Определение № 4154 от 18.12.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4154 гр. София, 18.12.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Снежанка Николова Касационно гражданско дело № 20238002101142 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. И. С., представляван от пълномощника си адв. Д.

А., срещу решение № 358 от 17.11.2022 год. по въззивно гр. д. № 293/2022 год. по описа на Окръжен съд - Хасково.

Предмет на производството са предявените от Т. С. П., Ч. Д. П. и Д. Д. П. /действащ със съгласието на законния си представител Т. П./ кумулативно и субективно съединени ревандикационни искове против В. И. С. за установяване правото им на собственост и предаване на владението върху 17.8 кв. м., представляващи реална част от притежавания от тях в съсобственост недвижим имот – магазин за кафе, находящ се в едноетажно тяло на хотелски комплекс „Х.“, построен в УПИ * – *, кв. 159А по плана на [населено място], представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, присъединена чрез изграждане на преградна стена към площта на съседен имот, собственост на ответника, както и за присъждане на обезщетения в размери на по 1 993.32 лева за всеки един от ищците за това, че са били лишени от възможност да ползват частта от описания имот за посочените в уточнителната молба периоди /общо от 15.08.2013 год. до 15.03.2019 год./.

Установено е, че наследодателят на ищците – Д. Ч. П. е закупил от ответника В. И. С. недвижим имот – магазин за кафе със застроена площ от 68.8 кв. м., находящ се в гореописаната сграда, сделката обективирана в представения по делото НА № 195, том IX, рег. № 9322, дело № 1308/2005 год. Посочено е, че правата на ищците по отношение на процесния съсобствен помежду им имот са в размер от по 1/3 ид. част за всеки от тях, след извършени разпоредителни сделки между тях.

За да оспори правата на ищците по отношение процесната реална част от имота, ответникът 1

В. С. се позовава на придобивна давност, обосновавайки възражението си с твърдения за това, че към момента на сключване на договора за покупко-продажба между него и наследодателя на ищците – 2005 год., спорната реална част е била включена в площта на притежавания от него имот с идентификатор № *****, намиращ се в съседство с процесния, върху която реална част е упражнявал фактическа власт в продължение на повече от десет години.

Въззивното решение е постановено в хипотезата на чл. 293, ал. 3 ГПК, след отмяна на първоначално постановения по спора въззивен съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд с решение № 28 от 16.05.2022 год. на ВКС по гр. д. № 2861/2021 год., състав на I г. о. Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за отговор на въпроса: „по иск за собственост намира ли приложение ТР № 3/28.06.2017 год. на ВКС, ОСГК, когато е налице разминаване между предвиденото с инвестиционния и архитектурния проект с реално изпълненото, при което вече са създадени нови обекти с различна от първоначално определената площ и дали площта на част от предвиден по проект обект, която фактически е присъединена към съседен обект, става притежание на собственика на съседния обект?“.

В отговор на поставения въпрос съставът на I г. о. на ВКС приема, че аналогично на урегулирането на поземлените имоти, одобреният архитектурен проект за построяване на обекти в сграда, определя пространствения обем на тези обекти и тяхното предназначение.

Фактическите преустройства, чрез които се променя квадратурата на съответния обект чрез разделянето му на повече от един обект или чрез придаване на части от него към съседен обект, придобиват правно значение след като бъдат одобрени от техническите органи на общината. Когато се продава обект, който е преустроен без да са спазени изискванията на чл. 202 ЗУТ, е възможно страните да се договорят да се прехвърли обектът в старите му /преди преустройството/ граници, възможно е да се продаде обектът и в неговата намалена квадратура като се съобразят фактическите му граници. Каква е действителната воля на страните трябва да се установи чрез тълкуване на договора въз основа на описанието на обекта – квадратура, граници и др. Вещноправните последици на договор, с който се прехвърля реална част от самостоятелен обект, настъпват едва с одобряването на инвестиционния проект по чл. 202 ЗУТ, защото фактическото обособяване не се признава от закона като правнорелевантно. След като се забранява да се придобиват чрез прехвърлителни сделки реални части от самостоятелни обекти, за които не е одобрен инвестиционен проект, то и придобиването по давност на такива обекти също следва да се счита за забранено, за да не се създава двойствен режим за обособяване на самостоятелни обекти в зависимост от придобивния способ – оригинерен или деривативен.

При този отговор на правния въпрос, дадените указания към въззивния съд са за това при новото разглеждане на делото да се изслуша техническа експертиза, която да даде заключение дали описаните в нотариалния акт граници индивидуализират магазина според архитектурния проект или според фактическото състояние и ако се установи, че предмет на договора за продажба е магазинът в границите му по одобрения архитектурен проект, то искът да бъде уважен.

2

В изпълнение на тези указания, при повторното разглеждане на делото, окръжният съд е назначил техническа експертиза с очертаната задача. Вещото лице е дало заключение, че част от процесния имот е приобщена към съседния магазин, собственост на ответника.

Описаните в нотариалния акт № 195 от 2005 год. граници го индивидуализират със застроена площ от 68.80 кв. м. според архитектурния проект за обект „Преустройство на ресторант в 16 магазина за промишлени стоки, 2 фризьорски салона и банков офис“, одобрен от Община Харманли на 04.08.2004 год. В допълнително заключение е разяснено, че съгласно действащия архитектурен проект процесният магазин е с площ от 68.80 кв. м., а измерената на място е 53.40 кв. м., или с 15.40 кв. м. по-малко. Частта от имота на ищците, реално присъединена към имота на ответника, е определена с площ от 13.20 кв. м., а разликата от 2.20 кв. м. е включена в площта на коридора.

