Решение № 611 от 20.11.2023, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 611 гр. Велико Търново, 17.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Станислав Стефански

Й. Воденичаров при участието на секретаря Мария Й. Ранкова като разгледа докладваното от Й. Воденичаров Въззивно гражданско дело № 20234100500430 по описа за 2023 година за да се произнесе съобрази следното:

Производство по реда на чл.258 и сл. ГПК

Предмет на подадената от името на „М.П.М. “ АД, с ЕИК ........ със седалище и адрес на управление : гр.С. , ул.“Р.П.К.“ № ..., ет.... , въззивна жалба е Решение № 27/21.02.2023 г. по гр.д. № 370/2022 г. на Районен съд Павликени , в частта му, с която са отхвърлени предявените по реда на чл.422, ал.1 от ГПК искове срещу Г. И. К., с ЕГН:

********** от гр.Б.Ч., ул.“В.“ № ... за установяване съществуването на вземане за сумата от 893,43 лева , представляваща възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит от 01.06.2020 г. и на вземане за сумата от 65,49 лева , представляваща лихва за забава за времето от 11.04.2021 г. – 27.01.2022 г. като неоснователни и недоказани , с молба за отмяната му, уважаване на исковете в тяхната цялост, с присъждане на направените по производството разноски.

Изложени са оплаквания / доводи/ за неправилност на решението в обжалваната му част , вследствие на погрешни правни изводи на съда за нищожност на уговорката за възнаградителна лихва/ тя не може да бъде такава , защото не надхвърля прага на ГПР по чл.19, ал.4 от ЗПК/ поради накърняване на добрите нрави и нищожност на уговорката за неустойка в чл.18.2, т.8 от договора, приемайки , че има неравноправен характер и е сключена с цел заобикаляне на нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК при неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК особеният си представител на ответника адвокат Й. П. от ВТАК оспорва жалбата с доводи за съответствие на решението в обжалваната му част със събраните доказателства и материалния закон.

Моли да бъде потвърдено решението .

1

В с.з. страните не се представляват.

Съдът, след като разгледа жалбата, обсъди доводите на страните и прецени събраните доказателства, приема за установено и обосновава следните правни изводи:

Предявени са по реда на чл.415, ал.1, т.2 , вр. с чл.422, ал.1 от ГПК искове, имащи за предмет претендирани вземания за връщане на парични средства, предоставени в заем по силата на договор за потребителски кредит/ чл.9 ЗПК/, заплащане на дължимата и определена съгласно предвидената в него изчислителна формула възнаградителна лихва / цената на потреблението им/ и обезщетение за забава в размер на законната лихва .

Ищецът „М.П.М. “ АД- гр.С. чрез пълномощника си адвокат М. Й. от САК твърди, че на 01.06.2020 г. е сключил с ответника Г. И. К. договор за потребителски кредит № .. , въз основа на който му е предоставил на кредит паричен заем за потребление в размер на 3500 лева/ сумата, преведена по банковата му сметка/ , при годишен лихвен процент в размер на 41 ,00 %/ чл.9 от договора / , ГПР в размер на 49,61 % / чл.10/ , при общ размер на дълга от 6530,36 лева/ общ размер на задължението на лихвата- 3030,36 лева/ , платим на вноски / по 170,43 лева на месец/ за срок от 39 месеца съгласно погасителен план / чл.6, чл.11.5/, като при забава в плащането на погасителна вноска потребителят дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва/ чл.19.2/.

Ответникът е заплатил 9 месечни погасителни вноски , след което преустановил изпълнението. Към момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение общият размер на дълга/ включващ 10 броя неплатени вноски за периода 10.04.2021 г. – 10.01.2022 г. , заедно с начислена мораторна лихва / възлиза на сумата от 1685,83 лева , както следва: 726,91 лева – главница ; 893,43 лева – възнаградителна лихва и 65,49 лева – лихва за забава върху главницата за времето от 11.04.2021 г. до 27.01.2022 г.

Предвид горетвърдяното , моли съда да постанови решение , с което да приеме за установено съществуването на вземанията , както и да осъди ответника да заплати всички сторени по заповедното и исковото производства разноски .

