Решение № 834 от 20.10.2026, Районен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 834 гр. Шумен, 20.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, VII-И СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Теодора Р. Йорданова-Момова при участието на секретаря Елена Вл. Пенчева като разгледа докладваното от Теодора Р. Йорданова-Момова Гражданско дело № 20263630102889 по описа за 2026 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите.

В исковата си молба до съда Б. Р. Х., действащ чрез пълномощник, твърди, че на 16.08.2024 г. сключил с ответника „Кредирект“ ЕООД гр. София договор за кредит. По силата на същия, дружеството му предоставило сума в размер на 1000,00 лв. В условията на договора било предвидено, че ГПР се равнява на 62,27%, а годишния лихвен процент – на 50,00%, при срок на кредита 6 месеца. В договора било предвидено задължение за заемополучателя в срок от два дни от сключването на договора, да представи обезпечение – банкова гаранция или поръчител. В случай, че такива не бъдат осигурени, било предвидено плащането на неустойка в размер на 612,24 лв., като плащането й било на месечни вноски, част от погасителния план. Счита, че обсъжданият договор за потребителски кредит е недействителен поради неспазване на нормите на чл. 22 вр. чл. 10, ал. 1, вр. чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Цитираната по-горе клауза представлявала скрито възнаграждение за кредитора, като въведените изисквания били трудно осъществими за потребителя. Това възнаграждение следвало да бъде включено в ГПР. По този начин посоченият размер на ГПР в договора бил неточен и не отразявал действителния му размер. Освен това, в договора бил посочен размер на ГПР, но не и методиката за изчисляването му. Тъй като ответникът не включил неустойката в процента на разходите, нарушил нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК.

Обсъжданият договор бил нищожен и на друго основание – клаузата за плащане на договорна лихва накърнявала добрите нрави. В случая, размерът на предвидената възнаградителна лихва надвишавал трикратния размер на законната лихва и според установената практика това водело до нищожност на договора. Моли съда да постанови 1 решение, по силата на което да бъде признато за установено, че договор за кредит № 1129635 от 16.08.2024 г. е нищожен, като противоречащ на разпоредбите на ЗПК.

Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК, ответникът, чрез пълномощника си – адвокат, подава отговор на исковата молба, с който оспорва претенциите. На първо място, счита, че ищецът упражнява правото на иск, осъществявайки злоупотреба с права. Налице било друго висящо пред ШРС дело – № 448/2026 г., по което Х. предявил идентична претенция, касаеща друг договор за кредит. Оспорва иска и по същество, като намира, че атакуваният договор изцяло отговаря на изискванията на ЗПК. Това се отнасяло и досежно спазване на изискванията за посочване на ГПР. Обосновава действителността на договора, анализирайки отделните му клаузи и съответствието им с изискванията на закона. Моли претенцията да бъде отхвърлена като неоснователна, като му бъдат присъдени деловодните разноски.

Позовава се на практика, която според него е приложима в настоящия случай, намирайки, че депозирането на настоящия иск представлява злоупотреба с право и на ищеца не се дължат никакви разноски. При условията на евентуалност прави възражение с правно основание чл.

78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение.

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност се установи от фактическа страна следното: видно от приложения по делото договор за потребителски кредит № 1129635 от 16.08.2024 г. е, че „Кредирект“ ЕООД гр. София предоставило на Б. Р. Х. сума в размер на 1000,00 лева. В договора е предвидено, че срокът на същия е шест месеца, като размерът на ГПР се равнява на 62,27%, а на лихвения процент – 50,00 %. Съгласно предвиденото в чл. 6 от договора, в тежест на заемополучателя е възложено задължение да представи в срок от два дни от подписване на договора едно от изброените обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана от БНБ търговска банка или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, отговарящи на конкретни условия, изброени в шест пункта. В чл. 18, ал. 1 е посочено, че при неизпълнение на описаното по-горе задължение, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 612,24 лева.

Съгласно заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, към 12.08.2026 г. Б. Х. платил по процесния договор за кредит сума в общ размер 1665,46 лева. Вещото лице сочи, че разходите, които са включени в посочения в договора ГПР са лихвите, определени по погасителен план. В случай, че в тях бъде включен размерът на предвидената неустойка, то размерът на ГПР по договора се равнява на 768,88%. Заключава, че размерът на предвидената в договора възнаградителна лихва надвишава трикратния размер на законната лихва.

Предвид така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Доказа се, а и не се спори между страните, че на 16.08.2024 г. между „Кредирект“ ЕООД и ищецът Б. Р. Х. бил сключен договор за потребителски кредит, като бил уговорен срок за погасяване на кредита – 6 месеца.