Приемайки това заключение, въззивният съд е обосновал извода си за това, че промяната в площта на процесния имот е в резултат на допуснато в отклонение на архитектурния проект преустройство. Съответно, изхождайки от това, че посочените в договора за покупкопродажба, сключен между наследодателя на ищците и ответника, площ и граници на процесния имот съвпадат с тези по одобрения архитектурен проект, е формирал извод за това, че ищците са собственици на реална част с площ от 13.20 кв. м., присъединена към площта на съседен имот с идентификатор № *****, собственост на ответника, и която реална част той не е могъл да придобие по давност /заключение, което съответства на дадените в решението на ВКС указания/. С тези мотиви въззивният съд е отменил постановеното в обратен смисъл първоинстанционно решение и е уважил предявените от ищците ревандикационни искове, като е признал всеки от тях за собственик на 1/3 ид. част от реална част с площ от 13.20 кв. м., представляваща част от съсобствения им имот с идентификатор *****, включена в площта на имот с идентификатор *****, собственост на ответника, и последният е осъден да им предаде владението върху тази реална част така, както е обозначена със зелени линии на скица – приложение № 7 към заключението на вещото лице, която съдът е обявил за неразделна част от решението.

Като основателни и частично доказани по размер съдът е намерил и исковете, предявени на основание чл. 59 ЗЗД, предвид наличието на елементите от фактическия му състав, а именно - установено право на собственост по отношение на имот, чийто собственик е лишен от възможността да получава доходи, в резултат на извършени от друго лице действия, създаващи пречка за упражняване правото на собственост в пълния му обем, включително и неговото ползване или отдаване под наем. Съответно, на база дадената от вещото лице пазарна наемна цена за 1 кв. м. в размер на 5 лева, е определил обезщетението за ползване на частта от имота с площ от 13.20 кв. м. на сумата 66 лева – на месец /13.20 кв. м. х 5 лева/.

За исковия период от 15.08.2013 год. до 07.03.2019 год. е изчислил, че обезщетението възлиза в размер на общо 4 400 лева, или по 1 466.67 лева за всеки от ищците, притежаващи равни права – по 1/3 ид. част от имота.

В касационната жалба се поддържа наличие на касационните отменителни основания по чл.

281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението към нея касаторът поддържа, че решението следва да се допусне служебно до касационно обжалване като вероятно недопустимо или нищожно /чл.

3

280, ал. 2 ГПК/. Евентуално се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, при формулирани осем правни въпроса, за които смята, че са обусловили волята на съда, но са разрешени в противоречие със задължителната и казуалната практика на ВКС, алтернативно, че разглеждането им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В писмен отговор ответниците Т., Д. и Ч. П., заедно представлявани от адв. Ст. Ч., оспорват жалбата по съображения за необоснованост на поддържаните предпоставки за допускане на касационното обжалване. По същество считат, че въззивният съд е постановил един правилен, законосъобразен и мотивиран акт. Претендират разноски за адвокатска защита пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, в настоящия си състав на II г. о., като обсъди доводите на касатора въз основа данните по делото и предмета на настоящото производство, намира следното:

Жалбата е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд.

За да се произнесе по наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280 ГПК, настоящият съдебен състав съобразява на първо място особеностите на касационното производство при повторно обжалване на въззивното решение. Съгласно чл. 295, ал. 1 ГПК, последното може да бъде оспорвано пред ВКС само за нарушения, допуснати от въззивния съд при повторното разглеждане на делото. В практиката си по разясняване смисъла на тази разпоредба съставите на ВКС приемат, че при повторното разглеждане на делото от въззивния съд, той се произнася по спора само в рамките, очертани от касационното решение – т. е. че новото разглеждане на спора е в различен обем от първоначалното въззивно разглеждане с оглед констатираната неправилност от касационната инстанция, като по-нататъшният ход на производството следва да започне от онова незаконосъобразно действие, което е послужило като основание за отмяна. Прието е, че новият състав на въззивната инстанция не би могъл отново да се произнася по въпросите, по които се е произнесъл вече касационният съд. Въззивният съд е длъжен да се съобрази с направената преценка в касационното отменително решение по преюдициален въпрос, като по този въпрос доводите на страните се преклудират, тъй като касаят приложението на материалния и/или процесуалния закон, указанията на касационната инстанция по което са задължителни /в този смисъл: решение № 257 от 23.10.2013 год. на ВКС по гр. д. № 3571/2013 год., I г. о. и цитираните в него/.

С предходното си решение по спора ВКС, състав на I г. о., е приел предявените искове за процесуално допустими, заявени с редовна искова молба, от материално и процесуално легитимирани лица. Възприета е като правилна дадената квалификация по чл. 108 ЗС и са дадени точни указания по приложението на относимите правни норми /в частност и разпоредбата на чл. 202 ЗУТ/ съобразно особеностите на конкретно разглежданата хипотеза.

С оглед на това и по изложените по-горе съображения, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване „относно въпроса за допустимостта на решението“ /т. 1 от изложението/, мотивиран с оплакванията за неправилна правна квалификация, 4 нередовност на исковата молба, нарушаване на диспозитивното начало, липса на легитимация на ищците и на последно място недопустимост на иска за ревандикация на реална част от самостоятелен обект в сграда. По същите съображения не могат до обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като не могат да бъдат пререшавани, въпросите: