗДСл. Разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР била приложима единствено по отношение на тези категории служители, чиито служелни или трудови правоотношения се регулирали изцяло от ЗМВР. Съгласно чл. 142, ал. 4 3

ЗМВР статутът на ищеца не се уреждал от ЗМВР и тя не разполагала с правата по този закон, при положение че попадала сред тези служители, чиито правоотношения били преобразувани в служебни правоотношения по ЗДСл чрез посочения § 69, ал. 1 от ПЗР към ЗИД н а ЗМВР (в сила от 01.02.2017г.). Видно от цитираната норма, сред посочените разпоредби на ЗМВР, приложими за държавните служители по чл. 142, ал.

1, т. 2 ЗМВР, не фигурирала разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР, предвид на което на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, каквато била ищецът, не се полагала храна или левовата й равностойност по чл. 181, ал. 1 ЗМВР. По отношение на нея, с оглед изричната санкция на законодателя в чл. 142, ал. 4 ЗМВР, се прилагал единствено чл.

181, ал. 3 ЗМВР в изчерпателно изброените хипотези: служителят извършва дейности със специфичен характер на труда, полага труд през нощта, каквито обстоятелства не били налице по отношение на ищеца. След изменението на чл. 142, ал. 1 ЗМВР (ДВ, бр. 14 от 2015 г., в сила от 1.04.2015г.), законодателят разграничил първоначално заварените правоотношения на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, които продължили под регулацията на ЗМВР по силата на § 86 от ПЗР към ЗИД на ЗМВР (ДВ. бр. 14 от 2015г., в сила от 1.04.2015г.). За част от служителите по чл. 142, ал, 1, т.

2 ЗМВР (сред конто и ищецът) тази ситуация се променила с приемането на § 69, ал. 1 ПЗР към ЗИД на ЗМВР (Д В, бр. 81 от 2016г., в сила от 1.02.2017г.), тъй като по силата на посочената разпоредба правоотношенията им се преобразували като такива по ЗДСл. По волята на законодателя, считано от 01.02.2017г., посочените в § 69, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на ЗМВР служители били изведени от приложното поле на § 86 от ПЗР към ЗИД на ЗМВР и същите преминали изцяло под регулацията на ЗДСл без възможност да се ползват от привилегиите по ЗМВР с изключение на посочените в закона, сред които не попадало правото на храна или левовата й равностойност по чл.

181, ал. 1 ЗМВР за служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, и то с оглед изричната санкция на законодателя в чл. 142, ал. 4 ЗМВР. С чл. 142, ал. 1 ЗМВР служителите били разграничени на различни категории, с различен статут, според функциите им – изпълняват ли специфични за МВР функции или такива, които били аналогични на тези в други министерства. СРС неправилно тълкувал волята на законодателя, обективирана в чл. 142, ал. 1 ЗМВР разширително. Позовава се на чл. 46, ал. 1 ЗНА и излага собствен анализ на нормативната уредба. Законодателят изрично предвидил в нормата на чл. 142, ал. 4 ЗМВР, че статутът на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР бил уреден с нормите на ЗДСл и изчерпателно изброените норми от ЗМВР, сред които не била чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Служебното правоотношение на ищеца било преобразувано, като в изпълнение на § 69, ал. 6 ПЗР от ЗИДЗМВР на служителите се определяла индивидуална основна заплата, не по ниска от определената към датата на влизане в сила на този закон възнаграждение, определено по реда на ЗМВР и включваща заплатата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1.

4

Следователно самият закон определил начина, по който се формирала основната заплата на служителя по служебно правоотношение и в нея нормативно била включена левовата равностойност на храната. С ежегодни заповеди, издавани от министъра на вътрешните работи, на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗМВР, каквато била ищецът преди преназначаването, била определена левовата равностойност на храна в размер на 120 лева месечно. Позовава се и на решение № 8/27.06.2017г. по конст.д. № 1/2017г. на КС. По изложените съображения моли за отмяна на решението в обжалваната част, а вместо това да бъде постановено друго, с което исковете срещу ДУССД-МВР бъдат изцяло отхвърлени от съда. Претендира разноски.

Евентуалният ответник МВР оспорва жалбите в частта, относно твърденията, че ДКИС не била легитимирана да отговаря по исковете. Намира, че първоинстанционният съд неправилно приложил материалния закон и оплакванията на въззивниците в тези им части били основателни.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият ищец Е. Л. М. депозира писмени отговори, с които оспорва въззивните жалби. Излага подробни съображения. Моли решението на СРС да бъде потвърдено в обжалваните части.