Решение № 248 от 20.01.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 248 гр. Пловдив, 20.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър М. Милев при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Петър М. Милев Гражданско дело № 20235330115949 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по искова молба на С. Н. И., ЕГН **********, в качеството й на наследник на починалия кредитополучател В. Н. И., ЕГН:

**********, починал на ********* г., против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление - гр. София, район „Средец" ул. „ Славянска" № 29. ет.7, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 лв. недължимо платена за периода 24.11.2021 г. до 30.10.2023 г. по клауза за неустойка по Договор за паричен кредит № ********* от 24.11.2021 г., получена от ответника без правно основание, ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба – 31.10.2023 г., до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът твърди недействителност на клаузи в договор за кредит, сключен между наследодателя му и ответното дружество на 24.11.2021г., по силата на който са предоставени на наследодателя в собственост заемни средства. Страните са договорили за отпускане на заем в размер на 350,00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 35,04% и годишен процент на разходите – 41,36 %.

Сочи се, че съгласно условията в договора, заемът следвало да бъде върнат от И. ведно с възнаграждение на кредитора и неустойка, ако не представи едно от следните обезпечения по договора: 1. Банкова гаранция или 2. Поръчител, който да отговаря на определени от кредитора условия.

Договорено било, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 286,82 лв.

1

Ищцата твърди, че заемният ресурс е усвоен изцяло, но не се дължи плащане за неустойка. Изложени са доводи, че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.11, чл.19 ал. 4 от ЗПК във вр. чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Иска се ответникът да бъде осъден да върне на ищеца платената без основание неустойка по договора за периода 24.11.2021 г. до 30.10.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

Отправено е искане за присъждане на разноски , в това число и за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът оспорва иска и отрича пороците на договора и на процесната неустойка. Твърди, че са спазени изискванията, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Заявява, че уговорената между страните по договора за кредит неустойка не е и не би могла да бъде включена в ГПР по кредита. Посочва, че оспорената от ищцата неустойка е била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора поне едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител. Излага твърдения, че предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е практика, която не води задължително до неравноправие в правата и задълженията на страните. Сочи, че В. И. е бил лицето, по чиято воля е сключен договорът за потребителски кредит, като същият е имал възможност в рамките на 14 дни да упражни правото си на отказ от договора, без да е обвързан от спорната неустойка.

Ищецът разполагал и с възможност да предостави различно заместващо обезпечение. Изтъква се, че кредитополучателят изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение и в този смисъл е договарял недобросъвестно.

Ответникът счита, че процесната неустойка не противоречи на добрите нрави.

Поддържа, че кредитополучателят е имал възможността да въздейства върху обстоятелствата, водещи до начисляването на неустойка и в този смисъл клаузата е индивидуално уговорена. По отношение на предявения осъдителен иск се посочва, че не са налице доказателства за извършено плащане от страна на В. И., като се изтъква, че с уточняващата молба ищцовата страна заявява, че не може да представи доказателства за това. Счита, че периодът, за който се твърди, че извършено плащане на процесната сума за неустойка не може да е до 30.10.2023 г., тъй като наследодателят на ищцата е починал на ********* г.

Предвид изложеното, моли предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Отправено е искане за присъждане на разноски.

Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за връщане на дадено без основание.

Съдът е разпределил с доклада по делото в тежест на ищеца да докаже, че е платил по процесния договор сочената сума, а в тежест на ответника да 2 докаже наличието на валидно правно основание за получаване на същата.

Ищецът се явява наследник на починалия потребител съгласно приложеното по делото удостоверение за наследници, поради което същият има право да предяви иска.

Съдът намира, че между страните е сключен Договор за паричен кредит № ********* от 24.11.2021 г ., съгласно който ответникът е предоставил в заем на В. Н. И. сума в размер на 350 лв., която реално е предадена от ответника на кредитополучателя, а последният се е задължил да я върне на ответника на погасителни вноски, годишният процент на разходите (ГПР) по сключения договор е 41,36%, при ГЛП 35,04%, общата сума за плащане по договора е 428,18 лв. Уговорено е заплащане на неустойка, ако потребителят не предостави допълнително обезпечение – поръчител или банкова гаранция, която неустойка е в размер на 286,82 лв. съгласно чл. 11, ал.

1 от договора.

По делото е изслушано заключението на вещо лице по съдебносчетоводна експертиза, което съдът е приел като неоспорено от страните и му дава вяра като компетентно изготвено досежно изложеното в него. В тази връзка се установява, че за периода от 24.11.2021 г. до 30.10.2023 г. потребителят е заплатил на кредитодателя 397,62 лв., която сума кредитодателят е разпределил по следния начин: 350 лв. за главница, 7,48 лв. за договорна лихва и 40,04 лв. за неустойка. Цялата сума е заплатена еднократно на 16.12.2021 г.

От представените по делото доказателства се установява реалното отпускане на заетата сума, клаузата за неустойка в договора и наличието на нейните предпоставки за дължимост и начисляване съгласно клаузите на договора. Единствено ответникът по делото не успя да докаже действителността на клаузата за неустойка по изложените по-долу съображения, поради което исковата молба се явява изцяло основателна.

