Решение № 2454 от 13.02.2024, Софийски районен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2454 гр. София, 13.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА като разгледа докладваното от МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА Гражданско дело № 20221110111104 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Г. М. Д. е предявил срещу х конститутивен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението му, извършено със Заповед № 367 от 07.02.2022 г. на представител на х и осъдителен иск с правно основание чл. 262 ал. 1, вр. чл. 150, вр. чл. 143, ал. 1 КТ за заплащане на сумата в общ размер на 10 000 лева, представляваща възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд през периода от 31.12.2018 г. до 31.12.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 02.03.2022 г., до окончателното плащане.

Ищецът твърди, че се намирал в трудово правоотношениe с ответника х въз основа на трудов договор от 25.08.2017 г., като заемал длъжността „шофьор на товарен автомобил/международни превози“ с месечно основно трудово възнаграждение в размер на 430 лева. Поддържа, че със заповед № 367/07.02.2022 г. му било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ поради неявяването му на работа. Счита заповедта за незаконосъобразна, тъй като трудовото му правоотношение с ищеца било прекратено преди това с изпратено от ищеца заявление за прекратяването му на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ поради незаплащане на положения от него извънреден труд. На следващо място излага съображения за неспазване на реда по чл. 193 ГПК за изискване на обяснения. Ищецът не оспорва, че в периода 04.01.2022 г. – 07.02.2022 г. не е бил на работа, но твърди, че ответникът е знаел и е бил съгласен с неявяването му на работа през този период. Сочи, че в ответното дружество била установена практика за „компенсиране“ на положения от служителите извънреден труд с ползване на неплатен отпуск без писмена заповед, а само с устно разпореждане на работодателя. Твърди, че в периода 31.12.2018 г. – 31.12.2021 г. е полагал извънреден труд, включително в празнични и почивни дни. По така изложените доводи предявява разглежданите искове и моли да бъдат уважени.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който оспорва исковете. Излага съображения за законосъобразност на процесната заповед, с която е наложено дисциплинарното наказание „уволнение“. Поддържа, че едва след като е изискал обяснения по реда на чл. 193 КТ от ищеца, е получил заедно със същите и заявление от него по чл. 327, т. 2 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение. Твърди, че в конкретния случай не са били налице предпоставките за прекратяване на правоотношението 1 от ищеца на соченото от него основание. Сочи, че след извършена по сигнал на ищеца проверка от Инспекцията по труда не е било констатирано ищецът да е полагал извънреден труд, като оспорва твърденията на ищеца преди уволнението последният да е бил в неплатен отпуск със съгласието на работодателя. На следващо място поддържа, че заповедта за уволнение е издадена от надлежно овластено за това лице. Излага подробни съображения за неоснователност и на предявения иск за заплащане на положен от ищеца извънреден труд.

Оспорва твърдението на ищеца, че е следвало да полага труд 8 часа дневно, като поддържа, че в трудовия договор е уговорено полагане на труд съгласно изискванията на чл. 4 и чл. 6 от Наредбата за организация на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт, касаещи продължителността на работното време, като средната продължителност на седмичното работно време не може да надвишава 48 часа, а максималната продължителност може да бъде удължена до 60 часа седмично, ако през 4месечен отчетен период средната продължителност на седмичното работно време е 48 часа.

Поддържа, че така посочените изисквания били спазени, поради което и твърденията на ищеца за положен извънреден труд са неоснователни. По така изложените доводи моли предявените искове да бъдат отхвърлени.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че между тях е съществувало трудово правоотношение въз основа на трудов договор от 25.08.2017 г., по което ищецът е заемал длъжността „шофьор на товарен автомобил /международни превози/“ с основно трудово възнаграждение в размер на 430 лева, чийто размер видно от представените допълнителни споразумения е бил увеличен. Съгласно уговореното в трудовия договор работникът следва да изпълнява възложената му работа при спазване на изискванията на чл. 4 и чл. 6 от Наредбата за организация на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт, касаещи продължителността на работното време, както и правилата, уредени в Глава 6 от Закона за автомобилните превози, уреждащи времето за управление, прекъсване на управлението и почивките.

Между страните не е спорно и обстоятелството, че в периода от 04.01.2022 г. до 07.02.2022 г. ищецът не е бил на работа, за което сочат и събраните по делото гласни доказателства чрез показанията на свидетеля Г. Т. От представената по делото покана от 28.01.2022 г. се установява, че ищецът е бил поканен от работодателя в тридневен срок от уведомяването да даде обяснения за неявяването си на работа в посочения период, която видно от неоспорената от ищеца обратна разписка е получена от последния на 31.01.2022 г.

Страните не спорят и че впоследствие - на 04.02.2022 г. ответникът е получил заявление от ищеца от 03.02.2022 г. за прекратяване на трудовото правоотношение между страните на основание чл. 327, т. 2 КТ, както и писмени обяснения от ищеца по реда на чл.

193 КТ. Това обстоятелство се установява от представените по делото заявление и обяснения с посочена дата 03.02.2022 г. и от представената от ищеца обратна разписка, от която е видно, че същите са получени от ответника на 04.02.2022 г.

По делото не е спорно и обстоятелството, че впоследствие със Заповед № 367 от 07.02.2022 г. на пълномощник на х, връчена на ищеца на 09.02.2022 г., на последния е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ поради това, че в продължение на 35 последователни календарни дни или 24 работни дни през периода от 04.01.2022 г. до 07.02.2022 г. ищецът не се явил на работа.