Назначеният особен представител на ответника е оспорил исковете за лихвите с възражения , че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 от ЗПК поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9, т.10 от същия закон; нищожна като противоречаща на добрите нрави е уговорката за ГПР/ не установен и начина за изчисляването му / от 49,61 %, а уговорките- предмет на чл.18.2, т.8 и т.9 от договора/ за неустойка/ са нищожни поради неравноправния им характер / чл.

143, т.9 от ЗЗП; нищожна е уговорката за възнаградителна лихва поради противоречието й с добрите нрави / чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД/ , тъй-като надвишава повече от три пъти законната лихва; налице е заобикаляне на закона , тъй-като е нарушено изискването ГПР да не бъде по висок от 5 пъти размера на законната лихва/ чл.19, ал.4 от ЗПК/ Юридическият факт на сключения между страните договор за потребителски кредит, съдържащите се в него относими по делото клаузи, усвояването на кредитните средства, погасяването на първите 9 вноски и остатъчния претендиран дълг предмет на изложените в исковата молба твърдения, са безспорни и установени по смисъла на чл.154, ал.1 ГПК обстоятелства с представените писмени доказателства и заключението на приетата съдебно- счетоводна експертиза , поради което въззивният съд, въприемайки констатациите на първоинстанционния в мотивната част на решението, препраща към тях – чл.272 от ГПК.

Уговорката за годишен лихвен процент от 41,00 %, който е постоянна/ параграф 1, т.5 на ДР на ЗПК/, а не референтна/ променлива/ величина и се явява основа за определяне на лихвата като неотменно присъщ елемент от типичното съдържание на договора за потребителски кредит/ чл.9, ал.1 ЗПК/ , изпълняваща функцията на периодично 2 платима цена на потреблението на предоставената в заем парична сума/ чл.240, ал.2 ЗЗД / за срока на връщането й на части/ вноски/ и включена в тях/ чл.11, т.11 ЗПК/, която кредиторът трябва да получи , е умозрително валидна.

Без нея договорът е немислим/ не би бил сключен/ , доколкото лихвата е средство за печалба за търговеца- кредитор , а при липса на печалба неговото съществуване на финансовия пазар е лишено от логика.

Да се отрече правната валидност на тази клауза би означавало да се отрече действието на целия договор- аргумент за обратното от чл.26, ал.4 накрая ЗЗД, тъй-като е очевидно ясно , че търговецът- кредитор въобще не би имал намерение да го сключва като безвъзмезден по смисъла на чл.240, ал.1 ЗЗД. Затова когато се породи нагласа на отричане правната валидност на тази основна договорна клауза, вменявайки й порока накърняване на добрите нрави, предвиден като основание за нищожност, трябва изключително сериозно да се помисли дали той съществува и оправдано ли е да се изнамира по начин , който е чиста проба „правотворчески“ опит за въвеждане на прекалено разширено съдържание на това откровено бланкетно основание, равнозначно на „дописване“ на закона в името на цел , която не заслужава „правно уважение“ от самия закон/ чл.20а, чл.9 ЗЗД/: да се „спаси“ изпадналата в неизправност икономически по- слаба страна по договора / така наречения потребител на кредитна/ финансова/ услуга /, освен ако няма неудържимо оправдана причина за това.

Направеното в писмения отговор възражение за такава отрицателна квалификация на оспорената договорна клауза- превишаване на трикратния размер на законната лихва на лихвения процент, при положение , че към него трябвало да се добави и вземането за обезщетение в размер на 560,04 лева , уговорено в чл.18.2, т.8 на договора, което по същество представлявало „скрит добавък“ към лихвата , категорично не покрива основанието за нищожност по чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД.

Накърняване на добрите нрави ще има когато сделката/ уговорката дотолкова влиза в непримирим конфликт с трайно установените, възприети в обществото неписани морални норми на поведение, призвани да бъдат осъзнато средство и потребност за запазване на обективно достигнатото ценностно ниво на цивилизация на определен етап от развитието му, без които било немислимо запазването му, защото то почива на добродетелна, почтена и порядъчна нравственост, на която би трябвало да се гради правото като регулатор на отношенията, че буди от етична просветна и вътрешно- естествена у всеки нормален, цивилизован човек, гледна точка, възмущение, накърняване на чувството за справедливост, непоносимост и в крайна сметка -духовно/ морално/ осъждане с пълно отрицание, понеже е „непочтена“, „непорядъчна“ изява на „лоша“ нравственост. Разбира се обяснението на явлението „накърняване на добрите нрави“ е трудно, понеже, освен че е неделимо от субективизма, самият закон не посочва какво е „правното“ съдържание на това абстрактно понятие.