Размерът на неустойката (почти колкото главницата по кредита и в пъти повече от възнаградителната лихва) и характерът на самото неизпълнение, за което се предвижда неустойката – непредоставяне на обезпечение по договор за потребителски кредит, определят уговорената неустойка като накърняваща добрите нрави. Клаузата предвижда плащане на парична сума, която не съответства на очакваните вреди. Възможно е длъжникът да изпълни паричните си задължения по връщане на заетата сума и възнаградителната лихва, макар и без да е предоставил обезпечение по заема, но въпреки това ще дължи неустойка – каквито са и фактите по настоящия казус. В този случай без реални вреди за кредитора, същият би се обогатил със сумата за неустойка.

Следователно, при непредставяне на обезпечение и последвало изпълнение по договора, за кредитора по договора не биха настъпили никакви вреди. При неизпълнение на договора вредите за кредитора биха се изразили само в дължимите и неплатени суми, а не в обстоятелството, че е лишен да ги търси от имуществената сфера и на поръчителя или на гарантиращата банка.

Липсата на обезпечение е свързано единствено с по-големия риск, който кредиторът поема при отпускане на заема. Но дължимостта на парична сума от длъжника за носене на кредитния риск от кредитора не може да се квалифицира като обезщетение за вреди, каквато е присъщата функция на неустойката. Такова задължение има характер на възнаграждение за поетия риск. Ето защо предвиждането на неустойката при тези условия и за неизпълнение на посоченото задължение няма обезщетителна функция, а 3 възнаградителна.

Поради изложеното съдът счита, че уговорената неустойка излиза извън присъщата й функция да обезщетява при неизпълнение и действително съставлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на необезпечен кредит, поради което клаузата е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави. Преценката дали да отпусне кредита без обезпечение, следва да е на кредитора, а възможността да се предостави такова по време да договора следва да се отразява в размера на възнаградителната лихва, тъй като кредиторът може да поиска по-високо възнаграждение, когато рискува повече и обратно.

В гореизложения смисъл е и съдебната практика на Окръжен съд – Пловдив: Определение № 2942 от 13.12.2023 г. по ВЧГД № 3132/2023 г.;

Определение № 2732 от 22.11.2023 г. по ВЧГД № 2887/2023 г.; Определение № 2227 от 27.09.2023 г. по ВЧГД № 2235/2023 г.; Определение № 1721 от 12.07.2023 г. по ВЧГД № 1726/2023 г.; Определение № 1708 от 11.07.2023 г. по ВЧГД № 1818/2023 г.

Доказано е по делото, че ищецът е платил на ответника сума в размер на 40,04 лв., която е разпределена от ответника за неустойка. Претенцията е отправена за връщане на дадено по неустоечната клауза, а не изцяло като дадено по договора и задържано без основание. Следователно претенцията ще бъде уважена за сочения размер, а за горницата следва да бъде отхвърлен искът като неоснователен.

Следователно исковата молба за връщане на дадено без основание е частично основателна, като ответникът следва да бъде осъден да върне на ищеца сума в размер на 40,04 лв. Ответникът не успя в процеса да докаже наличието на валидно правно основание за задържане на сумата. Тъй като исковата претенция е по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, съдът се произнася по недействителността на калузата от договора за потребителски кредит само в мотивите на решението, като за това обстоятелство не се формира сила на пресъдено нещо между страните.

По разноските:

При този изход на делото и двете страни имат право на разноски.

Ищецът е сторил разноски за заплатените държавна такса в размер на 50 лв. и 180 лв. за депозит за вещо лице по ССчЕ. Съразмерно на уважената част от исковете ищецът има право на разноски в общ размер на 184,18 лв.

Процесуалният представител на ищеца е отправил претенция по чл. 38, ал. 2 от ЗА да му бъде присъден адвокатски хонорар за оказаната правна помощ на ищеца като материално-затруднено лице в размер на 480 лв. с ДДС.

Съдът в настоящото производство не следва да проверява наличието на предпоставките по чл. 38 от ЗА, а само наличието на такава уговорка между страните по договора за защита и съдействие – същата е налице. Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз и ВКС (Решение по съединени дела C‑224/19 и C‑259/19 на Съда на ЕС и Определение № 366/16.08.2022г. по ч.т.д.

№ 1085/2022г. на ВКС) съдът не е задължен от минималните размери в наредбата, а следва да извърши цялостна преценка. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималният адвокатски хонорар по иска е в размер от 480 лв. с ДДС за настоящото дело. Съдът, като има предвид за ориентир минималните размери в Наредба № 1, малкия материален интерес на иска, 4 подаването на писмени молби, ненеобходимостта от провеждане на множество доказателствени искания за доказване предмета на иска от ищеца предвид разпределената доказателствена тежест, както и пасивното поведение на процесуалния представител на ищеца, изразяващо се в неявяване на всичките проведени открити съдебни заседания, в това число и преценката на делото като такова с ниска правна и фактическа сложност и константната съдебна практика по предмета на делото, счита, че следва да определи 300 лв. с ДДС адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищеца. Като същото следва да бъде присъдено в размер на 240,24 лв., съразмерно на уважената част от исковата претенция.