Решение № 4025 от 02.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4025 гр. София, 02.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 159 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕНИЦА Н. УРУМОВА при участието на секретаря ЙОАНА В. ПАСКАЛЕВА като разгледа докладваното от ДЕНИЦА Н. УРУМОВА Гражданско дело № 20251110143984 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното :

Предявен e иск от С. Н. И., ЕГН **********, с адрес: /адрес/, чрез адв. П., срещу „С.К.“ ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, за прогласяване нищожността, на основание чл. 26 ЗЗД, вр. с чл. 11 ЗПК, на чл. 6, ал. 1 и ал. 2 от Договор за потребителски кредит №*******/10.05.2023г., сключен между страните.

Претендират се разноски.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит №*******, по силата на който ответника е предоставил на ищеца сумата от 1800 лв., която следвало бъде върната на 3 –месечни вноски, като съгласно чл. 6, ал. 2 от догоовра следвало да заплати и сумата от 609,68 лв. неустойка. Излагат се подробни съображения за недействителност на клаузата на чл. 6, ал. 1 и ал. 2 предвиждащи заплащането на неустойка по договора.

В срока за отговор, ответника по делото е депозирал такъв, с който оспорва исковете.

Излага подробни съображения за недопустимост и неоснователност на исковите претенции.

Претендира разноски.

В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Депозират писмени молби, с които развиват съображения по същество.

По делото са събрани писмени доказателства, приета е съдебно-счетоводна експертиза.

От събраните по делото доказателства се установява следното:

От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че ищеца е изплатил на ответника по Договор за потребителски кредит №*******/10.05.2023г., сума в размер на 2305,76 лв., с която са погасени задължения към ответника, както следва: 1800 лв. главница, 96,92 лв. договорна лихва, 408,84 лв. неустойка.

Вещото лице посочва, че при включване на неустойката в ГПР, която по принцип не е 1 включена в ГПР, посочен в договора, размерът му възлиза на 592,80%.

Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожност на неустоечната клауза в сключения между страните Договор за потребителски кредит №*******/10.05.2023г.

Въпреки, че по делото не е представен от никоя от страните Договор за потребителски кредит №*******/10.05.2023г., съдът намира, че наличието на облигационно правоотношение между страните по този договор за заем се установява от заключението на приетата по делото ССЕ, съгласно което по ДПК има усвоена сума от 1800 лв. След извършена проверка в счетоводните данни на „Сити кеш“ ООД, вещото лице е установило, че такъв договор е отразен и че ищецът е извършвал плащания по него в общ размер на 2305,76 лв., отнесени за погасяване на сумите, както следва: 1800 лв. главница, 96,92 лв. – договорна лихва и 408,84 лв. – неустойка. В тази връзка следва да се отбележи, че доказателственото значение на счетоводните записвания на ответното дружество следва от разпоредбите на чл. 182 ГПК, вр. чл. 55 ТЗ, предвид липсата на проведено по делото оспорване на редовността на воденото от „Сити кеш“ ООД счетоводство, още повече, че от своя страна ищецът по делото също твърди усвояване и възстановяване в полза на кредитора на отпуснатата му заемна сума в размер на 1800 лв., което е в съответствие с констатациите на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, че плащане в такъв размер е извършено именно в изпълнение на договор за потребителски кредит № №*******/10.05.2023г.

