Решение № 4834 от 04.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4834 гр. Пловдив, 04.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20245330106442 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с установителен иск, предявен от В. К. С., ЕГН **********, чрез пълномощника адв. М. В. М. срещу „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет. 2,офис 73Г, представлявано от С. П. П. с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22, вр. чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на Договор за паричен заем **** № **** от **** г ., сключен между страните, а при условията на евентуалност иск с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 10а, ал. 2, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 5, ал. 2 от Договор за паричен заем **** № ***** от **** г .

Въз основа на сключен между страните Договор за паричен заем **** № **** от **** г., ответното дружество е предоставило на ищеца финансов ресурс в размер от 900 лв., при ГПР от 50,05 % и ГЛП от 40,32 %, който следвало да бъде върнат, ведно с определените в договора акцесорни вземания на 26 вноски. Сочи се, че е предвидената в чл. 1, ал. 3 от договора такса за „експресно разглеждане“ на заявката за паричен заем в размер на 479,70 лева.

В чл. 5, ал. 2 договора било предвидено и че ищцата като длъжник следва в тридневен срок от усвояването на сумата да предостави в полза на кредитора обезпечение от физическо лице-поръчител, което да отговаря на определени квалифицирани условия, или банкова гаранция, като при неизпълнение се дължала неустойка в размер на 319,80 лева. Настоява се, че процесният 1 договор за кредит е недействителен поради противоречието му с императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Поддържа се, че в договора не е разписана методиката, по която се формира ГПР и какви компоненти са включени в нея. Изтъква се, че дължимите по договора такса за експресно разглеждане на документи и неустойка при неосигуряване на обезпечение не са включени в ГПР, въпреки че представляват сигурен разход за потребителя. Непосочването на действителния размер на ГПР водило до недействителност на договора за кредит. Сочи се и че по своето същество неустойката е с характер на скрито възнаграждение за кредитора. Предвид изложеното се поддържа, че процесният договор за потребителски кредит е изцяло недействителен, поради което се моли той да бъде прогласен за нищожен. При условията на евентуалност се твърди, че клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 5, ал. 2 са нищожни и се моли те да бъдат прогласени за такива.

Въпросните клаузи накърнявали добрите нрави и принципа за справедливост в гражданските оборот, тъй като начислените въз основа на тях такса за експесно разглеждане и неустойка водели но нееквивалентност на престациите по правоотношението. Таксата за експресно разглеждане не се дължала, а клаузата била недействителна на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като кредиторът изисквал заплащане за дейност, която е свързана в усвояване на кредита. Клаузите били неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗПП, предвид необосновние висок на размен на начислените по тях суми.

Заобилакялала се и забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК чрез тях. Претендират се направените разноски.

В законоустановения срок по чл.131, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Вива Кредит” АД чрез пълномощника адв. А.

Н., с който се излагат твърдения за недопустимост и неоснователност на иска поради липса на правен интерес, доколкото платените от ищеца суми по процесния договор били отнесени за погасяване на главницата и договорната лихва, а не и за уговорените такса експресно разглеждане и неустойка.

Ответникът настоява, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. На ищеца му била предадена преддоговорна информация и с полагането на подписа си в договора, той се е съгласил с всички условия, при които ответното дружество предоставя финансиране. По отношението на вземането за такса за „експресно разглеждане на документи“ се сочи, че това не представлява услуга, свързана с усвояването и управлението на кредита. Изтъква се, че кредиторът е ангажирал допълнителен ресурс, за да разгледа незабавно кредитната заявка на потребителя, поради което и е налице реално предоставена услуга. Твърди се, че кредитополучателят разполагал с четиринадесет дни, в които можел да упражни правото си на отказ от договора, без да е обвързан по никакъв начин от спорната неустойка, както и без никакви други отрицателни последици – заплащане на обезщетение или такси, като това в пълна степен гарантирало правата на потребителя, ако същият намирал, че е сключил договора при недостатъчно изгодни за него условия, а също и можел да поиска удължаването на срока за представяне на обезпечение или да предложи 2 заместващо такова. Ответникът заявява, че оспорената договорна клауза е индивидуално договорена и валидно сключена, като с нея не се накърнявали правата на потребителя. Сочи се, че доколкото вземането за неустойка представлява обезщетение, което не е сигурно, че ще се дължи към момента на сключване на договора, то не е необходимо и да се включва при формиране на ГПР. Поддържа се, че дори и да се приеме, че дружеството не формирало правилно ГПР по договора, то това нямало за резултат цялостна недействителност на договора за кредит, а до частична такава. Моли се, така предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.

Направено е възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение и евентуално недължимост насъщото на основание чл.38,ал.2 от ЗА поради липсата на предпоставките за прилагането му.

В срока по чл. 131 ГПК е предявен и приет за съвместно разглеждане насрещен осъдителен иск от „Вива Кредит“ АД срещу ищеца – ответник по насрещния иск В. К. С., с правно основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 79 ЗЗД за присъждане на сумата от 856,78 лв. – главница по сключен Договор за паричен заем **** № **** от ****г., и сумата от 110,68 лв. – договорна лихва за периода 25.01.2024 г. – 30.05.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на насрещната искова молба в съда – 04.06.2024 г., до окончателното изплащане на сумата.

Поддържа се с насрещната искова молба, че между страните е сключен процесния Договор за паричен заем **** № **** от **** г., като на В. К. С. била предоставена в заем сумата от 900 лв., при ГПР от 50,05 % и ГЛП от 40,32 %, и дължима ведно с определените в договора акцесорни вземания на 26 седмични вноски. От длъжника били постъпили плащания в общ размер от 101 лв., отнесени за погасяване на главницата – 43,22 лв., на възнаградителната лихва – 27,78 лв. и на разходи за събиране на вземания – 30 лв. Други суми не били заплащани, като с исковата молба се обявявала и предсрочната изискуемост на кредита. Предмет на насрещната претенция бил остатъка от главницата и договорната лихва, като с насрещния иска не се търсят вземанията за неустойка и такса за експресно разглеждане.

Постъпил е отговор на насрещния иск от В. К. С., със становище за допустимост, но неоснователност на претенцията. Поддържа се, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, тъй като не е коректно посочен действително приложимия по кредита ГПР. В подкрепа на съображенията се цитира и съдебна практика. Настоява се, че на връщане подлежи единствено чистата стойност на кредита, а именно главницата, като моли при произнасянето на съда да бъдат отчетени и извършените плащания по кредитното правоотношение. Поддържа се претенцията за разноски, като се възразява срещу присъждането на такива в полза на дружеството-кредитор.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото не е спорно сключването между ищцата В. К. С., като 3 кредитополучател, и „Вива Кредит“ АД, като кредитодател, на Договор за паричен заем **** № **** от **** г., за сумата от 900 лв., при фиксиран месечен лихвен процент от 40,32 % и годишен процент на разходите – 50,05 %, с посоченото в исковата молба съдържание. Последното е видно и от представения по делото препис от договора за кредит и приложенията към него.

Съгласно чл. 1, ал. 3 от процесния Договор е предвидена еднократна такса в размер на 479,70 лв. за експресно разглеждане на документите за отпускане на паричен заем. В насрещната искова молба дружеството заемател твърди, че процесната такса не е произвела действие. Това твърдение остана недоказано и не се цени от настоящия състав на съда.

Съгласно чл. 5 от Договора, кредитополучателят се задължавал в тридневен срок от сключването на договора да осигури едно от посочените в договора обезпечения – безусловна банкова гаранция или поръчител, който да отговаря на определени изисквания, а именно едно физическо лице, което да отговаря кумулативно на следните условия: да е навършило 21-годишна възраст, да представи служебна бележка от работодателя, да работи по трудово правоотношение за неопределен срок, да има минимален стаж при настоящия си работодател поне 6 месеца, минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв., през последните 5 години да няма кредитна история съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ, да не е поръчител или заемател по други договори за кредит.

При непредоставяне на едно от посочените обезпечения в предвидения срок, се начислява неустойка в размер на 319,80 лв. съгласно чл. 5, ал. 2 от Договора. Общото задължение по Договора в този случай достига размер от 1902,42 лв.

С доклада по делото е прието за безспорно, че заемната сума от 900 лв. е отпусната от кредитодателя и е усвоена от кредитополучателя.

Кредитополучателят В. К. С. притежава и качеството потребител, поради което, като по-слабата и уязвима страна в правоотношението се ползва със законоустановената потребителска закрила и приложение в случая намират правилата на ЗПК и ЗЗП.

При отчитане на горното, то за основателни се намират твърденията на ищцата за нищожност на процесната договорна клауза за неустойка на основание чл. 19, ал. 5 вр. с ал. 4 ЗПК, доколкото същата води до завишаване на ГПР по кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената в чл.5, ал. 2 от Договора за паричен заем неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало 4 да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Видно от съдържанието на процесния договор обаче тя не е включена при изчисляване на процента на разходите. Последното е прието и за безспорно между страните. Неустойката обаче реално води до оскъпяване на кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва, предвид стойността на главницата – 900 лв., годишния лихвен процент от 40,32 %, стойността на неустойката, който е над 30 % от размера на главницата. Невключването на неустойката при изчисляването и посочването на ГПР води до заблуждение на потребителя относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последното има за последици недействителност на самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК.