Определение № 587 от 10.11.2022, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 587 гр. София, 10.11.2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Боян Балевски

Членове:

Кристияна Генковска

Анжелина Христова като разгледа докладваното от Кристияна Генковска Частно касационно търговско дело № 20228003902421 по описа за 2022 година Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 4859/05.08.2022 г. от ЗД „Бул Инс“ АД и частна касационна жалба с вх. № 4890/09.08.2022 г. от Д.

Г. Д., Б. Г. Д., действащ лично и със съгласието на майка си М. Н. М., и Н. В.

Н., действаща чрез своя баща и законен представител В. Н. В., срещу определение № 473/18.07.2022 г. по в.ч.т.д. № 261/2022 г. на Варненски апелативен съд, с което е изменено определение № 49/23.02.2022 г. по т.д. № 70/2021 г. на Силистренски окръжен съд, с което е допълнено постановеното по делото решение №2/06.01.2022 г. в частта за разноските, като Д. Г. Д., Б. Г.

Д., действащ лично и със съгласието на майка си М. Н. М., и Н. В. Н., действаща чрез своя баща и законен представител В. Н. В., са осъдени да заплатят на ЗД „Бул Инс“ АД допълнително сумата от 2 598 лв.– разноски под формата на адвокатско възнаграждение, както и е оставена без уважение частната жалба на Д. Г. Д., Б. Г. Д., действащ лично и със съгласието на майка си М. Н. М., и Н. В. Н., действаща чрез своя баща и законен представител В.

Н. В., срещу определение № 49/23.02.2022 г. по т.д. № 70/2021 г. на Силистренски окръжен съд.

Частният касатор ЗД „Бул Инс“ АД обжалва въззивното определение в частта, с която след изменение на първоинстанционното определение в негова полза са присъдени допълнително разноски за адвокатско възнаграждение в 1 размер на 2 598 лв. Поддържа, че атакуваният акт е неправилен, поради занижаване на размера на дължимото адвокатско възнаграждение. Счита, че същото следва да се определи в размер от 9 120лв. с ДДС, доколкото исковете на тримата ищци са предявени за по 26 000лв., като частични от 100 000 лв.

Алтернативно, поддържа, че дължимото адвокатско възнаграждение се равнява на 1 572 лв. с ДДС за всеки иск или общо в размер на 4 716 лв. с ДДС, ако съдът приеме, че исковете са предявени и защитата е осъществена само за сумата от 26 000лв. за всеки от ищците.

Искането за допускане на касационно обжалване е обосновано със следните правни въпроси: 1/ При предявяване на иск като частичен дължи ли се адвокатско възнаграждение на ответника при отхвърляне на иска върху цялата сума на иска или само върху предявената частично част?; 2/Длъжен ли е съдът да събере доказателства за регистрацията на процесуалния представител на страната по ЗДДС служебно или следва да задължи процесуалния представител да докаже регистрацията си? Въвежда въпросите при позоваване на селективните критерии за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като по първи въпрос се позовава на Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС.

Постъпил е писмен отговор от ответниците по частната касационна жалба Д. Г. Д., Б. Г. Д., действащ лично и със съгласието на майка си М. Н.

М., и Н. В. Н., действаща чрез своя баща и законен представител В. Н. В., със становище за неоснователността на същата. Навеждат твърдения за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по поставените въпроси, респективно въпросите не са специфични за конкретното дело и не са обусловили решаващата воля на съда.

Частните касатори Д. Г. Д., Б. Г. Д., действащ лично и със съгласието на майка си М. Н. М., и Н. В. Н., действаща чрез своя баща и законен представител В. Н. В., обжалват въззивното определение в частта, с която е оставена без уважение подадената от тях частна жалба срещу първоинстанционното определение. Поддържат, че атакуваният акт е незаконосъобразен, необоснован и очевидно неправилен. Изразяват несъгласие с извода за присъждане на разноски в полза на ответника за 2 осъществено процесуално представителство в първоинстанционното производство, като твърдят, че съдът не е отчел, че ответникът не е представил надлежни доказателства за договорено и заплатено адвокатско възнаграждение. Поддържат още, че присъдените разноски са в прекомерен размер, доколкото делото не се характеризира с правна и фактическа сложност. Считат, че съдът неправилно не е приложил чл.9 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Искането за допускане на касационно обжалване е обосновано със следните правни въпроси: 1/ Следва ли съдът да присъди разноски за адвокатско възнаграждение на страна в производството, която не е представила доказателства за реалното разходване на претендираните от нея разноски?; 2/ В случаите, когато делото не се отличава с правна и фактическа сложност и процесуалният представител на ответника е изготвил единствено отговор на исковата молба, без да вземе участие в откритите заседания по делото, следва ли съдът да приложи разпоредбата на чл.9, ал.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения?; 3/ Представлява ли надлежно доказателство за реално извършени разходи платежният документ, когато същият не е заверен от банката на получателя, че преведената сума реално е постъпила по неговата сметка?; 4/ Следва ли при преценката дали е прекомерно претендираното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство решаващият състав да вземе предвид и ангажираността на претендиращата страна, действията, които е извършил, участията й /респ. липсата на такива/ в откритите заседания по делото?; 5/ Когато процесуалният представител на ответника е изготвил отговор на исковата молба и на допълнителната искова молба, без да е взел участие в нито едно открито съдебно заседание по делото, следва ли решаващият състав да приложи разпоредбата на чл.9, ал.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при релевирано възражение по чл.78, ал.5 ГПК? Първите два въпроса са въведени при позоваване на селективния критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като по първи въпрос частните касатори твърдят противоречие на въззивното определение с Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 150/09.05.2018 г. по гр.д. № 3118/2017 г. на ВКС, III г.о. и решение № 45/07.08.2018 г. по гр.д. № 5015/2017 г. на ВКС, III г.о., а по втори въпрос – с 3 определение № 136/03.07.2020 г. по т.д. № 1852/2019 г. на ВКС, II т.о. и определение № 107/31.05.2011 г. по т.д. № 820/2010 г. на ВКС, II т.о. По останалите въпроси е въведен допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – отговорите на въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Частните касатори излагат съображения и за наличие на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, тъй като ответникът не е представил доказателства за реално извършени разходи за адвокатско възнаграждение.