Съгласно представеното по делото пълномощно от 05.01.2021 г. от управителя на ответното дружество, адв. С. П. е упълномощен да представлява дружеството пред неговите работници и служители относно налагане на дисциплинарни наказания във връзка с нарушения на трудовата дисциплина, като в това си право предприема от името на дружеството всякакви правни и фактически действия, включително и да изисква от работниците или служителите представяне пред дружеството на писмени или устни обяснения по смисъла на чл. 193 КТ относно нарушения на трудовата дисциплина. Съгласно 2 неоспорената и приета заповед № 1 от 05.01.2021 г. управителят на х е възложил на А. С.ов х при констатирани нарушения на трудовата дисциплина да налага от името на дружеството на служителите в дружеството на длъжност „шофьор товарен автмобил/международни превози“ съответни на нарушенията на трудовата дисциплина наказания, включително и дисциплинарно наказание „уволнение“.

По делото е представена и жалба от ищеца до и от 27.01.2022 г., която видно от клеймото на приложеното известие за доставяне е доставена на 31.01.2022 г.

От представените от ответника писмени доказателства, съдържащи се в трудовото досие на ищеца се установява, че със заповеди за командироване ищецът е бил командирован през всяка година 2 или 3 пъти през годината за период от 3 месеца, като в периодите, в които не е бил командирован е бил преимуществено в неплатен, респ. в платен годишен отпуск. Установява се, че първото му командироване за съответната календарна година е след средата на месец февруари, т. напр. през 2018 г. е бил командирован в чужбина за периода от 27.02.2018 г. до 27.05.2018 г., през 2019 г. – от 16.02.2019 г. до 16.05.2019 г., през 2020 г. – от 20.02.2020 г. до 20.05.2020 г., през 2021 г. – от 18.03.2021 г. до 18.06.2021 г., като последното командироване за годината е било обикновено до средата на месец декември.

По делото са събрани и гласни доказателства чрез показанията на свидетеля но, който посочва, че в периода до декември 2017 г. практиката в ответното дружество е била всички документи свързани с ползване на отпуск да се подписват преди заминаване за курс в чужбина, тъй като обикновено шофьорите се връщали в страната в почивен ден, след което се прибирали домовете си и ползвали отпуск. Поради това заявява, че документите свързани с ползването на отпуска се подписвали със задна дата.

При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ в тежест на ищеца е да докаже съществувало между страните безсрочно трудово правоотношение, което е прекратено. В тежест на ответника е да докаже законосъобразността на уволнението, включително че е било налице твърдяното основание за уволнение, съответно че правото на уволнение е надлежно упражнено, т.е. че са извършени конкретните нарушения на трудовата дисциплина, от ищеца са поискани обяснения, съответно, че при издаването на заповедта е съобразил тежестта на нарушенията с тази на наложеното наказание, заповедта е издадена от компетентен орган, в писмена форма и със съответните мотиви относно индивидуализация на нарушението и наложеното наказание.

За да се прецени законосъобразността на уволнението, чиято отмяна се иска, следва да първо място да се изследва въпросът намирали ли са се страните в трудово правоотношение към момента на издаване на процесната заповед с оглед твърдението на ищеца за прекратяване на същото с отправеното от него изявление до ответника в заявлението му от 03.02.2022 г.

Съгласно чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ трудовото правоотношение, което се прекратява без предизвестие, се счита прекратено от момента на получаване на писменото изявление за прекратяване на договора. Тази разпоредба не поставя момента на прекратяване на трудовия договор в зависимост от това дали фактически е налице основанието за прекратяване на трудовия договор. Както връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от работодателя, автоматично води до прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали са били налице посочените в нея основания за уволнение, така и писменото изявление на работника за прекратяване на трудовото му правоотношение на някое от основанията по чл. 327, ал. 1 КТ води до автоматично прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали е налице посоченото в изявлението на работника или служителя основание, като съдът не следва да изследва въпроса дали същото е налице. При незаконно /без основание/ прекратяване на трудово правоотношение по чл. 327, ал. 1 КТ работодателят разполага само с възможност да претендира от работника или служителя обезщетение за вредите, които е понесъл от неоснователното прекратяване на трудовия договор, но не и с право да иска възстановяването на вече прекратеното трудово правоотношение (в този смисъл е и 3 константната практика на ВКС, обективирана в Решение № 87 от 11.05.2012 г. по гр. д. № 219/2011 г., по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 75 от 17.06.2013 г. по гр. д. № 876/2012 г., по описа на ВКС, III ГО Решение № 144 от 23.02.2010 г. по гр. д. № 3101/2008 г., ВКС, I ГО, Решение № 289 от 18.11.2014 г. по гр. д. № 1289/2014 г., ВКС, IV ГО, Решение № 34 от 03.04.2017 г. по гр. д. № 3010/2016 г., ВКС, III ГО, Опр. № 71/21.01.2016 г. по гр.д. № 6076/2015г., IV ГО, ВКС и др.).

В разглеждания случай страните не спорят, а и от доказателствата по делото се установява, че изявлението на ищеца за прекратяване на трудовото му правоотношение с ответника е достигнало до последния на 04.02.2022 г., докато изявлението на ответника за прекратяване на трудовото правоотношение в оспорената заповед е достигнало до ищеца на 09.02.2022 г. При преценка на последиците от изявленията ищеца за прекратяване следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 8, ал. 2 КТ, съгласно която добросъвестността при осъществяване на трудовите права и задължения се предполага до установяване на противното, като в случая твърдения и доказателства, установяващи противното не са ангажирани. Следователно с получаването от ответника на 04.02.2022 г. на заявлението на ищеца е било прекратено и трудовото правоотношение между тях. При това положение повторното прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя с издаването на последващата прекратяването на трудовия договор от ищеца заповед, се явява извършено при липсващо субективно право за това, поради което не поражда правно действие и издадената от работодателя заповед за уволнение подлежи на отмяна /в този смисъл Решение № 75 от 17.06.2013 г. по гр. д. № 876/2012 г., ВКС, III ГО/. Ето защо предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.