Решение № 2295 от 07.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2295 гр. София, 07.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: БОГДАН Р. РУСЕВ при участието на секретаря ВЕНКА ХР. КАЛЪПЧИЕВА като разгледа докладваното от БОГДАН Р. РУСЕВ Гражданско дело № 20251110140776 по описа за 2025 година

Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.

Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 247998/17.07.2025г. на СРС, подадена от М. С. М. срещу „*********“ ООД.

Ищецът М. С. М. чрез адв. Л. Б. – АК-София, е предявил срещу ответника „*********“ ООД искове с правно основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр и чл. 55 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние, № *******/09.01.2025г., както и за осъждане на ответника да върне на ищцата сумата от 180,00 лева, равностойни след 01.01.2026г. на 92,03 евро, недължимо платена по нищожния договор за заем.

Ищецът твърди, че с ответника сключили посочения договор за кредит, по силата на който ответникът като заемодател му отпуснал в заем сумата от 600,00 лева, която следвало да се върне на една вноска в размер на 780,00 лева при годишна лихва от 36% и ГПР, посочен като 42,58%. В сумата от 780,00 лева се включвала и неустойка за недадено обезпечение. Обосновава се, че договорът за кредит е изцяло нищожен, тъй като ГПР по скрит начин бил увеличен. В т. 17 от Договора било предвидено заемателят да предостави обезпечение /банкова гаранция или поръчител, който отговаря на поставени от заемодателя условия/. В случай, че такова обезпечение не се даде, заемателят дължал неустойка в размер на 0,9% дневно от стойността на усвоената по кредита сума. В договора липсвала ясно разписана методика за формиране на ГПР, като потребителят не бил наясно какво се включва при изчисляването му. Клаузата за неустойка била нищожна, тъй като противоречала на добрите нрави, определяла обезщетение на кредитора, по-голямо от това по чл. 32, ал. 4 ЗПКр. Целта на неустойката била да се обогати кредиторът, като нямала пряка връзка с претърпени вреди. Кумулирането на неустойката към вноските по кредита водело до скритото му оскъпяване. М. изплатил всички суми по заема, от които 600,00 лева главница, 18,00 лева лихва и 162,00 лева за неустойка. Доколкото договорът бил нищожен, ответникът следвало да върне всички суми над главницата по него. За насроченото по делото открито съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител.

Становище се изразява в писмен вид, като предявените искове се поддържат.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „*********“ ООД чрез адв. Х. М. АК1 София, е депозирал Отговор, вх. № 359503/03.11.2025г. на СРС. Заявява, че предявените искове са израз на злоупотреба с право, доколкото ищецът предявявал срещу същия ответник множество искове в отделни производства с цел генериране на разноски и натоварване на ответника със заплащането им. Поради тази причина моли разноските по делото, ако то приключи в полза на ищеца, да не бъдат присъждани в размер, по-висок от тези, съответстващи на само едно водено производство. Обосновава се валидност на клаузите на договора и съответствието им със законовите изисквания. Дори и клаузата за неустойка да била нищожна, то това не водело до недействителност на целия договор.

Заемателят бил напълно наясно с клаузите му и изразил съгласие с тях, като имал възможност и да се откаже от договора, от която той не се възползвал. При изчисляването на ГПР били спазени всички изисквания, като нямало основание неустойката да се включва при изчислението му, тъй като вземането за нея възниквало след сключване на договора. Не спори, че неустойката не е включена при изчисляване на ГПР, както и че ищецът му е изплатил по договора сумата от 780,00 лева. За насроченото по делото публично съдебно заседание ответникът не изпраща представител. Становище изразява в писмен вид, като предявените искове се оспорват.

Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и предявените с нея искове, становището и възраженията на ответника в отговора ú, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:

Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен интерес от производството, като предявените с нея искове са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено решение или решение при признание на иска.

Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПКр и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗПотр е и за двете страни. Ищецът следва да докаже, че такъв договор съществува и е със съдържанието, посочено в исковата молба, както и наличието на предпоставките, установяващи недействителността му на сочените основания. В тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на предварителна информация на потребителя, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора. В тежест на ответника е да докаже, че клаузите на сключения между страните договор не са неравноправни (чл. 146, ал. 4 ЗЗПотр), както и че ищецът е бил наясно с клаузите на договора, т.е. не е въведен в заблуждение. Доказателствената тежест по иска с правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е и за двете страни. Ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на плащане, че същото е извършено на ответника, наличието на предпоставките, изложени в исковата молба, обосноваващи липса на основание за извършеното плащане, включително че същото е недействително. Ответникът следва да установи, че за него е налице основание да задържи внесената сума. Извън това в тежест на всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.

