Решение № 57 от 18.01.2026, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 57 гр. Русе, 18.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Т. Илиева при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева като разгледа докладваното от Татяна Т. Илиева Гражданско дело № 20254520105626 по описа за 2025 година

Ищецът Ю. И. И. твърди, че на 03.12.2024 г. сключил Договор за паричен заем № 675996 с ответника със следните параметри: Размер на кредита: 3500 лева; Размер на месечната погасителна вноска: 292.17 лв.; Годишен процент на разходите: 64.013 %;

Брой вноски: 17; Месечен лихвен процент: 4.200 %; Дата на първото плащане:

03.01.2025 г.; Обезпечение: Посочено в чл. 6; Дата на последното плащане: 03.05.2026 г.; Обща сума за плащане: 7769 лева. Съгласно чл.6 от договора, страните се съгласяват, че в зависимост от изразенато от заемателя в искането за заем желание, договорът за заем следвада бъде обезпечен с поръчител/и, отговарящи на условията на чл.10, ал.1, т.5 от ОУ към договора за заем, едно или повече от следните обезпечения : ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция, ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Според чл. 6, ал. 2, в случай, че заемателят не предостави обезпечение, дължи неустойка в размер на 2802.01 лева с начин на разсрочено плащане, описан в погасителния план.

Ищецът счита договорът за паричен заем за недействителен по следните съображения:

Параметрите на ГПР, посочени в чл. 3, ал. 2, в това число общите разходи по кредита, се разминавали с друго „уговорено" в чл. 1, ал. 3 от процесния договор.

Прочитът на клаузата по чл. 6, ал. 1 и ал.2 от договора налагал разбирането, че по своята същност уговорената неустойка представлявала скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора възвеждала за потребителя, били на практика неосъществими за него, особено предвид 1 обстоятелството, че последният тьрси паричен кредит в нисък размер (на 3500 лева).

Предвид това и правно, и житейски необосновано било да счита, че потребителят ще разполага със съответната възможност да осигури ипотека, особен залог, банкова гаранция, ценна книга (запис на заповед). Кредиторът се опитвал да прехвърли задължението си за проверка на кредитоспособността на длъжника от себе си на него.

Поставяйки изначално изисквания, за които било ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът целял да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава „неустойка". Същевременно не включвал същата към ГПР и по този начин заобикалял нормата на чл. 19, ал. 4 от 3ПК. В случая не било спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Договорът в чл.3, ал.2, т. 10 посочвал обща сума за плащане: 7769 лв., от които 3500 лв. главница, лихва 1466.99 лв., неустойка в размер на 2802.01лв., но при 7769 лв. за плащане за 17 месеца ищецът изчислил, че ГПР е около 130 %, а не посоченият 64.013 %, като посочените вноски от 292.17 лв. месечно не включвали неустойката в размер на 2802.01 лв. ГПР не включвал част от разходите по кредита – т.нар. неустойка за непредставяне на обезпечение по чл. 6, ал. 1 от договора за кредит. Тя представлявала разход, свързан с договора и следвало да бъде включен в ГПР на кредита, като тя била и изначaлно известна на кредитора уговорена още към момента на сключване на договора, включена в погасителния план и част от месечната погасителна вноска. Така формулирана, неустойката излизала извън присъщите й функции и представлявала скрито възнаграждение за кредитора.

Като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, същият нарушил изискванията на закона и не можел да се ползва от уговорената сделка, което обосновавало извод за недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Моли да бъде прогласена недействителността на целия договор за паричен заем № 675996 от 03.12.2024 г., сключен с „Креди Йес" ООД, гр. Хасково, поради противоречие със закона.