Това би било така, например , когато сделката/ уговорката/ се основава на факт на престъпно деяние / например вземания от подкуп, за изпълнено физическо насилие , лихварство, „покупка“ на дете и др./ или на факт/ поведение, който/ което е от гледище на религиозните морални повели обществено силно нетърпим/нетърпимо / например поето насрещно „натурално“ задължение във вид на плътско отдаване на кредитора, вместо то да е парично, както е нормално да бъде и т.н. /, когато засяга , отнема или прекалено ограничава правно защитени с конституцията основни човешки права и свободи/ примерно някой да поеме „задължение“ да не издава своя творба в продължение на две години , да не упражнява професията си за някакъв период от време по трудов договор при друг работодател, да не сключва брак , да не ражда деца и т.н./ или грубо погазва вековни принципи на правото / за недопустимост на неоснователното обогатяване, за добросъвестност и т.н./.

Валидността на оспорената договорна клауза като умозаключение, противно на наведеното основание за нищожност намира своята здрава опора в следните правни / 3 нормативни/ аргументи:

По общо начало законът гледа на прекомерността на размера на дадено аксесорно вземане / каквото е лихвата/ или на главно вземане, като на явление, представляващо основание за неговото намаляване чрез упражнено от длъжника субективно преобразуващо право / чл.92, ал.2 ЗЗД, чл.307 ТЗ/ , а в най- лошия случай, когато освен че за него е явно неизгодно, е поето и при крайна нужда- като основание за унищожаване на договора / чл. 33, ал.1 ЗЗД/.

Там , където законодателят е преценил, че потребителят/ тук се има предвид ЗПК, в чийто приложно поле попада разглеждания по делото договор/ е оправдано да бъде защитен срещу явлението прекомерност по размер на вземанията на кредитора/ т.е. на първия да не се възлагат несъразмерно високи с оглед насрещните му права, тежести/ , изрично е въвел за тях/ вж. чл.19, ал.4 , чл.32, ал.4, чл.33, ал.2 ЗПК/ горен праг/ максимално допустим размер/ , чието надхвърляне влече нищожност/ пълна или частична/ поради противоречие със закона/ чл. 19, ал.5, чл.33, ал.2, чл.1, ал.2, вр. с чл.26, ал.1, пр.1-во, чл.26, ал.4 ЗЗД/.

За възнаградителната лихва/ годишния лихвен процент/ такъв горен/ максимално допустим праг/ пряко и изрично не е въведен. Фактът, че след отмяната на Разпореждане на МС от 25.06.1951 г. за определяне на максималния процент на договорените лихви / обнародвано във вестник „Известия“, бр.52/1952 г./ с параграф 1 на ЗР на ПМС № 72/1994 г. , и досега не е определен с нов акт на МС горен праг за уговаряне на лихви по силата на делегираното му правомощие с нормата на чл.10, ал.2 ЗЗД, може да се приеме за показател в подкрепа на това каква е идеята за неопределянето на такъв, а тя е да се позволи по- пълноценно развитие на финансовия пазар на кредитиране в съгласие с принципа за свободната стопанска инициатива/ чл.19, ал.1 КРБ/.

Разбира се в областта на законовото регулиране на отношенията „кредитор- потребител на финансова услуга “, такъв максимално допустим горен праг на размера на възнаградителната лихва/ лихвения процент/, все пак косвено се счита за въведен с повелителната норма на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща годишния процент на разходите по кредита до размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на РБ/ такова е прието : ПМС № 426/18.12.2014 г., като размерът й към датата на сключване на договора е основния лихвен процент на БНБ -0,00 % плюс 10 % , общо- 10.00 %, или петкратното й увеличение възлиза на 50, 00 %/ .