Решение № 6470 от 25.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6470 гр. София, 25.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Анелия Ст. Янева при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20231100501570 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена по пощата на 07.09.2022 г., с вх. № 25061738/09.09.2022 г. на ответника И. Е. Г. срещу решение № 20049813/23.07.2022 г., постановено по гражданско дело № 72330/2019 г. на Софийския районен съд, 57 състав, в частта, с която съдът признава за установено по реда на чл. 422 ГПК, че жалбоподателят дължи на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 79 ЗЗД сумата 3470,52 лева, представляваща стойността на незаплатена доставена и използвана топлинна енергия за топлоснабден обект – ап. 17 в гр. София, общ. Средец, ул.

„Мизия“ № ****, за периода 01.06.2016 г. – 30.04.2018 г., и сумата 51,76 лева, представляваща възнаграждение за извършвано дялово разпределение в етажната собственост в същия период, заедно със законната лихва върху сумите от 20.06.2019 г. до погасяване, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 400,28 лева – мораторна лихва върху главницата 3470,52 лева за периода 14.09.2017 г. – 11.06.2019 г. и 8,56 лева – мораторна лихва върху 51,76 лева за периода 30.06.2016 г. – 11.06.2019 г., като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК 1 жалбоподателят е осъден да заплати разноски по делото в размер на 803,21 лева – за исковото, и на 128,18 лева – за заповедното производство.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение било неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Съдът основал извода за наличие н право на собственост върху процесния имот на непоискан от ищеца, изготвен служебно от съда и неприет в хода на съдебното дирене документ, както и не уважил основателните искания по чл.

183 ГПК. Решението било и неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. При определяне цената на ТЕ съдът не кредитирал извънсъдебното признание на ищеца за по-нисък размер на задължението, не било доказано, че в процесния период ответникът бил собственик на процесния имот, липсвал договор за продажба на ТЕ. Предвид изложеното моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния в цялата обжалвана част и да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

ВъззИ.емата страна и ищец по исковете „Топлофикация София“ ЕАД оспорва въззивната жалба, като счита обжалвания акт за правилен и моли съда да го потвърди в обжалваната част. Претендира разноски.

Привлечено от ищеца трето лице помагач „Техем сървисис“ ЕООД не е депозирало писмен отговор на въззивната жалба, не взема становище по допустимостта и основателността .

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по

ОСНОВАТЕЛНА. същество въззивната жалба е ЧАСТИЧНО

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Контролът за правилността на първоинстанционното решение по принцип е в рамките на 2 заявените в жалбата основания, като служебно следи единствено за спазването на императивните материалноправни норми /така т. 1 ТР № 1/09.12.2013 г., ОСГТК, ВКС/.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е частично неправилно поради следните съображения:

По исковете по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ:

От заключението на СТЕ, както и от документа за главен отчет от 2017 г., подписан от самия ответник /чиято неавтентичност последният не доказва, макар СРС да е разпределил доказателствената тежест/ се установява, че през исковия период процесната сграда е била топлофицирана, както и че ищецът е доставил в абонатната станция на сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер. Към началния момент на процесния период е действал Законът за енергетиката /обн. ДВ 107/09.12.2003 г./, съгласно който договорът за продажба на топлинна енергия е неформален и се счита сключен при доставяне на топлинна енергия от страна на топлопреносното дружество и ползването от потребителя. Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и т. 2а от ДР ЗЕ /приложима редакция след 17.07.2012 г./ потребители, респ. битови клиенти на топлинна енергия през процесния период са физически лица – ползвател или собственик на имот, които ползват електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. От представения по делото нотариален акт за собственост на жилище от 1953 г. се установява, че процесният топлоснабден имот е бил собственост на Е.Н.Г., който факт не е и оспорен от ответника. От представеното удостоверение /л. 19 СРС/ се установява, че Е.Н.Г. е починал на 02.07.1988 г., като е оставил за свои наследници по закон преживялата съпруга Л. Г. и дъщеря си – ответника И. Е. Г., които наследяват при равни дялове /чл. 9, ал. 1 ЗН/. След смъртта на Е.Г. посочените лица са придобили по ½ идеална част от правото на собственост върху процесния недвижим имот. Горните факти се потвърждават и от представения нотариален акт за учредяване на договорна ипотека от 1993 г., с който ответникът и Л. Г. учредяват ипотека върху процесния имот за обезпечение на задължение на трето лице – търговско дружество. В този акт е удостоверено, 3 че нотариусът е основал извода си за наличие на право на собственост на ипотекарните длъжници на нотариалния акт за собственост от 1953 г. и на удостоверението за наследници, от което следва и извод за идентичност на имота, описан в двата документа. Липсват твърдения и доказателства за последващи разпоредителни сделки с правото на собственост. Липсват твърдения и събрани по надлежния ред доказателства притежаваната от Л. Г.