От друга страна, за установяване на факта относно наличието на облигационно правоотношение между страните с твърдяното съдържание, с определението по чл. 140 ГПК от 08.01.2026 г., е уважено доказателственото искане на ищеца за задължаване на „С.К.“ ООД, по реда на чл. 190, ал. 1 ГПК, да представи по делото, най-късно в едноседмичен срок заверен препис от ДПК № №*******/10.05.2023г., като същият е предупреден за неблагоприятните правни последици от неоснователното непредставяне на документа съгласно чл. 190, ал. 2 ГПК, а именно, че на основание чл. 161 ГПК, може да приеме за доказани фактите, за чието установяване страната е създала пречка за събиране или, че в сключения между страните договор №*******/10.05.2023г., се съдържа клауза за заплащане на неустойка в случай на непредставяне на обезпечение. Препис от определението е надлежно получено от ответника на 14.01.2026 г., но в указания срок по делото не е представен изискуемият документ, като видно от становището на ответника в постъпилата молба по хода на делото от 13.03.2026 г. е, че той не е възприел за обвързващо го така вмененото му от съда процесуално задължение. В случая, неоснователни са доводите на ответника относно разместване на доказателствената тежест от ищеца чрез проявено недобросъвестно поведение от негова страна. Гражданският процес е предвиден да разреши съществуващ материалноправен спор между страните, като съгласно чл. 3 ГПК участващите в съдебните производства и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината. Действително съгласно прокламирания в чл. 8 ГПК принцип, гражданският процес е състезателен, но състезателното начало не дава право на страните чрез използване на процесуални приоми и лавиране между процесуалните задължения да се домогват до благоприятно разрешение на материалния правен спор. Недопустимо и противоправно е чрез целенасоченото лишаване от доказателствен материал, една от страните да се домогва да получи решение, обслужващо нейния интерес. Именно и поради това законодателят е предвидил изричната санкционна последица на чл. 161 ГПК, приложението на който е санкция за недобросъвестното поведение на страната, която е попречила за попълване на делото с доказателства. Поради това по реда на чл. 161 ГПК, съдът може да приеме за осъществени само такива недоказани факти, които страната направила искането по реда на чл. 190 ГПК е заявила и от които тя черпи благоприятни последици (Решение № 90/21.01.2020 г. по т. д. № 1919/2018 г. по описа на ВКС, I т. о.). Същевременно противно на доводите на ответника, хипотезата на чл. 190 ГПК не изисква доказване на обстоятелства, а единствено искане от насрещната страна за представяне на документ, който се намира у другата страна и обосноваване на значението му за спора. Едно от процесуалните задължения на страните в гражданския процес е задължението да представят намиращи се у тях доказателства, имащи значение за спора и ползващи противната страна, както и да не пречат за събирането на доказателства (Решение № 23/26.04.2017 г. по гр. дело № 2732/2016 г. по описа на ВКС, IV г. о.). Ето защо и на 2 основание чл. 190, ал. 2, вр. чл. 161 ГПК, преценявайки процесуалното поведение на „С.К.“ ООД, който не е изпълнил дадените му указания с оглед събраните по делото писмени доказателства и конкретно счетоводните данни на дружеството, че такъв договор е бил сключен, настоящият съдебен състав намира, че следва да приеме за осъществени твърдените от ищеца с исковата молба факти, относно сключването на ДПК № №*******/10.05.2023г., по силата на който „С.К.“ ООД, в качеството на заемател му е предоставил паричен заем в размер на 1800 лв., включващ в съдържанието си клауза за неустойка в случай на непредставяне на обезпечение.

Доколкото процесният ДПК № №*******/10.05.2023г. по правната си същност е сключен като потребителски такъв по смисъла на чл. 9 ЗПК и страна, в качеството си на кредитополучател по него е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в рамките на своя професионална или търговска дейност и предвид нейния предмет, следва да се приеме, че в случая договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 ЗПК и спрямо същата са приложими специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана в Закона за защита на потребителите – арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, за наличието на които съдът следи служебно.

Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да се доказват. Правната норма определя неустойката като форма на договорна отговорност за причинените вреди от неизпълнение на договорно задължение, чийто размер е предварително уговорен от страните, като наред с това очертава и специфичните функции на неустоечното вземане – обезщетителна, свързана с преразпределяне на последиците от неизпълнението в тежест на неизправния длъжник, обезпечителна – за обезпечаване изпълнението на задължението и наказателна – в случаите, при които размерът на неустойката е по – голям от причинените вреди.

В конкретната хипотеза прави впечатление, че се касае за неустойка, дължима поради неизпълнение на едно акцесорно по характера си задължение – за предоставяне на обезпечение, а с това и насочена към обезпечаване на вреди, които не са преки такива вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка са, че вземането няма да бъде събрано.

Ето защо, процесната клауза от договора за потребителски кредит създава предпоставки за обогатяване на едната страна – заемателя без правно основание, доколкото неустойката, дължима заради неизпълнение не на главното, а не акцесорното задължение излиза извън присъщите си функции по чл. 92, ал. 1 ЗЗД и нарушава принципа за справедливост, поради което същата е нищожна като противоречаща на добрите нрави – арг. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и като израз на неравноправна клауза – арг. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, т. 5 ЗЗП. Отделен е въпросът, че уговорената неустойка излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т. е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта й нищожна. Предвиждането на санкция за потребителя ако не предостави обезпечение, всъщност цели освобождаване на кредитодателя от изпълнение на задължението му по чл. 8 от Директива 2008/48 и прехвърляне на същото в отговорност на потребителя. Директивата поставя в тежест на кредитодателя да проучи предварително финансовото състояние на потребителя, да изиска обезпечение на задълженията по договора за кредит най-късно към момента на сключването му и така се постигне целта на чл. 26 от Директивата да не се допуска предоставяне на кредити без предварителна оценка на кредитоспособността. Прехвърлянето на неблагоприятните последици от неизпълнение на това задължение на кредитополучателя в патримониума на потребителя е неравноправна клауза, водеща до значително неравновесие между правата на търговеца и потребителя. В 3 този смисъл са и задължителните за правосъдните органи разяснения, дадени в т. 3 на ТР № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС. За съответствието на тази уговорка със закона съдът следи служебно, като валидността й се преценява към момента на сключване на съответния договор, а не с оглед конкретното неизпълнение. Отделно от това, по този начин се заобикаля и законът, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавя още едно обезщетение за неизпълнение на едно акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче пряко не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка са, че вземането няма да бъде събрано, а реално така се стига до кумулиране на неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е недопустимо.