Решение № 1829 от 20.12.2023, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1829 гр. Плевен, 20.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Биляна В. Видолова при участието на секретаря ГАЛЯ Р. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от Биляна В. Видолова Гражданско дело № 20234430103371 по описа за 2023 година и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:

Делото е образувано по искова молба на Н. Е. П. против ***, с *** за прогласяване на нищожност на клаузата на договор за паричен заем *** в чл.1 ал.3, с която се начислява такса експресно разглеждане; на клаузата в чл.4 ал.2 - неустоечна клаузата и за осъждане на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от 33Д на ответника да заплати на ищеца, сумата в размер на 10 лева, като частичен иск от 110 лева, представляваща недължимо платена сума по ***, ведно със законната лихва върху нея от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното й изплащане. Твърди се погасяване изцяло на заема. В исковата молба са изложени параметрите на сключения договор, изложени са аргументи за недействителност на целия договор за заем. В молбата е посочено, че съдът следва да се счита за сезиран с възражение за нищожност на целия договор, но при изричното питане на съда дали претенцията на ищеца е за прогласяване нищожност на целия договор за заем или само за отделни негови клаузи, той е уточнил, че не предявява самостоятелен иск за нищожност на целия договор, а само на отделни клаузи. Претендират се разноски. В съдебно заседание на 24.11.2023г. е допуснато на осн. чл. 214 от ГПК изменение на предявения иск по чл. 55 ал. 1 от ГПК, и същият се счита за предявен изцяло за сумата от 163.00лв., която е уточнена като сбор от заплатени без основание суми, както следва: 63.91лв. – такса експресно разглеждане, 39.09лв. – неустойка и 60.00 лв. – такса за 1 събиране на просрочени задължения.

Ответникът ***, универсален правоприемник на ***, с ***, оспорва предявените искове, счита, че исковата молба е неясна, с оглед разминаването на отделните петитуми и твърденията в исковата молба за нищожност на целия договор. Счита, че исковете са недопустими поради липса на правен интерес, че е налице идентичност на спора в установителните и осъдителните искове, и че установителните искове са недопустими на това основание, поради което ищецът злоупотребява с правото си на иск и упражнява превратно правата си. Излага аргументи за действителност на сключения договор и отделните негови клаузи. Моли съда да отхвърли предявените искове. Прави възражение за прекомерност на адв. възнаграждение, оспорва качеството на материално затруднено лице на ищеца, поради което му е предоставена безплатна адв. помощ на осн. чл. 38 от ЗА.

Съдът, като взе предвид становищата на страните, доказателствата по делото и разпоредбите на закона, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Не е спорно между страните, а и от представения Д*** ***, се установява, че страните по делото са сключили на 08.12.2022г. договор за заем, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 300 лв., срещу задължението същата да бъде върната за срок от 14 седмици, на 7 погасителни вноски, всяка от които 54.69 лв./вкл. главница, лихва и такса за експресно разглеждане/. Видно от договора ГЛП е 40,32 %, ГПР - 49,44 %, и вид на заема: потребителски. Страните са уговорили в чл. 1, ал. 3 от договора, че за извършена от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката, заемателят дължи такса в размер на 63.91 лв. на разсрочено плащане на равни вноски, които са част от погасителните вноски - ал. 4. С клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора, заемателят се задължил в тридневен срок от усвоява на сумата по договора, да предостави някои от следните обезпечение: 1) поръчител- ФЛ, което да представи на заемодателя бележка от работодателя, издадена не по-рано от 3 дена от представяне и да отговаря на следните изискванията: навършена 21г. възраст, да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия работодател 6 месеца и мин. осигурителен доход в размер на 1000 лв., през последните пет години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 3 дни“, да не е поръчител по друг договор и да няма сключен договор за паричен заем; или 2 ) банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. В чл. 4, ал. 2 от договора е посочено, че при неизпълнение на задължението по ал. 1, заемателят дължи неустойка в размер на 42.56 лв., която уговорили да бъде разсрочено на равни части към погасителните вноски, в който случай дължимата вноска е 60.77 лв., а общото задължение по договора – 425.39 лв.

Видно от представената от ответника справка-погасителен план, е че ищецът е 2 извършил за периода от 22.12.2022 г. до 08.03.2023г. плащания в размер на 421.51лв., с които кредитът е предсрочно погасен и приключен. От тях: 300 лв. за главница, 18.51 лв. за договорна лихва, 39.09 лв. неустойка, и такса за експресно разглеждане 63.91лв. В погасителния план е включена таксата за експресно разглеждане и начислена неустойка.

