Решение № 13793 от 01.12.2022, Софийски районен съд
- Съд
- Софийски районен съд
- Дело
- Гражданско дело 36584/2022
- Вид
- Решение № 13793
- Подписан
- 01.12.2022
- В сила
- 05.02.2025
- Състав
- СОФИЯ ГЕОРГИЕВА ИКОНОМОВА
Цитирани разпоредби
- чл.12 · Граждански процесуален кодекс
- чл.162 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235 · Граждански процесуален кодекс
- чл.410 · Граждански процесуален кодекс
- чл.415, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422 · Граждански процесуален кодекс
- чл.7, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.38, ал.1 т.2 · Закон за адвокатурата
- чл.38, ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл. 26, ал. 1, пр. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл.79 · Закон за задълженията и договорите
- чл.86, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.92 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, т. 9 и т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, т. 9 и т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл.19 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
- чл.21, ал.1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл.5, ал.4 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 13793 гр. С, 01.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: С И при участието на секретаря П Н. А. като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20221110136584 по описа за 2022 година
Предявени са искове от “С К” ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ул.”С” № 29, ет. 7, с които е поискано да бъде установено по отношение на ответника Е. А. К., ЕГН **********, с адрес гр.С, ул.“И Д“ №..., че последният дължи на ищеца следните суми: сумата от 1200 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит №.../16.12.2020 г., сключен между страните, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК - 25.03.2022 г., до изплащане на вземането, възнаградителна лихва в размер на 268.08 лв. за периода от 16.12.2020 г. до 16.11.2021 г., договорна неустойка в размер на 717.50 лв. за периода от 16.12.2020 г. до 16.11.2021 г., обезщетение за забава в размер на 101.90 лв. за периода от 01.03.2021 г. до 01.03.2022 г., неустойка за забава в размер на 300 лв.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
В исковата молба се твърди, че между “С К” ООД и ответника е сключен договор за кредит за 1200.00 лв., която е следвало да бъде върната на 11 месечни погасителни вноски, като падежът на последната е 16.11.2021 г. Годишният процент на разходите бил в размер на 41,24 %, а фиксираният годишен лихвен процент бил в размер на 35.04 %. Твърди, че вноската по кредита за първите 3 месеца била в размер на 35.04 лв, а за останалите 8 месеца – по 130.46 лв., като поради неизпълнение на кредитополучателя за представяне на обезпечение, същият дължал неустойка по чл. 6 от договора. Ето защо размерът на вноската за всички 11 месеца бил равен на сумата от 222 лв. Ищецът признава, че ответникът до момента е платил по процесния кредит сума в размер на 311 лв. В исковата молба ищецът се позовава на настъпил падеж на задължението с изтичане на последната погасителна вноска.
В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който изразява становище по допустимостта и основателността на предявените искове. Оспорва да е налице валидно облигационно отношение между страните, както и кредиторът да е предоставил реално на кредитополучателя сумата по кредите. Навежда твърдения за нищожност на клаузите, уреждащи лихвите по договора, доколкото същите противоречали на добрите 1 нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК. Твърди също, че процесният договор противоречал и на чл. 10 и чл. 11 ЗПК, поради което счита същият за недействителен. Счита за нищожна и клаузата за неусойка по чл. 6 от договора, доколкото същата представлявала скрита добавка към възнаградителната лихва и излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Релевира възражение за изтекла погасителна давност на вземанията. Ето защо моли за отхвърляне на исковете, като претендира и разноски по производството.
В съдебно заседание ответникът се представлява от упълномощен представител, който оспорва исковете. Ищецът не изпраща представител, взема писмено становище по съществото на спора.
По делото са ангажирани писмени доказателства.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна и правна следното:
Предявените искове са с правно основание чл.422 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.79 ЗЗД вр. чл.430 от ТЗ, чл.92 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД и имат за предмет установяване дължимостта на присъдени вземания в издадената по реда на чл.410 ГПК заповед за изпълнение на парични задължения.
От приложеното към настоящето, ч.гр.д.№ 15899/2022 г. по описа на СРС е видно, че въз основа на заявление по реда на чл.410 ГПК в полза на дружеството ищец е била издадена заповед за изпълнение за следните суми: сумата от 1200.00 лв., представляваща главница по договор за паричен заем №.../16.12.2020 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК – 25.03.2022 г., възнаградителна лихва в размер на 268.08 лв. за периода от 16.12.2020 г. до 16.11.2021 г., законна лихва в размер на 101.90 лв. за периода от 01.03.2021 г. до 01.03.2022 г., договорна неустойка за периода от 16.12.2020 г. до 16.11.2021 г. и неустойка за забава в размер на 300.00 лв., начислена еднократно на 01.10.2021 г. С възражение от 05.05.2022 г. ответникът е оспорил вземанията без мотив.
С оглед тези данни следва да се приеме, че ищецът е провел заповедно производство по отношение на процесните вземания и исковете са предявени в срока по чл.415, ал.1 ГПК, поради което и същите се явяват процесуално допустими.
По основателността на исковете, съдът намира следното:
По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че на 16.12.2020 г. Е. К. е сключила договор за потребителски кредит със „С К“ ООД за сумата от 1200.00 лв. Страните са постиглани съгласие годишният лихвен процент да е 35.04%, а годишният процент на разходите 41.24 %. В договора е посочена общата сума, подлежаща на връщане, а именно 1468.08 лв.и срокът за това – 11 месеца, от които през първите три месеца се дължат вноски от по 35.04 лв., а през останалите 7 – по 170.37 лв. В изготвения погасителен план към договора е посочен размера на вноските и когато в тях е включена неустойка.