½ идеална част от имота да е придобита от ответника И. Г. /по наследство или правна сделка/. Ето защо въззивният съд намира за установено, че в процесния период ответникът е бил собственик на ½ идеална част от процесния имот.

Тук е мястото да се посочи, че оспорванията на нотариалните актове и удостоверението за наследници са бланкетни /липсват ясни и конкретни твърдения за обстоятелствата, на които се основават и искането по чл. 183 ГШК, и възражението по чл. 193 ГПК/, а с въззивната жалба не са ангажирани доказателства за установяване неистинността/неверността им /искането по чл.

183 ГПК не е такова/. Ето защо въззивният съд ги кредитира. Предвид разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ЗС всеки съсобственик /един от които е ответникът/ отговаря за половината от задълженията, възникнали във връзка с ползването на имота. Следователно установено е съществуването на облигационно договорно правоотношение между страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял в имота на ответника и трето за спора лице топлинна енергия, което е достатъчно за доказване на иска по основание. Съдържанието на този договор е уредено в представените общи условия, утвърдени от КЕВР, които обвързват ответника дори и без да са приети изрично съгласно специалната разпоредба на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява изключението по чл.

150, ал. 3 ЗЕ. Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и в жилището на ответника е от значение единствено към доказването на размера на иска.

За установяване факта на предоставяне на топлинна енергия в обема, съответстващ на претендираната цена, е прието заключение на СТЕ. Съгласно същото количеството топлинна енергия, постъпило в топлоснабдената сграда, се измерва чрез общ топломер, монтиран в абонатната станция, като същият е преминал метрологична проверка. Показанията се отчитат ежемесечно. С оглед въведената система за дялово разпределение отчитането на топлинната енергия в процесния период е извършвано от третото лице помагач съобразно 4 договор, сключен с етажните собственици на топлоснабдената сграда. В процесния период в имота на ответника е начислявана топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване, топлинна енергия, отдадена от 4 броя отоплителни тела, на които имало монтирани ИРРО, които са с радиоотчет, и от два броя тръбни отоплителни тела в банята и тоалетната, топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация. Видно от протокола за главен отчет от 2017 г. и заключението на СТЕ количеството доставена ТЕ от отоплителните тела е отчетена въз основа отчет на уредите за дялово разпределение /доколкото е дистанционен/, ТЕ, отдадена от тръбните отоплителни тела и тази за сградна инсталация, е определена коректно съобразно разпоредбите на Наредба № 16-334/6.04.2007 г. ТЕ за БГВ за периода 2016/2017 г. е начислена на база показанията на водомера /съобразно документа за отчет/, а тази за периода 2017/2018 г. – на база брой потребители – 1 лице, поради неосигурен достъп /който се установява от представения протокол, неоспорен от ответника/. Данните са нанесени коректно в изравнителните сметки. Технологичните разходи в абонатната станция са приспаднати за сметка на ищеца.

С оглед изложеното съдът приема, че за процесния имот е доставяна топлинна енергия съобразно уговореното, като количеството е измервано коректно. От заключението на СТЕ се установява, че цената на топлинната енергия за непогасения по давност период /01.06.2016 г. – 30.04.2018 г./ възлиза на 3470,52 лева, Действително, в писмо от 02.04.2018 г. се съдържа изявление на ищеца, че задължението „до момента“ е в размер на 2809,93 лева. То обаче не променя извода за количеството доставена в имота ТЕ и цената . Първо, от него не става ясно за кой период се отнася. Второ, извънсъдебното признание на неизгоден факт не се ползва с материална доказателствена сила, която обвързва съда, а има по-висока доказтелствена стойност, като съдът го преценява с оглед всички събрани по делото доказателства. В случая размерът на задължението е определен по категоричен начин от СТЕ, изготвено от лице, което притежава специални знания, на база задълбочен анализ на доказателствата по делото. Ето защо въззивният съд счита, че за установяването на горните факти следва да се кредитира именно то, а не изявлението на служител на ищеца. От общия размер на дълга ответникът дължи половината - 1735,26 лева, до която сума искът е основателен /предвид липсата на твърдения и доказателства за 5 погасяване/.

По отношение на останалите възражения на ищеца относно липсата на договор между страните и начина на изчисляване на количеството ТЕ първоинстанционният е изложил подробни съображения за неоснователност, които се споделят от настоящия съдебен състав, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния в тази им част.

Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър п о чл. 139а. Начинът на определяне на цената за услугата „дялово разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това - от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 - лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на клиентите в сграда - етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на услугата дялово разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ /отм./. Съгласно чл.