Платени са и 60.00 лв. разходи за събиране на вземането.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявени са допустими обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 21 вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Съдът намира за безспорно, че страните по делото са обвързани от заемно облигационно правоотношение, по силата на което ответникът като заемодател, е предоставил на ищеца като заемател сумата в размер на 300 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК, и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Въведените от ищеца основания за нищожност на атакуваните клаузи, предвиждащи такса за неустойка и експресно разглеждане, следва да бъдат разгледани в последователност съобразно тежестта на всеки от твърдените пороци. Не може да бъде споделен доводът за недействителност на договора поради липса на форма, тъй като по делото е представен ДПК в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, с погасителен план и декларирано получени по ел. път ОУ. Не се констатира и шрифт в размер по-малък от 12. В разглеждания случай съдът констатира, че не е налице директно противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 въвеждаща ограничения в допустимия ГПР по договора, тъй като посоченият в договора % е под предвидения максимум. Оспорените от ищеца обаче клаузи, с които се предвижда допълнителна такса за неустойка и експресно разглеждане, умишлено заобикалят императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В тази връзка следващия по тежест довод за нищожност на клаузите следва да бъде квалифицирани именно като нищожност поради заобикаляне на закона. Това е така, защото клаузата за неустойка възлага в тежест на потребителя в изключително кратък срок да предостави обезпечение, което да бъде одобрено от кредитора, а неизпълнението на това задължение поражда допълнителна, акцесорна отговорност за потребителя, изразяваща се в задължение за заплащане на 3 неустойка в размер на 42.56 лв. Клаузите на чл. 5, ал. ал. 1 и ал. 2 от договора, съпоставени с естеството на сключения договор за паричен заем, налагат разбирането, че те представляват скрито възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил като неустойка за неизпълнение на допълнително задължение. Изискванията за предоставяне на някое от изброените обезпечение и краткият срок, в който следва да бъде изпълнено задължението, са практически неосъществими за потребителя, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Правно и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва или поръчители, които да бъдат одобрени от кредитора в този кратък срок. При това положение е видно, че кредиторът цели да се обогати, като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, той не включва т.н. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, защото иначе би надхвърлил позволения размер. Този извод се подкрепят и от това, че в чл. 5, ал. 2 от договора, самият кредитор изначално разсрочва вземането за неустойка към всяка погасителна вноска, с което същата се увеличава. Това установява и очакването, че потребителят не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.

Заплащането на допълнителна такса за „експресно разглеждане“, уговорена в чл. 1, ал. 3 от ДПК, също по горните съображения, представлява скрит разход, който следва да бъде включен към ГПР, тъй като ответното дружество предоставя кредитно финансиране по занятие, като тази му дейност е неразривно свързана с разглеждането на документи/заявка/, подадена от всеки клиент. Освен това тази „допълнителна такса“ е предварително уговорена и разсрочена към месечните вноски от погасителния план. Съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. След като ищецът е подал заявление за предоставяне на паричен ресурс, която е задължителна стъпка за усвояване на кредита, то ответникът не следва да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите ( без оглед на това в какъв срок се разглежда заявката за кредитиране ). Тази допълнителна такса в размер на 63.91 лв. представлява пряк разход по кредита и следва да бъде включен при формирането на годишния процент на разходите ( чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК ). Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита /§1, т. 1 от ДР на ЗПК/ за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Изложеното води до извода, че е необходимо в ГПР да бъдат описани 4 всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай, в чл. 2, т. 8 от договора е посочено, че ГПР е 49,44 % - почти в размер на допустимия максимум от ЗПК, но същият не съответства на действителния процент на разходите, който с посочените допълнителни плащания е значително по-висок, ако в него бяха включени и разходите за експресно разглеждане и неустойка. При тази разлика от посочения в договора и действителния ГПР, съдът приема, че не е спазено императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като действителният ГПР по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Следователно уговорените клаузи за неустойка и такса за експресно разглеждане целенасочено заобикалят нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като ако договорът съдържа действителния размер на ГПР, то клаузите щяха да са изначално нищожни на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Ето защо, предявените установителни искове са основателни, като на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, клаузата на чл. 4, ал. 2, вр. ал. 1, и клаузата на чл. 1, ал. 3, от ДПК следва да бъдат прогласени за нищожни. Факт е, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, и ако то му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), той не би сключил договора. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора, което е в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл.