Решение № 4109 от 20.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4109 гр. София, 20.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20221100505619 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 28.12.2021 г., постановено по гр.д.№ 57626/ 2020 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 138 състав, по предявени от „Топлофикация София“ ЕАД- гр.

София установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД е признато за установено, че Л. П. Я. /ЕГН **********/, конституирана на основание чл.227 ГПК като наследник по закон на Б.Н.С., дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД /ЕИК

831609046/ сумата 3 193.09 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за периода от м.06.2017 г. до м.04.2019 г., ведно със законната лихва от 31.07.2020 г. до изплащане на вземането, сумата 447.68 лв.- мораторна лихва за периода от 15.09.2018 г. до 21.07.2020 г., сумата 59.07 лв.- дължима цена за услуга дялово разпределение за периода от м.07.2017 г. до м.04.2019 г., ведно със законната лихва от 31.07.2020 г. до изплащане на вземането, за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, жк „****, аб.№ 196091, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 34636/ 2020 г. на СРС, 138 състав, като исковете са отхвърлени: относно главницата- цена на доставена топлинна енергия- за разликата над сумата 3 193.09 лв. до пълния предявен размер от 3 357.07 лв. и за периода м.05.2017 г.; относно главницата- такса за услуга дялово разпределение- за разликата над сумата 59.07 лв. до пълния предявен размер от 64.24 лв. и за периода от м.05.2017 г. до м.06.2017 г.; относно лихвите за забава върху 1 главницата за топлинна енергия- за разликата над сумата 447.68 лв. до пълния предявен размер от 462.61 лв., и относно мораторната лихва върху главницата за дялово разпределение- за сумата 13.09 лв., претендирана за периода от 1.07.2017 г. до 21.07.2020 г. На основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК ответницата Л. П. Я. е осъдена да заплати на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД сумата 578.10 лв.- разноски за исковото производство /за държ. такса, депозити за експертизи и юрисконсултско възнаграждение/, и сумата 121.47 лв.- разноски за заповедното производство- ч.гр.д.№ 34636/ 2020 г. на СРС, 138 състав /за държ. такса и юриск. възнаграждение/. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Топлофикация София“ ЕАД е осъден да заплати на ответницата Л. Я. сумата 5.06 лв.- разноски по делото /депозит за експертиза/. На основание чл.38, ал.1, т.З ЗАдв ищецът „Топлофикация София“ ЕАД е осъден да заплати на адв. Л. П. Я. /ЕГН

**********/ сумата 25.44 лв.- адвокатско възнаграждение.

Постъпила е въззивна жалба от Л. П. Я. /ответница по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която е призната дължимостта на горепосочените сумиглавници и лихви за забава, и в частта относно присъдените на ищеца разноски, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД- гр. София /ищец по делото/ оспорва жалбата на ответницата и моли да бъде постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна, като претендира разноски за въззивното производство.

Третото лице- помагач на ищеца- „Нелбо“ АД- гр. София не изразява становище по повод жалбата на ответницата.

Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното обжалваната част. първоинстанционно решение

2 е валидно и допустимо-в

По същество решението на СРС е частично неправилно и следва да бъде отменено относно признатата дължимост на сумата 447.68 лв.- мораторна лихва върху главницата /стойност на топлинна енергия/, дължима за периода от 15.09.2018 г. до 21.07.2020 г., както и в частта относно несъразмерно присъдените на ищеца разноски.

В останалата обжалвана от ответницата част- относно признатата от СРС дължимост на сумата 3 193.09 лв.- главница /стойност на топлинна енергия/, и на сумата 59.07 лв.- такса за услугата дялово разпределение, както и относно съразмерно присъдените на ищеца разноски, решението на СРС като правилно следва да бъде потвърдено.

Основателността на предявените по делото искове е предпоставена от установяване пасивната материално- правна легитимация на ответницата да отговаря по същите. Ищецът основава претенциите си към ответницата Б.С. /починала на 17.05.2021 г., в хода на първоинстанционното производство/ на твърдението, че е собственик на процесния имот, представляващ апартамент № **** в жк „Зона Б5“ в гр.

София, с аб.№ 196091, в който доставял топлинна енергия за битови нужди през периода м.05.2017 г.- м.04.2019 г.

Действащата през процесния период нормативна уредба предвижда две алтернативни основания, при които възниква договорно отношение за продажба на топлинна енергия- писмен договор по чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сградаетажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта. Тези хипотези са приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило основен източник на облигационните правоотношения. Сключването на писмен договор при условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е приложимо и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. При наличието на такъв договор, сключен относно доставката на топлинна енергия в процесния имот, е без значение дали освен страната по така възникналото договорно правоотношение /клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота.

В случая според доводите във въззивната жалба по делото не е безспорно 3 установено, че през посочения в исковата молба период ответницата С. и ищцовото дружество са били обвързани от валидно договорно правоотношение, основано на валидно сключен помежду им договор за доставка на топлинна енергия. Според посоченото по- горе по силата на закона- чл.153, ал.1 ЗЕ, страна по облигационното право-отношение с топлопреносното предприятие е собственикът или вещният ползвател на имота. В подадения от ответницата писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК не е заявено оспорване на обстоятелството, че е притежавала вещно право /собственост или право на ползване/ върху процесното жилище през исковия период.

Ненаведени в срока за отговор по чл.131 ГПК възражения се считат за преклудирани на основание чл.133 ГПК, поради което и фактът, че през процесния период Б.С. е била титуляр на вещно право върху имота не е бил /пред СРС/ и не е спорен по смисъла на чл.153 ГПК, което налага приемането на извод, че през процесния период тя е имала качеството потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ.

Независимо от това, следва да се отбележи, че въз основа на приложените от ищеца писмени доказателства /списък на етажните собственици в процесната сграда, в който срещу ап.№ 40 фигурира името на Б. С. и е положен саморъчен подпис, който не е оспорен; извлечение от данъчна декларация на Б. С.; съставени на името на ответницата С. документи за главен отчет, подписани от потребител, които са неоспорени/, преценени съвкупно, се установява наличието на облигационно правоотношение с предмет доставка на топлинна енергия до имота, което обосновава извод, че като потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ ответницата е пасивно легитимирана да отговаря по предявените от топлопреносното предприятие искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД. Няма твърдения, нито данни и доказателства по делото, притежаваното от ответницата вещно право върху процесния имот да е било отчуждено, нито е проведено съответно доказване в тази насока.

Установеното наличие на облигационно договорно правоотношение между ищеца и ответницата С. /починала в хода на делото/ през процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, което не е оспорено в отговора по чл.131 ГПК, е достатъчно за доказване на иска по основание. Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно- в жилището на ответницата, е от значение единствено за доказване размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му- съгласно чл.162 ГПК. В случая относно обема на доставената в процесния топлоснабден имот топлинна енергия /за отопление на имота, сградна инсталация и БГВ/ и нейната стойност са събрани релевантни доказателства /извлечения, справки, документи за главен отчет/ и е изслушана съдебно- техническа експертиза, чието експертно заключение е прието като неоспорено от страните и възприето от въззивния съд като обективно дадено, поради което и дължимото относно размера на главния иск доказване е проведено от страна на 4 ищеца. Няма основание соченото експертно заключение да не бъде съобразено от съда при формиране изводите по съществото на спора, тъй като няма данни експертът да е дал невярно заключение /съзнателно или по непредпазливост/. Според даденото от вещото лице по допуснатата съдебно- техническа експертиза заключение в конкретния случай дължимите суми за доставена в имота на ответницата топлинна енергия са начислени в съответствие с действащата нормативна уредба в областта на енергетиката. Взети са предвид от експерта следните релевантни факти и обстоятелства: че сградата, в която се намира имотът, е с непрекъснато топлоснабдяване през процесния период; че общата стойност на потребената топлоенергия е за отопление на имота- по данни от четири отоплителни тела с уреди за отчет, за сградна инсталация и за битово горещо водоснабдяване, като обемът и стойността на топлинната енергия са определени на база реален отчет на намиращите се в имота уреди за отчет. Поради това и ответницата С. /починала в хода на делото/като потребител на посочената енергия, съответно ответницата Я.- като нейна законна наследница, дължи на ищцовото дружество плащане на нейната цена, установена въз основа на събраните по делото доказателства, посочени по- горе.

За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че процесното главно вземане за м.05.2017 г.- предмет на предявения от „Топлофикация София” ЕАД установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, не е дължимо, поради основателност на заявеното от ответницата правопогасяващо възражание за давност по чл.111, б.„в” ЗЗД, при съобразяване на обстоятелството, че давността е прекъсната на 31.07.2020 г., когато е подадена исковата молба по делото. При правилно приложение на материалния закон- чл.111, б."в" ЗЗД, и при съобразяване на Тълкувателно решение № 3/ 18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/ 2011 г. на ОСГТК на ВКС, районният съд е приел за недължимо главничното задължение, възникнало преди 31.07.2017 г., като е отхвърлил иска в тази част като неоснователен- поради погасяването му по давност с изтичането на специалния тригодишен давностен срок по чл.111, б."в" ЗЗД. Не е допуснато при постановяване на обжалваното решение поддържаното в този смисъл в жалбата нарушение на материалния закон, като периодът и размерът на вземанията, обхванати от погасителна давност, са правилно определени от СРС.