В срока по чл.131 ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, в който изразява становище за неоснователност и недоказаност на предявения иск. Твърди, че процесният договор за паричен заем е сключен валидно, заемателят лично участвал и е влияел на формирането на заема, запознал се е изрично и е подписал договора, всички приложения към него и документите, свързани с отпускането на заема. Към момента на подаване на исковата молба ищецът изплатил на ответника сума в общ размер 3656 лв. Съгласно чл. 3, т. 5 от договора, ГПР по заема бил в размер на 64,013 %. Същият бил посочен и в предоставения на ищеца СЕФ, част 3. С Постановление № 426 на МС от 18.12.2024 г., обн. ДВ. бр.106 от 23.12.2014 г., в сила от 01.01.2015 г. годишният размер на законната лихва по просрочени парични задължения бил определен в размер на основния лихвен процент на БНБ, в сила от 01 януари, съответно от 01 юли на текущата година, плюс 10 процентни пункта. Съгласно разпоредбата на чл. 19, aл. 3 т.1 2 от ЗПК при изчисляване на ГПР не следвало да се включвa размерът на неустойката, която по своята същност представлявала разход, kойто потребителят следвало да заплати поради неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по договора за заем. В чл.3.3 от договора ясно и разбираемо било посочено как точно се изчислява ГПР, предвид кoeтo твърденията на ищеца в тази връзка били неоснователни, а ГПР по процесния договор за заем бил изцяло в императивно определената рамка. Процесният договор съдържал информация за лихвения процент по заема, кактo и за условията за прилагането му. Лихвеният процент бил посочен в СЕФ и изчислен на годишна база, а в чл. 3, т. 7 от договора за заем бил изчислен на месечна база. В чл. 9 от ОУ било посочено, че лихвеният процент не подлежи на промяна за целия cpok на договора за заем. Поради това той бил ясно определен за целия период на договора като фиксиран. В конкретния случай не можело да се обоснове противоречие с добрите нрави, предвид това, че ГПР не надхвърлял петкратния размер на законната лихва за периода, който към момента на сключването бил 10 пункта на годишна база.

Неустойkата по чл.8 от договора за заем не следвало да бъде включена kъм размера на договорната лихва и към размера на ГПР, тъй като в чл.19, ал.3 от ЗПК изрично било посочено, че към ГПР не се включват разходите, kоито потребителите заплащат за неизпълнение на задълженията си по договора за кредит. Условията на kлаузата на чл. 8 от договора за заем били индивидуално уговорени и това станало с пряkото влияние на потребителя Ю. И. И., имайkи предвид и фаkта, че е можел да предостави гарант, kойто отговаря на условията, посочени в ОУ и след сключването на договора и по този начин да не дължи заплащане на неустойkа. Конкретният й размер също бил индивидуално определен в договора и не можeло да се приеме за бланkетна клayзa. Неустойката се дължала в нейния пълен размер още от момента на настъпване на основанието за нейното начисляване. Същата имала особен начин на заплащане, уговорен между страните предварително, още в момента на постигане на съгласие за наличието й. Периодичният начин на плащането й обаче не било основание да се счита, че същата е лихва или пък, че има хараkтер на обезщетение за забавено изпълнение.

Моли исковата претенция като неоснователна и недоказана да бъде отхвърлена.

Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа страна, следното:

Страните не спорят, че на 03.12.2024 г. са сключили договор за паричен заем № 675996, по силата на който заемодателят „Креди Йес“ предоставя на заемателя Ю. И.

И. потребителски заем при следните параметри: 3500 лева - главница; 64.013 % - ГПР;

4.200 % - месечен лихвен процент; срок на договора - 17 месеца; 292.17 лева - месечна 3 погасителна вноска; обезпечение: посочено в чл.6; обща сума за плащане – 7769 лева.

Съобразно разпоредбата на чл. 6, ал.2 от контракта, ищецът приел да заплати неустойка в размер на 2802.01 лева при непредставяне в тридневен срок от сключване на договора, едно или повече от предвидените в ал.1 обезпечения. В погасителния план към договора е посочен падежа и размера на месечните вноски - 457 лева, включващ погасителна вноска без неустойката в размер на 292.17 лв. плюс 164.83 лв. разсрочена неустойка. Ищецът не спори, че сумата от 3500 лева е изцяло усвоена от него.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Процесният договор е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди) и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжникапотребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.

9 ЗПК. Поради това същият се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправната клауза е нищожна, освен ако е уговорена индивидуално. Относно договора за потребителски кредит и неговото съдържание е необходимо съобразяването им с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, като при неспазването им,договорът следва да бъде обявен за недействителен, на основание чл. 22 ЗПК. От това следва, че при неспазване на изброените в чл. 22 ЗПК императивни изисквания по чл. 11 ЗПК, касаещи съдържанието на договора, се стига до неговата нищожност.

Съдът намира процесния договор за потребителски кредит за недействителен, 4 тъй като нарушава разпоредби от ЗПК. В договора е визиран годишен процент на разходите като абсолютна процентна стойност – 64.013. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.

По отношение неустойката: Клауза, като уговорената в чл. 6, ал.2 от договора за паричен заем, според която се дължи неустойка в размер на 2802.01 лева при неизпълнение на задължението за осигуряване обезпечение чрез ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя, се намира в пряко противоречие с преследваната от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити цел, транспонирана в ЗПК. Неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010 г. по т.д №1/2009 г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Ако ответникът е държал да получи обезпечение, е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че дружеството е допускало възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, защото последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не 5 са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив - договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. При така установеното, съдът счита, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл.