Определение № 856 от 17.11.2022, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 856 гр. Шумен, 17.11.2022 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в закрито заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: София Анд. Радославова

Членове:

Нели Г. Батанова

Димчо Ст. Луков като разгледа докладваното от Димчо Ст. Луков Въззивно частно гражданско дело № 20223600500485 по описа за 2022 година

Производство по чл. 274 от ГПК.

Настоящото производство е образувано по депозирана частна жалба от А. Ж. С. против Определение № 2040/19.09.2022 г. по ч.г.д. № 1410/2022 г. на ШРС с което е отхвърлена молбата му за изменение на Разпореждане № 1923/30.06.2022 г. постановено по ч.г.д. № 1410/2022 г. в частта му досежно разноските, като неоснователна.

Жалбоподателя излага доводи за незаконосъобразност на определението, тъй като намира, че след като заявлението по чл. 410 от ГПК е уважено частично, то следва и съразмерно уважената част да бъдат присъдени разноските за държавна такса на заявителя. Сочи също така, че не е съгласен с довода на заповедния съд, че в исковото производство, исковият съд ще се произнесе по разноските. Моли за отмяна на определението и въззивният съд да се произнесе по разноските, а алтернативно прави искане за отмяна на издадената заповед за изпълнение на парично задължение № 654/30.06.2022 г. в частта и за държавната такса за разликата над 66. 90 лв.

В срока по чл. 276 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна, в който намира жалбата за неоснователна, тъй като в същата не е посочено конкретно основание, съгласно което следва определената държавна такса да бъде определена съобразно уважената част от заявлението по чл. 410 от ГПК.

Прави искане за отхвърляне на частната жалба.

1

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съдът, като прецени доводите, изложени в частната жалба и като съобрази закона, по основателността на частната жалба намира следното:

От „Профи кредит България“ ЕООД е депозирано пред ШРС Заявление по чл. 410 от ГПК срещу А. Ж. С. за парично вземане в размер на 5 959. 71 лв. произтичащо от неизпълнение на договор за потребителски кредит.

Образувано е ч.г.д. № 1410/2022 г. С Разпореждане № 1923 от 30.06.2022 г. заповедния съд е отхвърлил на осн. чл. 411 ал. 2 т. 3 от ГПК заявлението в едната му част. Уважил заявлението в другата му част и е постановил да се издаде заповед за изпълнение, като е приел, че на заявителя следва да бъдат заплатени и разноските за държавна такса върху целия размер на претендираното в заявлението парично вземане в размер на 119. 42 лв.

Заповедта за изпълнение била връчена на длъжника – жалбоподател в настоящото производство на 18.07.2022 г. На 11.08.2022 г. длъжника С. депозирал в ШРС възражение по чл. 414 от ГПК. В същото посочил и, че неправилно е издадена заповедта за изпълнение касателно държавната такса, тъй като същата била присъдена върху целия размер на претендираното със заявлението вземане, но заповедния съд е уважил частично искането по заявлението. В Разпореждане № 2385/11.08.2022 г. ШРС указал на заявителя „Профи кредит България“ ЕООД, че може в едномесечен срок да предяви иск за вземането си. В дадения му срок заявителя е представил доказателства за предявения от него граждански иск. На 26.08.2022 г. длъжника С. депозирал в ШРС молба с искане съда да се произнесе по разпореждането за издаване на заповед за изпълнение в частта относно дължимата държавна такса на осн. чл.

248 от ГПК, така както е поискал във възражението по чл. 414 от ГПК.

С атакуваното в настоящото производство Определение № 2040/19.09.2022 г. по ч.г.д. № 1410/2022 г. на ШРС, заповедния съд е приел, че след като в чл. 12 т. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, по заявление за издаване на заповед за изпълнение се събира такса в размер на 2 % от интереса, следва, че интересът е общата претендирана сума, която при уважаване на заявлението, съдът присъжда за плащане от длъжника. На следващо място заповедният съд е приел, че 2 въпросът за съразмерността на дължимата от длъжника държавна такса според уважената/отхвърлената част от исковете ще бъде решен в бъдещото исково производство. От друга страна, заповедния съд е приел, че след като длъжника не е съгласен с възложената му държавна такса, той е имал възможността да обжалва заповедта за изпълнение в частта и за разноските пред ШОС. На така посочените доводи ШРС приел, че не са налице основания за изменение на разпореждането въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение и е отхвърлил молбата на длъжника С. за изменение на Разпореждане № 1923/30.06.2022 г. в частта му досежно разноските като неоснователна.

Като съобрази изложените по-горе факти, настоящата инстанция приема, че атакуваното в настоящото производство определение на ШРС е недопустимо. В т. 7 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д.

№ 4/2013 г. е прието по въпроса за приложимостта на чл. 248 ГПК в заповедното производство, че следва да бъдат разграничени хипотезата, при която заповедният съд изобщо не се е произнесъл по искането за разноски, от тази, при която произнасянето му е погрешно - т. е. несъобразено с правилата н а чл. 78 ГПК, включително когато не са присъдени всички направени разноски в полза на страната, която има право на такива. В последния случай заинтересуваната страна разполага с изрично уредената в чл. 413, ал. 1 ГПК възможност да подаде частна жалба срещу заповедта за изпълнение в частта за разноските. Ако обаче съдът е пропуснал да се произнесе по това искане, налице е непълнота, която подлежи на отстраняване по общия ред на чл. 248 ГПК. Следователно, ВКС приема, че разпоредбата на чл. 248 ГПК намира приложение в заповедното производство в хипотезата, при която заповедният съд не се е произнесъл по искането за разноски. Настоящия случай е именно такъв – заповедния съд се е произнесъл погрешно, т. е. несъобразено с правилата на чл. 78 от ГПК. Със заявлението е посочен размера на паричното вземане за което се иска издаване на заповед за изпълнение – 5 959. 71 лв. С Разпореждане № 1923/30.06.2022 г. ШРС е уважил частично заявлението – за сумата от 3 345. 22 лв. и го е отхвърли за сумата от 2 614. 49 лв. Независимо от това и в противоречие с правилото на чл. 78 ал. 1 от ГПК заповедния съд е възложил на длъжника държавна такса върху цялото претендирано от заявителя парично вземане, а не съразмерно на уважената част. Съобразно 3 задължителните указания на ТР № 4/2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при горното положение, разпоредбата на чл. 248 от ГПК не намира приложение, поради което молбата на длъжника С. е процесуално недопустима, тъй като за него е била налице възможността по чл. 413 ал. 1 от ГПК да подаде частна жалба срещу заповедта за изпълнение в частта за разноските.

Предвид гореизложеното ШОС приема, че обжалваното определение е недопустимо, като постановено при отсъствие на процесуална предпоставка за надлежното упражняване правото на молителя да иска изменение на разпореждането в частта за разноските. Ето защо атакуваното определение следва да бъде обезсилено, а молбата на А. Ж. С. за изменение на Разпореждане № 1923/30.06.2022 г. в частта му за разноските следва да бъде оставена без разглеждане.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОБЕЗСИЛВА Определение № 2040/19.09.2022 г. постановено по ч.г.д.

№ 1410/2022 г. по описа на ШРС.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ молбата на А. Ж. С. за изменение на Разпореждане № 1923/30.06.2022 г. издадено по същото дело, в частта за разноските.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4