Ответникът по частната касационна жалба ЗД „Бул Инс“ АД не изразява становище по основателността й.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, предвид данните по делото, приема следното:

Частните касационни жалби са постъпили в срока по чл.275, ал.1 ГПК, подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.3 ГПК.

За да измени първоинстанционното определение, с което е допълнено постановеното по делото решение в частта за разноските, Варненски апелативен съд е приел за установено, че в условията на кумулативно и активно субективно съединяване са предявени искове с правно основание чл.432 КЗ, с които тримата ищци претендират от застрахователя заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие загубата на техния дядо, починал при ПТП от 16.09.2020 г., в размер на по 26 000 лв. за всеки един, частично предявени искове от по 100 000 лв. Исковете са отхвърлени като неоснователни. Ответникът е поискал да му бъдат възстановени направените от него разноски общо в размер на 9 402 лв., от които адвокатско възнаграждение в размер на 9 120 лв. с ДДС и заплатени експертизи в размер на 282 лв. В последното по делото заседание процесуалният представител на ищците е направил възражение за недължимостта на адвокатското възнаграждение, а в условията на евентуалност – за неговата прекомерност. По отношение на релевираното от ищците възражение, че ответникът не е представил доказателства за реално извършени разходи за адвокатско възнаграждение, въззивният съд е обсъдил представения от ответника договор за правна защита и съдействие от 4

07.05.2021 г., съгласно който договореното възнаграждение от 9 120 лв. с ДДС е заплатено авансово и изцяло в брой. Приел е, че договорът се явява годно доказателствено средство и без заверка от адвоката, доколкото е представен в оригинал, както и че същият е достатъчен, за да се счете, че уговореният адвокатски хонорар е реално платен, респ. дължим като разноски за възстановяване. Изложил е съображения, че застрахователят е осъществил защита и по трите предявени иска, акцентирайки, че макар и правното основание на трите претенции да е едно и също, предметът на всеки иск е изградената между всеки един от ищците и починалия наследодател емоционална и психическа връзка, която не е една и съща. Поради това е приел, че на ответника се дължат разноски за всеки един от отхвърлените спрямо него искове. Съобразил е, че делото не се отличава с висока фактическа и правна сложност, адвокатската защита не е осъществена в пълния й възможен обем, както и броя на проведените пред първа инстанция заседания и е счел за основателно релевираното от ищците възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. С оглед на това е заключил, че на ответника се дължи адвокатско възнаграждение в минимален размер съгласно чл.7, ал.2 от Наредба № 1/2004 г., възлизащо на 1 310 лв. по всеки иск или общо в размер на 3 930 лв.

На основание чл.274, ал.3, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК преди да пристъпи към разглеждане на частните касационни жалби по същество, ВКС се произнася дали са налице изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол.

По частната касационна жалба на ЗД „Бул Инс“ АД:

Твърдението за наличие на основанията по чл.280, ал.2 ГПК не е аргументирано. При служебно дължимата преценка, няма основание за извод обжалваният акт да страда от пороците, които могат да обусловят нищожност – същият е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписан е, като волята на съда е изразена ясно и разбираемо.

Обжалваното определение е и допустимо, доколкото съдът се е произнесъл по предмета, с който е сезиран, а именно проверка на постановения от първоинстанционния съд акт, с частна жалба срещу който е бил сезиран от надлежна страна в установения от закона срок. Въззивният акт не е и очевидно неправилен, тъй като не разкрива никой от особено тежките пороци, 5 обосноваващи предпоставката по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, а именно прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството.

Поради липсата на основанията по чл.280, ал.2 ГПК, допускането на касационното обжалване е предпоставено от формулирането на общата и допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.

Първият въпрос не изпълнява изискването на общия критерий, тъй като въззивният съд не е обсъждал дали при предявен частичен иск дължимото адвокатско възнаграждение се определя съобразно предявената част или с оглед цялото вземане. Отделно, цитираното от частния касатор Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС не съдържа мотиви, с които да се разглежда размера на адвокатското възнаграждение при частичен иск, а единствено определя пределите на силата на пресъдено нещо при частично предявяване на претенцията. За пълнота следва да се посочи, че предмет на производството при частичен иск е само предявеният размер, който определя и цената на иска, респективно според която се изчислява минималното адвокатско възнаграждение. Липсва основание размерът на адвокатското възнаграждение да се определя и върху непредявената част от вземането, доколкото необходимостта от посочване на пълния размер на вземането се налага от преклудиране изцяло или частично на процесуални права и възражения, свързана е с евентуалните предели на силата на пресъдено нещо на постановеното решение, с възможността/невъзможността за последващо предявяване на непредявената част от спорното право.