Съдът следи служебно за нищожността на клаузите на договорите в хипотезите, в които нищожността следва от клаузите на самия договор /ТР 1/2020-2022-ОСГТК/, а в договори, сключени с потребители, следи служебно за недействителност на договора или уговорки в него, свързани с наличието на неравноправни клаузи.

Страните не спорят, че между тях по реда на ЗПФУР е сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние, № *******/09.01.2025г. със съдържание съобразно представената към исковата молба разпечатка, че ищецът е усвоил предоставената в заем сума от 600,00 лева, както и че същият е изплатил на ответника по договора сумата от 780,00 лева, от които 600,00 лева главница, 18,00 лева лихва и 162,00 лева неустойка.

Ответникът също така не спори, че неустойката за недадено обезпечение не е включена при изчислението на ГПР по договора.

Видно от представеното по делото заверено копие от Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние, № *******/09.01.2025г., ответникът-заемодател е отпуснал на ищеца-заемодател заем под формата на кредитна линия в общ размер и лимит от 600,00 лева, отпуснат изцяло на един транш, при годишна лихва от 36 % и ГПК, посочен като 42,58%. Договорено е обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Съгласно погасителния план към договора отпуснатата в заем сума следва да се върне на една вноска – 2 на 08.02.2025г. с лихва от 18,00 лева. Съгласно чл. 17, ал. 1 от Договора, в случай, че страните са договорили обезпечение, потребителят-заемател трябва в тридневен срок от подписване на договора да осигури поръчителството на едно физическо лице или да предостави банкова гаранция. Третото лице и банковата гаранция следва да отговарят на изискванията на общите условия, като се одобряват единствено по преценка на заемодателя – чл. 17, ал. 2. Съгласно чл. 27 от Договора, ако потребителят не изпълни задължението си, посочено в чл. 17, той дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9% дневно от стойността на усвоената по договора сума. В договора е вписано, че страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение причинява на кредиторазаемодател вреди в размера на неустойката. Съгласно чл. 27, ал. 2 от Договора, неустойката се заплаща периодично заедно с вноските по кредита, като, видно от погасителния план, същата възлиза на 162,00 лева.

Клаузата на чл. 27, ал. 1 от Договора, предвиждаща задължение за заемополучателя да заплати неустойка при неизпълнение на задължението по чл. 17 от Договора, е нищожна.

Това е така, тъй като оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е на риск и отговорност на заемодателя. Това следва от нормите на чл. 16, ал. 1 ЗПКр и чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗПотр. Преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя, и, ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на заемателя-потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да провери платежоспособността на длъжника и, ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне кредита. Не може да се приеме, че по този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПКр, следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне при предварително дадено достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. С въвеждането на неустойката фактически от една страна се създава допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което противоречи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПКр, повеляваща, че при забава на заемателяпотребител кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от задължението, а от друга неправомерно се натоварва потребителят с допълнителни разноски.

Уговорената неустойка е нищожна и поради противоречието ú с добрите нрави /арг.

ТР 1/2009-2010-ОСТК/. Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. В настоящия случай неустойката обезпечава реално не главното задължение по договора за кредит – да се върне заетата сума с лихва, а акцесорното задължение за обезпечение, при това в размер, съизмерим с главницата и лихвите по кредита, взети заедно: при съответни изчисления се установява, че неустойката възлиза на 328,5% годишно! Дори и заемателят да е изправна страна по основното си задължение – да връща главницата и да плаща лихвите /ако уговорката за заплащането на тези лихви е действителна/, то договорът предвижда кредиторът да получи и неустойката, при това без той да е претърпял каквито и да било вреди, т.е. той реално се обогатява с допълнително и крайно чрезмерно плащане, чиято цел е единствено да се изискат от длъжника-заемател още пари. Неустойката няма и никаква обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като даването или недаването на обезпечението няма абсолютно никаква връзка това дали длъжникът ще изпълни или не главното си задължение по договора за кредит – да върне дадените му в заем суми. Оттук, доколкото изискването за предоставяне на обезпечение няма реален обезпечителен ефект, то се явява единствено инструмент за генериране /пряко и косвено/ на допълнителни разноски за потребителя, които са известни на заемодателя и би следвало да бъдат отчитани като разноски по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр. Посоченият в договора ГПР от 42,58% не е действителен, тъй като в него не е отчетен този разход /което ответникът не оспорва/, привидно наречен „неустойка“. Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр, потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които следва да стори по 3 обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПКр. Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПКр, тъй като се касае за необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита. В случаите, когато в договора за потребителски кредит е посочен годишен процент на разходите, които обаче не включва всички разходи, които трябва да бъдат отчетени при изчислението му, то това е достатъчно договорът за потребителски кредит в цялост да се счита за нищожен /арг. Решение от 21.03.2024г. по дело № С-714/2022г. на СЕС/.