Решение № 3631 от 04.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3631 гр. София, 04.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100507487 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 5521 от 30.05.2022 г. по гр.д. № 27386/2021 г. Софийски районен съд, 125 състав признал за установено по предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Д. М. Т., ЕГН **********, дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК *******, сумите: главница от м.

07.2017 г. до 30.04.2019 г. в размер на 2 228 лева - цена на доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. „******* ап. 5, аб. № 153097, ведно със законна лихва от 31.08.2020 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 347.39 лв. за периода от 15.09.2017 г. до 25.08.2020 г., сумата от 24.15 лв., представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за периода от 01.08.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законна лихва от 31.08.2020 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 4.49 лв. за периода от 31.08.2017 г. до 25.08.2020 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 41328/2020 г. на СРС, като отхвърлил исковете за горницата до пълните им предявени размери, както 1 следва: за горницата над уважения размер от 2 228 лева до пълния предявен размер на главницата от 3 268.26 лева за топлинна енергия, както и за период от м. 05.2016 г. до 06.2017 г. включително, мораторна лихва за горницата над уважения размер от 347.39 лева до пълния предявен размер от 630.69 лева, за дялово разпределение над уважената сума от 24.15 лева до пълния предявен размер на претенцията от 25.30 лева – претенция по фактура от 07.2017 г., и обезщетение за забава върху нея над уважения размер 4.49 лева до пълния предявен размер от 4.80 лева. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 85.22 лева – разноски в заповедното производство по гр.д. № 41328/2020 г. на СГС, и сумата 800.72 лева – разноски за исковото производство. Решението е постановено при участието на „ТТ.С.“ ЕООД, като трето лице помагач на страната на ищеца.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Д. М. Т., чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. Р.Р. от САК, който го обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като в жалбата се навеждат и доводи за частична недопустимост на решението като постановено по недопустим иск за главница за дялово разпределение.

Районният съд неправилно приел, че по делото е доказано при условията на пълно и главно доказване ответникът да е собственик на процесния имот и съответно – клиент на топлинна енергия за битови нужди за имота. Не били ангажирани доказателства ответникът да е наследник на Даша Иванова, евентуално – че е приел наследството й. Претенцията за лихви се явявала неоснователна, тъй като на името на ответника не били издавани фактури.

Неправилно районният съд приел и че сумите за услугата дялово разпределение се дължат на ищеца. Последният бил предявил чуждо право и в тази част претенцията била недопустима, евентуално – неоснователна. След като нямало облигационно правоотношение между страните, то ответникът не дължал и суми за дялово разпределение. Клауза от ОУ на договора за доставка на топлинна енергия не можела да обвърже трети неучастващи страни по този договор, т.е. не можело валидно да се прехвърли на ищеца вземането на ФДР за възнаграждение за извършеното дялово разпределение.

След като дяловото разпределение се извършвало от третото лице, то възнаграждението се дължало именно на него, а ищецът не представил 2 доказателства, че вземането му е прехвърлено по надлежния ред. В нарушение на съдопроизводствените правила съдът не обсъдил в цялост възраженията на ответника по т. 4 – 12 и т. 19 – 21 от отговора на исковата молба относно заснемането, строителните книжа, липсата на годни уреди в абонатната станция, както и относно различната стойност в използваната топлинна енергия. Поради това моли съда да отмени решението в атакуваните части и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове.

Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваните части като правилно. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Третото лице помагач на ищеца – „ТТ.С.“ ЕООД, не взема становище по жалбата.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.

Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК и са допустими. Доводът в жалбата за частична недопустимост на решението в частта му по иска за дялово разпределение е неоснователен. Допустимостта на иска се преценява с оглед фактическите твърдения на ищеца, а в случая в исковата молба са изложени твърдения, че сумите за дялово разпределение се дължат на ищеца. Въпрос по основателността на претенцията е дали това действително е така.

Въззивният съд намира, че при постановяване на атакуваното решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с 3 оглед непреклудираните доводи в жалбата е правилно по следните съображения:

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 .

Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл.

149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването , сега отменена) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи 4 условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие.

В случая от приетия нотариален акт № 39 по нот.д. № 382/2020 г. на нотариус с рег. № 040 на НК се установява, че на 28.04.2020 г. ответникът е продал процесния имот на трети лица. За доказване на правото си на собственост пред нотариуса продавачът е представил договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ от 25.01.1991 г. и удостоверение за наследници на Д.И.В.. На 18.05.2020 г. купувачите са въведени във владение на имота, съгласно представения протокол за въвод; Със споразумителен протокол от 28.04.2020 г., подписан между продавача Д. М. Т. и купувачите на имота, при условията на ОУ за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на клиенти в гр. София продавачът се задължил да изплати сумата при необходимост от доплащане или да получи надвзетата такава по изравнителна сметка за всички предходни отоплителни сезони, вкл. сезон 2019/2020 г. В протокола е посочен грешен абонатен номер, но процесният имот е подробно описан и не остава съмнение задължения за кой имот и за какъв период касае.

С оглед така установеното, правилно районният съд е приел по делото да е доказано, че ответникът е бил в процесния период собственик на имота и като такъв – клиент на топлинна енергия за битови нужди. Този извод следва както от извършената при изповядване на сделката проверка от нотариуса за принадлежността на правото на собственост, така и от извънсъдебното признание на ответника, че дължи цената на доставената в имота топлинна енергия за период до сезон 2019/2020 г. включително. А извод, че ответникът е приел наследството на Д.И.В., следва от самата сделка, с която се е 5 разпоредил с наследствен имот. Обстоятелството, че след смъртта на наследодателката му Д.И.В. ответникът не е изпълнил задължението си да съобщи този факт на ищеца и да поиска промяна на партидата на негово име (поради което ищецът е продължил да издава съобщения към фактури на името на починалото лице), е ирелевантно за дължимостта на вземанията. С факта на придобиване на правото на собственост върху имота ответникът е станал клиент на топлинна енергия. А че сградата, в която се намира имотът е била топлоснабдена се установява по безспорен начин както от приетите писмени доказателства, така и от приетото и неоспорено заключение на СТЕ.

След като между страните е било налице облигационно правоотношение по доставка на топлинна енергия до продажбата на имота 28.04.2020 г., ответникът дължи цената на доставената в имота в процесния период топлинна енергия.

Неоснователен е и доводът в жалбата за допуснато от районния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не обсъдил в цялост възраженията в отговора на исковата молба по т. 4 – 12 и т. 19 – 21. От неоспореното заключение на СТЕ се установява, че абонатната станция в сградата – етажна собственост е въведена в експлоатация през 1985 г., като от 2009 г. в сградата не се ползва ТЕ за отопление, а само ТЕ за БГВ. Поради това и на ответника не са начислявани нито суми за отопление на имот, нито за ТЕ, отдадена от сградна инсталация, а само за ТЕ за БГВ – на база, съобразно заявените през 1997 г. от праводателката на ответника двама обитатели, тъй като в имота не е имало водомер за топла вода.