Видно от представените по заповедното дело документи, на кредитополучателя преди подписване на договора е предоставен и стандартен европейски формуляр с информация за кредита. Страните са уговорили и заплащане на допълнителни такси за предоставени от кредитора услуги, съобразно представената Тарифа, както и на неустойка за неизпълнение на задължение на кредитополучателя да осигури поръчител или банкова гаранция. В същото време, при забава на плащанията, съгласно чл.7 от процесния договор, се дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва.
Ответникът в о.с.з. не оспорва сключения договор с ищеца при посочените условия, както и че предявените вземания съответстват метаматически на договореното и платеното 2 по договора, но с отговора на исковата молба навеждат възражения досежно неговата действителност.
На първо място, с оглед възраженията в отговора на исковата молба и задължението на съда по чл.7, ал.3 от ГПК, следва да се посочи, че процесният договор за кредит попада в обхвата на регулация на Закона за потребителския кредит (след изм. с ДВ бр. 17 от 26.02.2019 г.), който урежда особени изисквания за предоставяне на потребителски кредит.
В случая договорът отговаря на изискванията за форма и съдържание, предвидени в чл.10 и чл.11 от ЗПК, в редакцията към момента на сключването му. В него са означени дата и място на сключването, вид на предоставения кредит, извършена е индивидуализация на страните, посочен е срока на договора, общия размер на кредита и начина на усвояването му, размера на ГЛП, информация относно размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Посочен е годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит както и останалите изискуеми реквизити. Бил е изготвен погасителен план, неразделна част от договора с вписани 11 бр. месечни погасителни вноски с размер на всяка падежна вноска, с точни дати за погасяване на отделните вноски. В случая в погасителния план е направена разбивка какво точно включва всяка вноска, без това да е безусловно необходимо, съобразно утвърдената съдебна практика. В същото време клаузите на договора са написани ясно и разбираемо с четлив шрифт, който е с размер, съобразно изискванията на чл.5, ал.4 от ЗПК. Извод в тази насока съдът прави без помощта на експерт, притежаващ специални знания в оформлението на печатни текстве, доколкото шрифт с размер 12 се използва ежедневно в съда при изготвяне на съдебни актове.
Като аргумент за нищожност на договора ответникът поддържа и липсата на подробно описани допускания, които кредиторът е взел предвид при изчисляване на ГПР и поради некалкулирането в същия на предвидената неустойка в договора.
В тази насока следва да се посочи, че от една страна съдебната практика приема, че е достатъчно в договора да се отрази вярно и коретно ГПР, т.е. размерът на ГПР да съответства на параметрите на договореното във връзка със задълженията на потребителя, неговите преки и косвени разходи, оскъпяващи кредита. В противен случай е налице заблуждаваща търговска практика и при надвишаване на ГПР над пределите, установени в чл.19, ал.4 от ЗПК се пораждат последиците по чл.22 от ЗПК. В случая от съдържанието на отделните графи на Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, е видно кои разходи са включени от кредитора при определяне на ГПР, като съобразно приетото в определение № 50685 от 30.09.2022 г., постановено по гр.д.
№ 578/2022 г. по описа на ВКС, III г. о., ГК, не е необходимо да се отрази формулата от Приложение № 1 към ЗПК и в нея да са нанесени взетите предвид общи положения и допълнителни допускания от конкретния договор.
От друга страна обаче, следва да се има предвид, че предвидената в договора договора неустойка не е компотент на ГПК. В чл.19, ал.1 от ЗПК са регламентирани разходите, които се включват при изчисляване на ГПР, като в т.1 на ал.3, чл.19 ЗПК изрично са изключени разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, каквото се явява неустойката /в този смисъл решение № 3216 от 13.11.2022 г., постановено по в.гр.д.№ 7096/2021 г. по описа на СГС/.
Ето защо процесният договор за кредит не е нищожен и на това основание.
По отношение клаузата, определяща дължимата възнаградителна лихва и годишния процент на разходите, следва да се посочи с оглед възраженията на ответника, че действително съществува практика на ВКС, в която се приема, че уговорката за договорна лихва е действителна само ако тя не надвишава с повече от три пъти законната лихва. Това обаче е по-стара практика, отпреди приемането на ал.4 на чл.19 от ЗПК, в който се въвежда ограничение на размера на годишния процент на разходите по потребителски кредити до пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, 3 определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая съдът намира, че следва да съобрази именно ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК, доколкото в годишния процент на разходите се включват както дължимите лихви /вкл. и договорна възнаградителна такава/, така и други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Идеята на законодателя е да ограничи общите разходи по кредита до определен размер, без да се интересува от съотношението на всеки един от тях в общи им размер.
Именно при този подход се защитават в най-пълна степен интересите на потребителя, доколкото в противен случай е възможно при ниска възнаградителна лихва, да бъдат предвидени в договора други разходи, които да оскъпят повече кредита, отколкото ако лихвата е в по-висок размер /в частност над три пъти законната лихва/.
В случая годишният процент на разходите по процесния кредит е 41.24 %, който е в рамките на допустимия, съобразно чл.19, ал.4 от Закона за потребителския кредит /изм.с ДВ бр. 35/2014 г., в сила от 23.07.2014 г./ и предвиденото в ПМС № 426/18.12.2014 г.
Ето защо съдът приема, че клаузата, с която е уговорена възнаградителната лихва по кредита не е нищожна и кредитополучателят дължи уговорената с нея лихва.
По отношение за претенцията за неустойка следва да се посочи, че критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Разпечатката съдържа 31 от 59 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/4e54c9c4-f01c-4b2b-ad49-3e2a4fd0548f