2

В конкретният случай, претенцията се основава на сключен между страните договор за потребителски кредит и заемополучателят има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

При спор относно вземания, произтичащи от договор за кредит, съдът е длъжен служебно да изследва дали същият отговаря на изискванията ЗПК. Съгласно чл. 16 от ЗПК, задължение на кредитора е преди да предостави заемните средства да извърши за своя сметка оценка на кредитоспособността на потребителя. Съдът намира, че уговорената неустойка по чл. 18 от договора произтича от неравноправна, съгласно чл. 143 от ЗЗП, поради което и нищожна клауза, вкл. на осн. чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Уговорката е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата професионална грижа по чл. 16 от ЗПК на потребителя. Неустойката обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на кредитора за правилната преценка за кредитиране и реално не обезщетява вреди от противоправно и виновно поведение на длъжника. Потребителят е задължен в необосновано кратък срок да осигури обезпечение, което да отговаря на многобройни условия, изпълнението на които икономическите и социални фактори изискват време и съдействие от държавни и частни организации, което прави обективно невъзможно спазването му. Освен това, неустойката към датата на сключване на договора се начислява предварително към дълга на длъжника, като е включена в месечната погасителна вноска.

Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото е посочено, че се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита.

Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 вр. ал. 4 от ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие.

Съдът счита, че нищожността на горепосочената клауза от процесния договор, води до недействителност и на самата сделка сключена между страните. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1 –9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР в приложение № 1 начин. В 3 конкретния случай това не е сторено и може да се направи обоснован извод, че клаузата за неустойка е част от конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита. В договора като обща сума, която следва да бъде върната е посочена сумата 1189,62 лв., в която е включена главницата и договорната лихва, при фиксиран годишен лихвен процент – 50%. Посочено е, че ГПР възлиза на 62,27%, но не е ясно същият от какво се формира. Не са посочени взетите предвид допускания, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл. 10, ал. 1 от ЗПК). В общата сума не е включено допълнителното плащане за неустойка от 612,24 лева. Сумата за неустойка несъмнено следва да бъде включена в ГПР, тъй като е разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл.

19, ал. 1 от ЗПК. С включването на неустойката към ГПР, действителният такъв би нараснал значително – до 768,88%, съобразно заключението на вещото лице. Така, с посочването в договора за кредит на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита. С оглед това, съдът намира, че при сключването на процесния договор и чрез предвиждане на неустойката, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Посочването на стойност, по-малка от действителната, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК води до недействителност на целия договор за кредит.

Предвид гореизложеното, съдът намира, че предявеният иск е основателен и доказан.

Следва да бъде признато, че сключеният между страните договор за кредит № 1129635 от 16.08.2024 г. е нищожен, като противоречащ на закона – на разпоредбите на ЗПК.

По разпределението на разноските по делото:

И двете страни претендират плащане на деловодни разноски, като списък по чл. 80 от ГПК представя единствено ищецът.

Ответникът прави възражение, че не следва да се присъждат разноски в полза на ищеца поради злоупотреба с права. Съдът намира това възражение за неоснователно.

Образуваните други производства по искова молба на същия ищец и срещу същия ответник имат за предмет различни договорни правоотношения. Обстоятелството, че ищецът е избрал да упражни процесуалните си права като предяви всеки иск самостоятелно, а не в общо производство не сочи на недобросъвестност, целяща да генерира разноски. Това е така, защото ищецът сам избира процесуалния ред, по който да защити материалното си право и обема на търсената защита. Дори и да бяха предявени с обща искова молба, отделните искове запазват самостоятелния си характер, тъй като правопораждащите факти са различни – хипотеза, в която ищецът има право да му бъде присъдено адвокатско възнаграждение за всеки един от исковете, съединени за общо разглеждане. В допълнение към това, трябва да се посочи, че избраният от ищеца начин за защитата на субективните й права, не лишава 4 ответника от правото му на разноски по всяко едно от делата при положение, че резултатът от тях е благоприятен за него.

По искането на ответника с правно основание чл. 78, ал. 5 от ГПК за присъждане на по-нисък размер, поради прекомерност, на разноските, представляващи заплатеното от ищеца възнаграждение за адвокат: съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по мотивирано възражение за прекомерност, направено от насрещната страна, да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част. При преценката за прекомерност съдът прилага съответно критериите за определяне на адвокатските възнаграждения по чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата и правилата за прилагането им, уредени в наредбата по чл. 36, ал. 4 от същия закон.